не могат да изпълзят от гърлото ми. Аз почти започвам да вярвам на фантазьора, същият, който някога се подигра с невежеството ми, като разказа ми, че в подобни мигове сърцето в гърлото се качва и пречи да говориш!
— Да, но сега е различно! Ние сме двама, а той е един и не е способен да ни изплаши и двамата, нали?
— Така е, моя лейди.
Някъде се тръшна врата и един силен глас изпълни къщата. От съседната стая той изрева мощно:
— Вън от тук, в името на Галактиката!
За момент през отворената врата се видя как двама униформени стражи експедитивно се изнасят.
Еблинг Майс влезе намръщен, остави на пода внимателно опакован вързоп и се приближи да се здрависа любезно с Байта. Тя енергично му върна ръкостискането. Майс погледна палячото и отново се обърна към нея:
— Женена ли си?
— Да, минахме през всички формалности.
Майс мълча кратко, после попита:
— Щастлива ли си?
— Беше отдавна…
Майс сви рамене и този път се обърна към Магнифико. Разопакова пакета.
— Знаеш ли какво е това, момче?
Магнифико бързо се смъкна от стола си и взе уреда с множеството копчета. Той прокара пръсти по безчислените бутончета и радостно се разскача, като за малко щеше да унищожи околните мебели. Изграка:
— Видеоорган — за да се дестилира радост от мъртвото човешко сърце! — неговите дълги пръсти галеха нежно и бавно бутоните с развълнувани движения, за миг се спираха на някой клавиш, после на друг, а във въздуха пред него се кълбеше неясна нежна розовина, почти въображаема.
Гласът на Еблинг Майс го прекъсна:
— Момче, ти каза, че можеш да свириш на такава играчка… но по-добре ще е все пак да я настроиш, защото е донесена от музея — и се обърна към Байта.
— Доколкото знам, никой от Фондацията не може да накара това нещо да засвири добре! — той се наведе и зашепна бързо. — Клоунът няма да говори без теб. Ще ми помогнеш ли?
Тя кимна.
— Добре! — прибави той. — Страховата му невроза е почти локализирана, но се опасявам, че неговата умствена сила вероятно може да устои на Психосондата. За да се опитам да измъкна нещо от него по друг начин, той трябва да се чувства предразположен към това. Разбираш ли?
Тя кимна отново.
— Този видеоорган е само първата крачка. Той спомена, че може да свири на него, а реакцията му сега доказва, че това е било едно от най-големите удоволствия в неговия живот. Независимо дали свири добре или зле, бъди заинтригувана и го оцени! После демонстрирай приятелско отношение и доверие към мен. Й въобще, следвай ме във всичко! — той хвърли бърз поглед към Магнифико, свит в ъгъла на канапето, който бързо настройваше нещо вътре в инструмента. Беше напълно погълнат от заниманието си.
Вече с по-висок глас, Майс се обърна към Байта:
— Чувала ли си някога видеоорган?
— Веднъж! — отвърна нехайно тя. — Беше на концерт за редки инструменти. Не бях особено впечатлена.
— Е, не се съмнявам, че си се разминала с доброто изпълнение! Има твърде малко наистина добри музиканти. Видеоорганът изисква физическа координация, но многоклавишното пиано изисква повече, между другото, дори и пластичност на интелекта. — Майс сниши глас и продължи. — Ето защо нашата жива карикатура тук би могла да се окаже по-добра, отколкото мислим. Повечето от майсторите изпълнители иначе са идиоти. Това е един от онези странни случаи, които интригуват психологията! — той продължи с очевидното усилие да поддържа лек разговор. — Виждала ли си как работи това вътре? Веднъж го разгледах и установих, че излъчванията му стимулират зрителния център директно в мозъка, без изобщо да докосват зрителния нерв. Това е експлоатиране на чувствата, каквото никога не се среща в природата. Забележително нещо, а звукът остава естествен… Минава както трябва през тъпанчето, вътрешното ухо и тъй нататък. Но тихо! Той е готов! Може ли да бутнеш оня ключ? По-добре работи на тъмно!
