— Какъв мутант е Мулето? Има ги всякакви, както знаеш!
Ранду спря нарастващото нетърпение.
— Да, има всякакви видове мутанти, Мейнджин. Всякакви! Но Мулето е само един. Какъв вид мутант би могъл да започне като неизвестна личност, да събере армия, да установи, както казват, началната си база на астероид с диаметър пет мили, да завладее планета, после звездна система, по-нататък — регион, а след това да атакува Фондацията и да я разгроми при Харлегор? И всичко това за две-три години?!
Оувъл Гри сви рамене.
— Значи смятате, че той ще победи Фондацията?
— Не знам! А ако го направи?
— Съжалявам, но не мога да стигна толкова далеч. Не може да се победи Фондацията! Вижте, нямаме нови факти, от които да изходим, освен твърдението на… е, на неопитното момче. Нека отложим изводите за известно време. Въпреки всички победи на Мулето, досега не се безпокояхме и докато той не направи още нещо сериозно, аз не виждам причина да променяме стратегията си. Нали?
Ранду се намръщи, отчаян от заплетените им като паяжина аргументи, и се обърна едновременно и към двамата:
— Осъществили ли сме вече някаква връзка с Мулето?
— Не! — отвърнаха в един глас Мейнджин и Гри.
— Но е истина, че сме опитвали, нали? Че няма друга цел за нашата среща, освен да се доберем до него? Освен това е вярно, че „… твърде дълго тук се пиеше повече, отколкото се мислеше, и имаше повече флиртове, отколкото действия…“ — цитат от уводната статия на днешния „Радол Трибун“ — и всичко това, защото не можем да се докопаме до Мулето. Джентълмени, ние имаме приблизително хиляда кораба, които чакат да бъдат хвърлени в битката в подходящ момент, за да завземем Фондацията. Смятам, че трябва да променим целта си и да хвърлим тези хиляда кораба, както се хвърлят карти на масата. Сега. И то — срещу Мулето.
— Имаш предвид — на страната на тираничния Индбър и на кръвопийците от Фондацията? — попита жлъчно Мейнджин.
Ранду уморено вдигна ръце.
— Спестете ми прилагателните! Казах: срещу Мулето и на страната на Няма-значение-на-кого!
Оувъл Гри се надигна.
— Ранду, лично аз няма да предприема нищо сега. А ти ще го представиш пред пълния състав на съвета тази нощ, ако толкова много желаеш политическото си самоубийство!
Той излезе, без да каже нищо повече, и Мейнджин го последва мълчаливо, като оставиха Ранду да прекара един самотен час, потънал в своите нерешени проблеми.
На заседанието на целия съвет, проведено същата нощ, той не каза нищо.
Само че Оувъл Гри беше този, който се вмъкна в неговата стая на следващата сутрин — полуоблечен, небръснат, несресан.
Иззад още неразчистената след закуската маса Ранду погледна към него с такова нескрито удивление, че чак изтърва лулата, която в момента държеше.
Гласът на Гри беше мрачен и груб.
— Нимон е бил бомбардиран тази нощ от космоса чрез коварна атака.
Ранду присви очи.
— Фондацията?
— Мулето! — взриви се Оувъл. — Мулето! — думите му се запрескачаха. — Атаката е била непровокирана и добре обмислена. По-голямата част от нашия флот се е присъединила към международната флотилия. Останалите са се изнесли, защото Защитният ескадрон е бил недостатъчен. На планетата те още не са кацнали, а вероятно няма и да кацнат, макар че половината от атакуващите кораби са били разрушени — но това е война и аз питам, как ще се отнесе към това Хейвън?
— Хейвън, сигурен съм, ще ви подкрепи в духа на Хартата на Федерацията. Но виждате ли, той атакува също и нас така, както и Фондацията!
— Това Муле е лудо! Нима мисли, че може да победи Вселената? — Гри се поколеба и се наведе да сграбчи китката на Ранду. — Няколкото оцелели докладваха, че Мулето вла… враговете владеят ново оръжие — поглъщател на атомно поле.
— Какво?!
— Повечето от нашите кораби са били загубени, защото са ги подвели атомните им оръжия. Това едва ли би могло да е саботаж. Трябва да е оръжието на Мулето! То не работи идеално, ефектът му е скокообразен и сигурно има начин да се неутрализира, все пак изпратените ми сведения не са подробни. Ала ти виждаш, че подобен инструмент ще промени природата на войната и вероятно ще изкара от строя целия ни флот!
След думите на Оувъл Ранду се почувства стар, много стар. Лицето му хлътна безнадеждно.
— Страхувам се, че чудовището, което ще ни погълне, е израсло. Но все пак трябва да се борим с него!
17. Видеоорганът
Къщата на Еблинг Майс се намираше в един не чак толкова претенциозен квартал на Терминус Сити и беше добре позната на интелигентите, литераторите и въобще на добре образованите хора във Фондацията. Забележителните характеристики, с които обикновено описваха този дом, се влияеха главно от това кой какво четеше или слушаше. За един внимателен биограф къщата беше „символ на бягство от академическата реалност“. За вестникарския репортер от там бликаше „ужасна мъжка атмосфера на нехайно безредие“. Университетският доктор по философия неодобрително я наричаше „книжница, но неорганизирана“, а един чужд на университетите приятел я определяше като „добро място за пийване по всяко време, където можеш да си качиш краката на канапето“. Що се отнася до седмичното радиопредаване за новини, което не пестеше краските, то просто упоменаваше за „невероятната идиотска квартира на богохулния, ляв и плешив Еблинг Майс“.
За Байта, която не мислеше за други аудиенции тук, освен за своята собствена и която имаше предимството да ползва информация от първа ръка, къщата беше просто занемарена.
Освен през първите няколко дни, нейното затворничество не й тежеше. Беше много по-леко, отколкото например това половинчасово чакане в къщата на психолога — под тайно наблюдение, може би? Да беше поне с Торън, а то…
Вероятно тя щеше да бъде по-търпелива, въпреки напрежението, ако носът на Магнифико не беше хлътнал и увиснал надолу — знак, който всецяло изразяваше собственото му вълнение.
Кривите крака на клоуна бяха свити точно под увисналата му брадичка, сякаш той се опитваше да се скрие в самия себе си и да изчезне. Ръката на Байта автоматично се разтвори с нежен успокоителен жест — Магнифико трепна и се усмихна.
— Навярно, моя лейди, понякога изглеждам така, сякаш тялото ми отхвърля успокоенията на моя мозък и очаква от ръцете чужди да го ударят!
— Няма нужда да се тревожиш, Магнифико, аз съм с теб и няма да позволя на никого да ти причини болка.
Погледът на палячото се насочи към нея и бързо се отклони встрани.
— Да, но те ме държаха отделно от теб по-рано, а също и от твоя мил съпруг и… Може и да се смееш, но бях самотен много без вашето другарство.
— Не бих се смяла на това. Аз също се чувствах самотна.
Клоунът се разведри, притисна по-силно коленете си и каза:
— Нали не си се срещала с този човек, с когото ще се видим сега? — това беше предпазлив въпрос.
— Не. Но той е много прочут. Виждала съм го по новините и съм слушала доста добри неща за него. Мисля, че е добър човек, Магнифико, и няма да ни навреди.
— Дали? — клоунът се раздвижи. — Може и да е така, моя лейди, но той ме разпитваше преди, беше рязък с мен и ми крещеше, което ме безпокои! Говори със странни думи, тъй че отговорите на въпросите му
