— Е, тогава вие просто ще сте оказали услуга на гражданите на Калгън, не е ли така? Не знам нищо срещу този довод.
Торън се обърна към пилотския пулт. Корабът леко се бе наклонил встрани.
Звездолетът вече се беше издигнал достатъчно над Калгън, за да извърши първия междузвезден скок, когато лицето на капитан Притчър се сгърчи в нещо като обида — нито един кораб на Мулето не се бе опитал да им попречи да тръгнат!
— Изглежда, че той ни позволява да отнесем Магнифико! — викна Торън. — Това нещо не се връзва с твоята версия, капитане!
— Освен ако нарочно иска да го вземем с нас — поправи го капитанът. — Което пък не е твърде добре за Фондацията!
Първите ултравълнови съобщения достигнаха до кораба след последния скок, когато той навлезе в неутралната зона за полети.
Между другото имаше и една едва загатната новина. По всичко изглеждаше, че някакъв военачалник лорд, неназован от досадния говорител, бе известил Фондацията за отвличането на един от неговите придворни. Това съобщение беше сбутано между спортните новини.
— Той е с една крачка пред нас във всичко! — отбеляза ледено капитан Притчър, а после замислено поясни: — Готов е да нападне Фондацията и ще използва този случай като претекст за нападението. Положението става още по-сложно за нас. Ще трябва да действаме, преди да сме напълно подготвени!
15. Психологът
Имаше основание да се твърди, че „чистата наука“ дава възможност за най-свободния начин на живот във Фондацията. В Галактиката, където господството на Фондацията все още се опираше на превъзходството й в областта на технологиите, независимо от широкото използване на физическата сила през последния век и половина, на учените се даваше истинска независимост. Те бяха нужни и го знаеха.
Също така имаше основание и за това, че Еблинг Майс (само този, който не го познаваше, прибавяше неговите титли към името му) представяше най-свободния начин на живот; който можеше да предложи „чистата“ фондацианска наука. В един свят, където науката се радваше на почит, той беше учен — с главна буква и без насмешка. Бе нужен на този свят и го знаеше.
И ставаше така, че когато другите подгъваха коляно, той отказваше да го направи, като добавяше гръмогласно, че прадедите му не са се прекланяли пред никакъв вонящ кмет и че по тяхно време кметът е бил избиран и свалян по желание. И още твърдеше, че хората, които получават някакъв пост по наследство, са идиоти по рождение.
Затова когато Еблинг Майс решеше да зарадва Индбър с аудиенция, той не изчакваше каналния ред, по който се предаваше молбата му и се връщаше благосклонният отговор. Просто — обличаше по-малко дискредитиращото го от двете си официални сака, нахлупваше накриво една странна шапка с невероятен десен, запалваше забранената пура, царствено отминаваше двамата блеещи пазачи и влизаше в двореца на кмета.
Негова светлост почувства първия признак на безпокойство, когато от градината си дочу приближаваща врява от увещания и в отговор — нечленоразделни ругатни.
Индбър полека остави греблото си, изправи се бавно и също тъй бавно се намръщи. Когато той си позволяваше ежедневната следобедна почивка от два часа, винаги слизаше в градината си, стига времето да беше хубаво. Там цветята растяха в квадрати и триъгълници, на отделни преплетени ивици в червено и жълто, с малки китки виолетки по ъглите и оградени отвсякъде с прави линии зеленина. В неговата градина никой нямаше право да го смущава — абсолютно никой!
Ето защо реши да свали изцапаните си ръкавици, когато се приближи към малката градинска врата и попита:
— Какво означава всичко това?
Това беше точен въпрос, задаван по същия начин при подобни случаи от най-различни хора, откакто свят светува. Не е отбелязано, обаче, да се задава с друга цел, освен постигане на величествен ефект.
Само че този път отговорът бе буквален, защото Майс пристигна, въпреки рева и ударите с юмруци на ония, които все още стискаха парцалите от наметката му.
Индбър отпрати хората си с недоволна гримаса, а Майс се зае да оправи останките от шапката си, изтърси около четвърт от натрупания по нея прах, пъхна я под мишница и каза:
— Погледни, Индбър, какво направиха твоите проклети фаворити! Трябва да бъдат наказани заради това хубаво наметало. Можех още дълго да си го нося! — той изпухтя и избърса челото си с почти театрален жест.
Кметът не скри своето недоволство и отбеляза надменно от височината на своите пет фута и два инча:
— Не е било доведено до мое знание, Майс, че си молил за аудиенция. Разбира се, не ти е била определяна такава!
Еблинг Майс погледна кмета си невярващо.
— В името на Галактиката, Индбър, не получи ли съобщението ми вчера? Връчих го на някакъв лакей в пурпурна униформа преди един ден! Исках да ти го дам лично, но понеже знам, че обичаш формалностите…
— Формалности! — Индбър ядосано вдигна очи и уморено отбеляза: — Чувал ли си някога какво означава истинска организация? От днес нататък ще представяш молбата си за аудиенция в три екземпляра в създаденото за тази цел правителствено учреждение! След това ще чакаш, докато по обичайния път не получиш съобщение за времето на аудиенция, което ти е отпуснато. Тогава ще дойдеш, прилично облечен — прилично облечен, разбираш ли? — и с подобаващото уважение, което трябва да ми окажеш! А сега можеш да напуснеш!
— Какво ми е на дрехите? — попита Майс. — Имах чудесно наметало, докато онези жалки демони не си изпробваха ноктите върху него. А ще си тръгна само след като свърша това, за което съм дошъл! В името на Галактиката, ако не ставаше дума за Селдънова криза, бих си тръгнал веднага!
— Селдънова криза?! — Индбър за пръв път прояви интерес.
Майс беше велик психолог — демократ, грубиян и бунтар, но преди всичко психолог.
В своята нерешителност кметът даже не успяваше да изрази с думи вътрешната болка, която го пронизваше рязко, когато Майс небрежно късаше цветя, очаквателно ги поднасяше към ноздрите си и после ги изхвърляше със сбърчен нос.
Ето защо се наложи Индбър хладно да го подкани:
— Не би ли ме последвал? Тази градина не е създадена за сериозни разговори!
Той се почувства по-добре в своето високо кресло зад огромното бюро, откъдето можеше да вижда рядката коса, която доста неуспешно покриваше розовата кожа по главата на Майс. Стана му още по-добре, когато Майс изстреля серия автоматични погледи около себе си, за да търси несъществуващ стол, и после остана прав, застинал в неудобна поза. Но Индбър се почувства най-добре, когато сякаш нарочно показно, в отговор на натиснатия от него бутон, един чиновник в ливрея изприпка в стаята, с поклон измина разстоянието до бюрото и остави отгоре обемист том в метална подвързия.
— А сега… — каза кметът, отново усетил се господар на положението, — за да направим извънредния ни разговор колкото се може по-кратък, изложи информацията си с най-малкото възможни думи!
Еблинг Майс отговори, без да бърза:
— Знаеш ли, с какво съм се занимавал напоследък?
— Имам докладите ти тук — отвърна кметът със задоволство. — Заедно с резюметата към тях. Доколкото разбирам, твоите проучвания в математическата област на психоисторията са предназначени да повторят трудовете на Селдън и, евентуално, да проследят планирания курс на бъдещата история, за да бъде използвано това от Фондацията.
— Точно така! — сухо отбеляза Майс. — Когато Селдън за пръв път основал Фондацията, той е бил достатъчно мъдър, за да не включи психолози между учените, които е разположил тук, така че Фондацията
