Кораби, идентифицирани като калгънски, са навлезли в територията на Фондацията без разрешение. Корабите са въоръжени. Започнало е сражение.
Секретарят беше сгънат почти на две. Индбър все още стоеше прав. Еблинг Майс се помръдна, приближи се до секретаря и го потупа по рамото:
— Е, по-добре е да им кажеш да освободят този капитан Притчър и да го доведат тук. Върви!
Секретарят излезе и психологът се обърна към кмета:
— Няма ли да е по-добре да задвижим машинарията, Индбър? Четири месеца, не забравяй!
Кметът продължаваше да стои прав, със стъклени очи. Само един негов пръст изглеждаше жив — и той чертаеше остри трепетливи триъгълници по гладката повърхност на бюрото пред него.
16. Съвещанието
Двадесет и седемте Независими търговски светове, обединени единствено от своето недоверие към планетата-майка Фондация, се съгласиха да проведат едно общо събрание. Всеки беше изпълнен с гордост, израсла от тяхната нищожност, калена в изолацията им и вгорчена от вечните опасности. Ето защо предварителните преговори, организирани, за да се преодолеят незначителните разногласия, бяха способни да обезсърчат и най-упоритите.
Не беше достатъчно да се уточнят предварително такива детайли, като методите за гласуване или начина на представяне — по един представител от планета или според броя на населението й. Това бяха въпроси с политическа важност. Не бе достатъчно да се определят и приоритетните места на представителите на масата както по времето на преговорите, така и при официалната вечеря — това пък се оказа въпрос със социална важност. Същото се отнасяше и до мястото на срещата — поне докато вземаха връх провинциалните комплекси. В крайна сметка, кривите пътища на дипломацията я изведоха до планетата Радол, която някои коментатори предлагаха още в началото, изтъквайки като преимущество централното й местоположение.
Радол беше малка планета и, може би, с най-слабия военен потенциал от всичките двадесет и седем. Това, между другото, се оказа друг фактор в логическата обосновка на избора.
Тя бе „лентова“ планета, с която Галактиката се гордееше, но на която не достигаше разнообразие. С други думи, това беше свят, разделен на две половини от еднообразни по своята крайност горещина и студ, а подходяща за обитаване област оставаше само тясната ивица на полуздрача. Такъв свят с неизменни условия изглеждаше непривлекателен за онзи, който не го е посещавал, но и тук можеха да се открият стратегически удобни места — Радол Сити беше построен на едно такова място.
Градът се намираше на склона на предпланините, които се простираха по протежение на ръба на студеното полукълбо и задържаха страховития лед оттатък. Топлият, сух въздух от слънчевата половина се разстилаше наоколо и изпаряваше вода иззад планините. А между двете стихии Радол Сити се бе превърнал в безкрайна градина, която плуваше във вечното утро на вечния юни.
Всяка къща, сгушена в цветната си градинка, беше открита за безобидните стихии. И всяка градина имаше чудесна почва, върху която разкошните растения създаваха фантастични форми-образци, които по- късно щяха да бъдат използвани в търговията с други планети — Радол беше по-скоро свят-производител, отколкото обичаен търговски свят.
Така че Радол Сити бе малко пристанище на уют и лукс, нищожно късче от Едем на една ужасна планета — и това също се оказа една от причините той да бъде предпочитан като място на срещата.
Пристигнаха толкова много чужденци от всеки един от двадесет и шестте други търговски свята — делегати и съпругите им, секретари, репортери, кораби с екипажите им — така населението на Радол почти се удвои, а обезпечаването на планетата се напрегна до краен предел: хората се хранеха на воля, пиеха, колкото искаха, и изобщо не спяха.
Сред гуляйджиите все още се намираха някои, които не разбираха, че цялата Галактика бавно изгаря в един вид тиха, сънна война. А тези, които разбираха това, се деляха на три вида.
