изляза оттук с куфарчето.
— Ако не се отчита, млади момко, че случайно под леглото си имам бухалка за бейзбол, до която мога да стигна за две секунди от мястото, където съм, и че съм доста силна за момиче!
Безизходно положение. Накрая с пресилена учтивост „младежът“ каза:
— Мога ли да ви се представя, след като се сприятелихме толкова? Казвам се Пелеас Антор. А вие?
— Аз съм Арка… Аркади Даръл. Приятно ми е да се запозная с вас.
— А сега, Аркади, бъдете добро малко момиче и повикайте баща си.
— Не съм малко момиче — наежи се Аркадия. — Мисля, че сте много груб, особено когато молите за услуга.
— Много добре! — въздъхна Пелеас Антор. — Бихте ли били така добра, мила малка стара дамо, натъпкана с лавандула, да повикате баща си?
— Нямах точно това предвид, но ще му съобщя за вас. Само че, без да отделям поглед от вас, млади момко! — и тя удари с крак по пода.
В коридора се разнесе шум от забързани стъпки и вратата се отвори със замах.
— Аркадия… — чу се експлозия от издишан въздух и доктор Даръл попита: — Вие кой сте, сър?
Пелеас скочи на крака с явно облекчение.
— Доктор Торан Даръл? Аз съм Пелеас Антор. Мисля, че сте били уведомен за мен. Поне дъщеря ви твърди, че е така.
— Дъщеря ми ли го твърди? — той се наведе напред и я изгледа с намръщен поглед, който отскочи безобидно от непроницаемата стена на невинност в широко отворените й очи, с която тя посрещна обвинението.
— Наистина ви очаквах — каза накрая доктор Даръл. — Бихте ли дошли с мен долу, моля? — той млъкна, когато очите му доловиха леко движение, което видя едновременно и Аркадия.
Тя се втурна към транскрибера си, но това се оказа излишно, тъй като баща й стоеше точно до него.
— Оставила си го включен през цялото време, Аркадия — изрече той любезно.
— Татко — изписка тя с истинска мъка, — съвсем неджентълменско е да четеш личната кореспонденция на друг човек, особено когато е разговорна!
— Аха — отвърна баща й, — но „разговорна кореспонденция“ с непознат мъж в стаята ти! Като баща, Аркадия, трябва да те пазя от всяко зло.
— О, божичко… нямаше нищо подобно.
Пелеас внезапно се изсмя.
— А, точно така беше, доктор Даръл. Младата дама се канеше да ме обвини в какво ли не и настоявам да го прочетете, дори само за да се очисти името ми.
— Ох… — Аркадия успя с усилие да задържи сълзите си. Собственият й баща й нямаше доверие. И този глупав транскрибер! Ако проклетият глупак не бе се покатерил на прозореца и не бе я накарал да забрави да го изключи… А сега баща й щеше да й държи дълги кротки проповеди за това, което не се полага да вършат млади дами. Според него изглеждаше, че няма нищо, което те да могат да правят, освен може би да се задавят и да умрат…
— Аркадия — рече кротко баща й, — струва ми се, че една млада дама…
Знаеше си го. Знаеше си го!
— …не би трябвало да е толкова невъзпитана към по-възрастни от нея мъже.
— Ами защо дойде да надзърта през прозореца ми? Една млада дама има право на спокойствие в стаята си… Сега ще трябва да правя отначало цялото си проклето съчинение.
— Не си ти тази, която ще оспорва правилността на това, че е попаднал на твоя прозорец. Просто не биваше да го пускаш да влезе. Трябвало е веднага да ме извикаш, особено ако си мислила, че го очаквам.
— По-добре щеше да е — отвърна тя свадливо, — ако въобще не го беше видял… този глупак. Той ще издаде всички наши тайни, ако продължава да се катери по прозорците, вместо да влиза през вратите.
— Аркадия, никой не иска мнението ти за неща, за които нямаш понятие.
— И още как имам! Става дума за Втората Фондация, това е то…
Последва мълчание. Дори Аркадия усети известно нервно потрепване в корема си.
— Къде си чула това? — попита тихо доктор Даръл.
— Никъде, но какво друго трябва да се пази в такава тайна? И не бива да се безпокоиш, че ще кажа на някого.
— Господин Антор — обърна се към посетителя доктор Даръл, — трябва да ви се извиня за всичко това.
— О, няма нищо — разнесе се доста глухият отговор на Антор. — Не е ваша вината, че се е продала на силите на мрака. Но имате ли нещо против да й задам един въпрос, преди да излезем? Госпожице Аркадия…
— Какво искате?
— Защо мислите, че е глупаво да се влиза през прозореца, вместо през вратата?
— Защото изваждате на показ онова, което се стараете да скриете, глупчо. Ако аз имах някаква тайна, нямаше да си слагам пластир на устата, за да позволя на всички да узнаят, че крия нещо. Щях да говоря колкото обикновено, само че за друго. Никога ли не сте чели изказванията на Салвор Хардин? Той е бил нашият пръв кмет, ако знаете.
— Да, известно ми е.
— Е, той обичал да разправя, че само лъжа, която не се срамува от себе си, би могла да успее. Казвал е също, че не е задължително да се говори истината, но трябва да се говори правдиво. Е, когато влизате през прозорец, това представлява срамуваща се от себе си лъжа и не звучи истински.
— Какво бихте направили вие тогава?
— Ако исках да се срещна с баща ми по напълно секретна работа, щях да се запозная съвсем открито с него и да разговарям за най-различни напълно законни неща. И после, когато всеки знае за вас и ви свързва с баща ми като нещо естествено, бихте могли да сте колкото си искате тайнствен и никой нямаше и да помисли да ви разпитва.
Антор изгледа със странен поглед момичето, а после доктор Даръл.
— Да вървим — предложи той. — В градината има едно куфарче, което искам да прибера. Почакайте! Само още един последен въпрос. Аркадия, наистина ли имате бухалка за бейзбол под леглото?
— Не! Нямам.
— Аха. Така си и мислех.
Доктор Даръл спря на прага на вратата.
— Аркадия — рече той, — когато пишеш отново съчинението си за Селдъновия план, не бъди толкова излишно загадъчна по отношение на баба ти. Не е необходимо да споменаваш тази част въобще.
Двамата с Пелеас слязоха по стълбите мълчаливо. После посетителят попита с напрегнат глас:
— Извинете ме, сър, но на колко години е?
— Онзи ден навърши четиринадесет.
— Четиринадесет? Велика Галактико… Кажете, говорила ли е някога, че някой ден очаква да се омъжи?
— Не, не е. Поне не пред мен.
— Е, ако някога реши, застреляйте го. Онзи, за когото ще се омъжи, имам предвид. — Той се вгледа съсредоточено в очите на по-възрастния мъж. — Говоря сериозно. В живота не може да има по-голям ужас, отколкото да живееш с онова, което тя ще бъде на двадесет години. Разбира се, не искам да ви обиждам.
— Не ме обиждате. Мисля, че разбирам какво искате да кажете.
На горния етаж обектът на техните нежни анализи стоеше пред транскрибера с негодувание и умора, когато изрече мрачно:
— Бъдещето на Селдъновия план.
Транскриберът с рядка самоувереност преведе това в елегантен сложен шрифт с необходимите главни букви като „БЪДЕЩЕТО НА СЕЛДЪНОВИЯ ПЛАН“.
