диктатори, която го предшестваше. Повечето заобикалящи ни сектори на Галактиката са цивилизовани и мирни.
Още повече, че вътрешното здраве на Фондацията е по-добро от когато и да било преди. Деспотичните времена на наследствените кметове от преди завоеванието отстъпиха на демократичните избори от ранните периоди. Вече няма дисидентски светове на независими търговци; не съществуват несправедливостите и дезорганизацията, придружавали натрупването на голямо богатство в ръцете на малцина.
Поради това няма причина да се плашим от провал, освен ако е истина, че самата Втора Фондация представлява опасност. Онези, които мислят така, нямат доказателства в подкрепа на своите твърдения, а се опират само на неопределени страхове и суеверия. Мисля, че увереността в самите себе си, в нашата нация и във великия план на Хари Селдън би трябвало да изместят от сърцата ни всякаква несигурност и… (Х-м-м. Това е ужасно старомодно, но в края на краищата се очаква нещо подобно!) …затова казвам… "
„БЪДЕЩЕТО НА СЕЛДЪНОВИЯ ПЛАН“ стигна дотук в този момент, защото на прозореца се почука съвсем леко и когато Аркадия се изправи, подпряна върху страничната облегалка на креслото, видя срещу себе си зад стъклото едно усмихнато лице. Симетриятана чертите му беше интересно подчертана от късата вертикална линия на пръста, поставен пред устните.
С кратка пауза, необходима й, за да добие не толкова озадачен вид, Аркадия се смъкна от креслото, отиде до кушетката пред широкия прозорец с привидението, клекна на нея и се вгледа замислено навън.
Усмивката върху лицето на мъжа бързо изчезна. Докато пръстите на едната ръка стискаха до побеляване перваза, другата направи бърз жест. Аркадия се подчини спокойно и натисна ключалката, която спускаше плавно долната третина на прозореца в гнездото й в стената, и позволи на топлия пролетен въздух да възпрепятства климатичната инсталация.
— Не можете да влезете — каза тя самодоволно. — Прозорците са напълно защитени и настроени само за хората, които живеят тук. Ако се вмъкнете, всякакви предупредителни устройства ще се развихрят. — Помълча, после добави: — Изглеждате доста глупаво, като се крепите върху перваза под прозореца. Ако не внимавате, ще паднете, ще си счупите врата и ще смачкате много ценни цветя.
— В такъв случай — отвърна мъжът на прозореца, който си мислеше точно същото с малко по-друг подбор прилагателни, — ще изключите ли алармените инсталации и ще ме пуснете ли да вляза?
— Няма смисъл — увери го Аркадия. — Вероятно имате предвид друга къща, защото аз не съм момиче, което пуска непознати мъже в своята… спалня по това време на нощта. — Когато го изрече, очите й отправиха зноен поглед изпод натежали клепачи… или поне неразумно подобие на такова изражение.
Всякакви следи от чувство за хумор изчезнаха от лицето на непознатия младеж.
— Нали това е къщата на доктор Даръл? — измърмори той.
— Защо да ви осведомявам?
— О, Галактико…! Довиждане…
— Ако скочите, младежо, лично ще вдигна тревога.
(Намерението й беше фразата да прозвучи като изискано и изтънчено подмятане, тъй като за просветения поглед на Аркадия натрапникът явно беше в зряла възраст, поне на тридесет… доста стар всъщност.)
Последва продължително мълчание. Накрая той изговори през зъби:
— Е, вижте какво, момичето ми, ако не искате да остана, нито да си отида, какво желаете да направя?
— Предполагам, че можете да влезете. Доктор Даръл наистина живее тук. Сега ще изключа предпазната преграда.
Внимателно, след като се огледа изпитателно, младият мъж протегна ръка през прозореца, после се повдигна и мина през него. Изтупа коленете си с гневни движения и вдигна към нея почервенялото си лице.
— Напълно сигурна ли сте, че ако ме заварят тук, престижът и доброто ви име няма да пострадат?