Първият и най-многочисленият вид включваше хора, които знаеха малко и затова бяха доста самоуверени…
Като младия пилот, който носеше знака на Хейвън на своята униформена фуражка и който успяваше с очи, вперени в своята високо вдигната чаша с вино, да флиртува с бледо усмихващото се радолианско момиче срещу него.
— За да дойдем тук — отбеляза той, — минахме точно през зоната на военните действия. Пътувахме около една светлинна минута съвсем близо до Харлегор…
— Харлегор? — възкликна дългокракият местен жител, който играеше ролята на домакин на това специално сборище. — Това е мястото, където на Мулето са му изкарали червата миналата седмица, нали?
— От къде си чул, че на Мулето са му изкарали червата? — попита надменно пилотът.
— По фондацианското радио!
— Тъй ли? Е, Мулето е завзел Харлегор. Ние почти се врязахме в конвой от негови кораби и те идваха точно от там! Това май не прилича на вадене на черва, щом ти си оставаш на планетата, с която си воювал, а тоя, който уж вади черва, гледа да изчезне набързо!
Някой се намеси с висок, неясен глас:
— Не говори така! Фондацията винаги отстъпва, но за кратко. Ще видиш, само почакай и ще видиш! Старата добра Фондация знае кога да се върне. И тогава — бум! — дрезгавият глас замлъкна и бе последван от пресеклив смях.
— Във всеки случай… — каза пилотът от Хейвън след малка пауза, — както казах, видяхме кораби на Мулето и те изглеждаха доста добре, да не кажа отлично. И още нещо — приличаха на нови.
— Нови? — повтори туземецът замислено. — Сами ли са си ги построили? — той откъсна един лист от надвисналото над него клонче, помириса го и го задъвка. Наранената тъкан кървеше в зелено и изпускаше ментов аромат. Човекът продължаваше да говори:
— Опитваш се да ми кажеш, че става дума за кораби на Фондацията, доизкусурени самоделно? Продължавай!
— Видяхме ги, док! А знаеш, че аз мога да различа кораб от комета.
— Слушай, не се шегувай! — отвърна туземецът. — Войните не започват сами, а освен това нас не ни управляват глупаци. Те знаят какво правят.
Пияният реагира шумно:
— Ще видиш старата Фондация! Тя чака до последната минута, а после — бум! — и той се ухили с безсмислено зинала уста на момичето, което се преместваше по-далече от него.
Радолианинът не се бави дълго с отговора си.
— Например ти, стари човече, мислиш, че Мулето е този, който движи бързо нещата! Не-е… — той вдигна пръста си нагоре. — Чувал съм, а и аз мисля, вярвай ми, той е наш човек. Ние му плащаме и вероятно ние сме му построили корабите. Нека мислим реалистично — сигурно е, че ние сме го направили! Разбира се, той не може да победи Фондацията, но може да разколебае ония и когато го стори — ние ще нанесем своя удар.
— Това ли е всичко, за което можеш да говориш, Клив — за войната? Омръзна ми! — обади се и момичето.
В гласа на пилота от Хейвън се прокрадна галантност:
— Да сменим темата! Не трябва да отегчаваме момичетата.
Пияният взе да повтаря своя си припев и заблъска ритмично с чаша. Малките групички от по двама, които се бяха оформили, се разделиха с кикот, а няколко други подобни групи напуснаха солариума.
Разговорът стана по-общ, по-шарен и по-безсмислен…
Освен хората от тази категория, имаше и други, които знаеха повече и бяха по-малко самоуверени.
Например такива, като едноръкия Фрейн, който представляваше Хейвън като официален делегат и вследствие на това живееше чудесно и завързваше нови приятелства — когато можеше — с жени, а когато се налагаше — и с мъже.
Сега Фрейн се бе озовал на слънчевата площадка пред някаква къща на върха на хълма, която принадлежеше на един от новите му приятели, и се бе отпуснал за първи път от общо двата пъти по време