В тъмнината Магнифико беше просто една топка, а Еблинг Майс — тежка дишаща маса. Байта откри, че нетърпеливо се напряга да види нещо. Отначало — без ефект. После във въздуха се появи слабо червено трептение, раздърпано по краищата. То кръжеше, спускаше се и се издигаше, докато доби форма и се разлетя с цветен трясък, същият като ефекта от гръмовитото разцепване на перде.
Едно малко пулсиращо цветно кълбо израсна от ритмичните струи и вече във въздуха се разпадна на безформени капки, които се въртяха високо и се спускаха като спираловидни, преплитащи се потоци. Те се обединяваха в малки сфери и нямаше две еднакви по цвят.
Байта откри, че като си затвори очите, багрите стават по-ясни, че всяко малко цветно движение си има свой звуков еквивалент, че тя не може да разпознае цветовете и че кълбата не са кълба, а фигурки. Милиарди малки фигурки, дребни местещи се пламъчета, които танцуваха, трептяха, изчезваха и се завръщаха от никъде, за да се разбият една в друга и да се обединят в нов цвят…
Кой знае защо тя си помисли за малките цветни петна, които идват нощем, когато стискаш до болка клепачи и търпеливо се взираш в чернотата. Видеоорганът съчетаваше стария познат ефект на танцуващите полка разноцветни точици, на контрастиращите цветни кръгове, на трептящата безформена маса… и всичко това — ярко и многообразно, а всяка цветна точка — миниатюрна фигурка! Фигурките…
Фигурките се спуснаха към нея по двойки и тя вдигна ръце с внезапно ахване, но те се разбъркаха и тя незабавно се оказа в центъра на брилянтен снежен ураган. Студени светлинки обсипваха раменете й, чертаеха светещи ски-писти по ръцете й, изстрелваха се от скованите й пръсти и се срещаха в сияещия фокус високо във въздуха. Под всичко това музиката на стотици инструменти се лееше на течни потоци, докато тя престана да ги различава от светлината.
Байта се зачуди дали Еблинг Майс вижда същото, а ако не — какво вижда. Учудването й премина и тогава… Тя отново гледаше изпълнението. Малките фигурки — а дали бяха фигурки? — мънички жени с пламтящи коси се въртяха, огъваха се твърде бързо и се залавяха една за друга в звездообразни групи, които кръжаха високо, а музиката беше леко насмешлива, като момичешки смях, който звучеше вътре в ушите.
Звездите се приближаваха една към друга, прерастваха в някакви структури и отдолу нагоре израстваше един невероятен дворец. Всяка негова тухличка беше в свой собствен цвят, всеки цвят бе малък проблясък, а проблясъкът — пронизваща светлина, която обединяваше формите и водеше окото в небето към дванадесет кули от скъпоценни камъни.
Сетне блестящият килим изчезна във въртящата се, кръжаща, нематериална вихрушка, която засипа всички звезди и през техните светлинни изстрели се промуши нагоре, за да се разклони на дървета, които свиреха и пееха с изцяло тяхна си музика.
Байта стоеше, обградена от всичко това, музиката извираше около нея в бързи лирични струи. Тя се протегна да докосне едно крехко дърво, но цветчетата му се спуснаха надолу и угаснаха — всяко със свой собствен звън.
После музиката се разби, сякаш заудряха двадесет чинели, и през нея се издигна една пламтяща струя, която се изсипа надолу в каскада от невидими стъпала в скута на Байта; разля се и изтече в бърз водопад, изгря във феерични проблясъци по китките й, докато в скута й се издигаше мостът на една дъга, а по нея дребните фигурки…
Площад, градина и малки мъже и жени на моста, прострян дотам, докъдето тя можеше да вижда, плуващ през величествени вълни от струнна музика, връхлитаща върху нея…
А после — плашеща пауза, колебливо, сякаш „преглътнато“ движение, внезапен колапс. Цветовете избягаха и се вплетоха в една сфера, която се сви, порозовя и изчезна.
И отново имаше само мрак.
Един тежък крак зашари за ключа, достигна го и светлината заля всичко — еднообразната светлина на