— Не повече, отколкото вашите, защото веднага щом чуя стъпки отвън, ще се развикам и разкрещя и ще кажа, че сте влезли насила.
— Така ли? — възкликна той с натъртена учтивост. — А как възнамерявате да обясните, че предпазната преграда е изключена?
— Пфу! Това няма да е трудно. По начало нямаше такава.
Очите на младежа се разшириха и в тях се появи изумление.
— Блъф ли беше? На колко години си, хлапе?
— Намирам този въпрос за твърде нахален, младежо. И не съм свикнала да се обръщат към мен с „хлапе“.
— Не се учудвам. Вероятно сте дегизираната баба на Мулето. Имате ли нещо против, ако сега напусна, преди да сте организирали група за линчуване, в която аз да играя ролята на жертва?
— Най-добре ще е да не си тръгвате, защото баща ми ви очаква.
Погледът на младия мъж отново се изпълни с предпазливост. Едната му вежда се повдигна, когато подметна:
— Охо? Има ли някой при баща ви?
— Не.
— Някой да го е посещавал напоследък?
— Само търговци и… вие.
— Нещо необичайно да се е случвало въобще?
— Само вие.
— Забравете ме, моля. Не, не ме забравяйте. Кажете, как разбрахте, че баща ви ме очаква?
— О, това не беше трудно. Миналата седмица получи лична капсула със самоокисляващо се писмо, наясно сте, нали? Изхвърли кожуха на капсулата в дезинтегратора за смет и вчера даде на Поли — това е прислужницата ни, нали разбирате, един месец отпуск, за да посети сестра си в Терминус Сити, а днес следобед приготви леглото в спалнята за гости. Затова знаех, че очаква някого, за когото се предполага, че няма да разбера нищо. А обикновено споделя всичко с мен.
— Наистина ли?! Изненадан съм, че се налага да го прави. Бих помислил, че узнавате всичко, преди да ви го разправи.
— Обикновено е така — Аркадия се изсмя. Започваше да се чувства съвсем непринудено. Посетителят не беше младичък, но изглеждаше много изискан, с къдрава кестенява коса и яркосини очи. Може би щеше отново да срещне някой като него, когато самата станеше възрастна…
— А точно сега — попита той, — как разбрахте, че аз съм очакваният посетител?
— Ами кой друг би могъл да бъде? Той очаква някого по толкова мистериозен начин, ако разбирате какво искам да кажа, а ето, че вие почвате да подскачате наоколо и се опитвате да се промъкнете през прозореца, вместо да влезете през входната врата, както бихте направили, ако имахте малко ум в главата. — Тя си спомни един любим израз и го използва веднага. — Мъжете са толкова глупави!
— Май сте доста самовлюбено хлапе, а? Искам да кажа, госпожица. Може и да грешите. Ами ако ви уверя, че всичко това е загадка за мен и че доколкото ми е известно, баща ви очаква друг?
— О, не мисля. Не ви поканих да влезете, преди да видя, че изпуснахте куфарчето си.
— Какво?
— Куфарчето ви, младежо. Не съм сляпа. Не го изпуснахте неволно, защото най-напред погледнахте надолу, за да сте сигурни, че ще тупне на подходящо място. После вероятно сте разбрали, че ще падне точно под живия плет и няма да се вижда, така че го хвърлихте и след това погледнахте надолу. Сетне, това че се качихте на прозореца, вместо да отидете до вратата, трябва да означава, че се опасявате да се доверите на къщата, преди да огледате мястото. А след като си имахте малка неприятност с мен, се погрижихте за куфарчето си, преди да вземете мерки за собствената си личност, което значи, че смятате съдържанието му, каквото и да е то, за по-ценно от собствената си безопасност, а от това следва, че докато вие сте тук, вътре, а куфарчето е навън, вероятно сте доста безпомощен. — Тя млъкна, за да си поеме така необходимия й дъх.
— Ако не се отчита — изцеди през зъби младежът, — това, че смятам да ви задуша почти до смърт и да
