Картър чакаше в наблюдателната кула. Искаше му се да е в „Протей“, вместо извън него. Задаваше се един труден час, а за него щеше да е по-лесно да бъде там, където всяка минута щеше да знае какво става.
Потрепера при неочакваното тракане на радиото. Адютантът му, застанал на приемника, каза бързо:
— „Протей“ докладва, че всички са обезопасени.
— Миниатюризатора — извика Картър.
Съответният бутон с етикет „МИН“, на съответното табло, бе натиснат от съответния пръст на съответния техник. Прилича на балет, помисли си Картър, където всеки е на мястото си и всяко движение е разучено предварително, в танц, чийто край обаче е неизвестен.
Докосването на бутона предизвика преместването надолу на стената в края на миниатюризационната зала и до бавното задвижване на огромен диск, приличен на пчелна пита, окачен на релса, която минаваше по дължината на тавана. Безшумно и без триене дискът се придвижи над „Протей“ с помощта на въздушните дюзи, които задържаха окачващото устройство на една десета от инча над релсата.
От вътрешността на „Протей“ се виждаха ясно геометричните фигури на диска, който се приближаваше като белязано от шарка чудовище.
Челото и голата глава на Майкълс бяха неприятно покрити с пот.
— Това — каза той с глух глас — е миниатюризатора.
Грант отвори уста, но Майкълс го спря нетърпеливо.
— Не ме питайте как работи. Оуънс знае, но аз — не.
Грант хвърли неволен поглед назад и нагоре към Оуънс, който имаше стегнат и суров вид. Една му ръка, която се виждаше ясно, беше сграбчила някакъв лост, който, предположи Грант, беше един от най-важните уреди за управление. Като че ли усещането за нещо материално го караше да се чувства по-сигурен. Или, може би, докосването до част от кораба, който беше проектирал сам, го успокояваше. Той, повече от всеки друг, знаеше силата или слабостта на мехурчето, което щеше да пази тяхната микроскопична частица нормален свят.
Грант се огледа и срещна погледа на Дювал, чиито устни се бяха разтеглили в усмивка.
— Изглеждате загрижен, мистър Грант. Вашата професия не е ли свързана с изпадане в тежки ситуации без да бъдете загрижен?
Проклятие. Колко десетилетия хората щяха да бъдат затрупвани с измислици за разузнавачите?
— Не, докторе — отвърна спокойно Грант. — В нашата професия изпадането в трудна ситуация без да си загрижен означава бърза смърт. От нас се очаква само да действаме интелигентно, независимо от чувствата ни. Вие, както се вижда, не сте загрижен.
— Не. Чувствам се заинтересуван. Чувствам се изпълнен с усещането за чудо. Много съм любопитен и развълнуван. Но не и загрижен.
— Какви според вас са шансовете ни да загинем?
— Малки, надявам се. Във всеки случай, аз имам утехата на религията. Изповядах се и за мене смъртта е само една врата.
Грант не намери разумен отговор и замълча. За него смъртта беше бяла стена само с една страна. Трябваше да признае пред себе си, че колкото и логично, това обяснение му носеше малка утеха в този момент, когато го гризеше червея на безпокойството, както правилно забеляза Дювал.
Усещаше, че челото му е мокро, може би толкова, колкото и на Майкълс, и че Кора го гледа, при което чувството му на срам незабавно премина в презрение към самия себе си.
— А вие изповядахте ли греховете си, мис Питърсън? — импулсивно попита той.
— Какви грехове имате предвид, мистър Грант? — хладно каза тя.
И за това нямаше отговор, така че се отпусна в креслото си и погледна към миниатюризатора, който сега се намираше точно над тях.
— Какво усещате, когато ви миниатюризират, д-р Майкълс?
— Нищо, предполагам. Това е форма на движение, нещо като свиване и ако се прави с постоянно темпо, усещането не е по-различно от движение по ескалатор с постоянна скорост.
— Предполагам, че това е теорията — Грант задържа погледа си върху миниатюризатора. — Какво е истинското усещане?
— Не знам. Никога не съм го изпитвал. Обаче животните, в процеса на миниатюризация, никога не изглеждат ни най-малко обезпокоени. Продължават обичайните си действия без прекъсване, което съм наблюдавал лично.
— Животните ли? — Грант се обърна към Майкълс с възмущение. — Животни? Досега миниатюризиран ли е човек?
— Страхувам се — отвърна Майкълс, — че ние имаме честта да бъдем първите.
— Колко вълнуващо. Нека да ви попитам нещо друго. Колко пъти е миниатюризирано най-много каквото и да е живо същество — каквото и да е?
— Петдесет пъти — отвърна кратко Майкълс.
— Какво?
— Петдесет. Тоест, редукцията е такава, че линейните размери са една петдесета от нормалното.
— Като например да ме намалят до височина един и половина инча.
— Да.
— Само че ние отиваме далеч по-нататък.
— Да. Мисля, че е около един милион. Оуънс може да ви съобщи точната цифра.
— Точната цифра няма значение. Проблемът е там, че такава миниатюризация досега не е била изпробвана изобщо.
— Точно така.
— Мислите ли, че можем да понесем всички почести, с които ни обсипват по пътя на първите изследователи?
— Мистър Грант — каза Майкълс, който беше намерил малко хумор за да оцвети думите си, — страхувам се, че трябва. В момента ни миниатюризират и, очевидно, вие не го усещате.
— Хиляди топове! — промърмори Грант и отново се загледа втренчено нагоре.
Дъното на миниатюризатора грееше с безцветна светлина, която блестеше без да заслепява. Вероятно не се възприемаше от очите, а направо от нервите, така че когато Грант затвори очите си, всички истински обекти изчезнаха, но светлината все още се виждаше, подобна на безплътно излъчване.
Изглежда, че Майкълс беше видял безполезния опит на Грант да затвори очите си, защото каза:
— Не е светлина. Всъщност не е никакъв вид електромагнитно излъчване. Представлява форма на енергия, която не е част от нормалната вселена. Въздейства на нервните окончания и мозъкът ни я възприема като светлина, защото не знае по какъв друг начин да я интерпретира.
— Не е ли опасна?
— Доколкото знаем, не, но трябва да призная, че досега нито един обект не е бил излаган на такова интензивно облъчване.
— Отново сме първи — въздъхна Грант.
— Възхитително! — извика Дювал. — Като светлината на сътворението!
Шестоъгълните плочки под кораба блестяха в отговор на облъчването и самият „Протей“ пламтеше отвън и отвътре. Креслото, в което седеше Грант, като че ли беше направено от огън, но оставаше твърдо и хладно. Дори въздуха край тях започна да свети и те вдишваха студена светлина.
Ръцете на спътниците му, а и неговите собствени, излъчваха студено сияние.
Блестящата ръка на Дювал направи, с искрящо движение, кръстен знак и светещите му устни се раздвижиха.
