Натисна един бутон, останал недокоснат до този момент. Изчака неспокойно един дълъг миг, докато циферблата заработи. Накрая върху него ясно се изписа числото 60. Подобен циферблат, показващ същото, се намираше и в долната част на кораба, така че да го виждат останалите четирима.
Радиото затрака дрезгаво и Грант отговори за пореден път: „ВСИЧКО Е НАРЕД“.
— Отвън съобщават, че сме напълно миниатюризирани. Предположението ви се оказа вярно, капитан Оуънс — каза Грант.
— Това е положението — въздъхна Оуънс.
Миниатюризацията е завършена, помисли си Грант, но не и мисията. Това е само началото. Шейсет минути. Шейсет. След това попита на глас:
— Капитан Оуънс, защо корабът вибрира? Има ли нещо нередно?
— И аз го усещам — обади се Майкълс. — Вибрацията не е ритмична.
Оуънс слезе от кабината, бършейки челото си с голяма носна кърпа.
— Нищо не можем да направим. Това е Брауновото движение.
— О, Боже! — вдигна Майкълс ръце в знак на безпомощност и смирено разбиране.
— Чие движение? — попита Грант.
— Брауново. Робърт Браун е шотландски ботаник от осемнайсети век, който пръв го е наблюдавал. Виждате ли, бомбардирани сме от всички страни от водни молекули. Ако бяха с нормални размери, молекулите щяха да са толкова малки в сравнение с нас, че нямаше да усещаме техните удари. Фактът, че ние сме извънредно силно миниатюризирани води към същите резултати, каквито бихме получили ако бяхме останали непроменени, а всичко около нас беше увеличено многократно.
— Като водата наоколо.
— Точно така. Засега не сме много зле. Водата около нас беше частично миниатюризирана. Когато навлезем в кръвния поток, всяка водна молекула ще тежи приблизително един милиграм по сегашната ни скала. Все още ще са твърде малки за да ни навредят с единични удари, но ще ни удрят с хиляди едновременно от всички посоки, а тези удари няма да бъдат разпределени равномерно. Във всеки момент е възможно отдясно да ни ударят няколкостотин повече, отколкото отляво. Обединената сила на тези няколкостотин молекули ще ни бутне наляво. Във следващия момент можем да бъдем тласнати малко надолу и така нататък. Вибрацията, която усещаме сега, е резултат от подобни случайни молекулярни удари. По- късно ще стане по-лошо.
— Добре — изпъшка Грант. — Морска болест, ето ме, идвам.
— Това ще продължи най-много един час — гневно каза Кора. — Бих искала да се държите като възрастен.
— Оуънс, корабът ще издържи ли ударите? — разтревожено попита Майкълс.
— Мисля, че да — отвърна Оуънс. — Опитах се да направя някои предварителни изчисления. От това, което усещам в момента, мисля, че предположенията ми са били приблизително верни. Ще ги издържи.
— Дори корабът да бъде ударен и смазан, задължени сме да издържим известно време — заяви Кора. — Ако всичко мине благополучно, можем да достигнем тромба и да го премахнем за по-малко от петнайсет минути, след което останалото няма да има значение.
Майкълс сложи длани на облегалките на креслото си.
— Мис Питърсън, говорите безсмислици. Какво предполагате, че ще се случи, ако достигнем тромба, унищожим го, излекуваме Бенеш, а след това „Протей“ се разруши на части? Имам предвид, освен нашата смърт, която съм готов да приема за нищожен аргумент? Това би означавало също и смъртта на Бенеш.
— Разбираме това — решително се намеси Дювал.
— Вашата асистентка очевидно не го разбира. Ако корабът се разпадне на части, мис Питърсън, след шейсет минути — не, след петдесет и девет — всеки фрагмент, независимо колко е малък, ще се увеличи до нормалните си размери. Дори ако корабът се разтвори на атоми, всеки атом ще се увеличи и Бенеш ще бъде проникнат от материята на телата ни и на кораба.
Майкълс дълбоко пое дъх, което прозвуча почти като пръхтене.
— Лесно ще се измъкнем от тялото на Бенеш, ако останем непокътнати — продължи той. — Ако корабът се разбие, няма да е възможно да бъдат отстранени всичките му части от тялото на Бенеш. Каквото и да бъде направено, ще останат достатъчно, за да го убият по време на деминиатюризацията. Разбирате ли?
— Не бях помислила за това — сви се Кора.
— Е, помислете си — рече Майкълс. — Също и вие, Оуънс. Сега отново искам да попитам, ще издържи ли „Протей“ на Брауновото движение? Нямам предвид само докато достигнем тромба. Имам предвид да го достигнем, да го премахнем и да се върнем! Помислете какво казвате, Оуънс. Ако не сте убеден, че корабът може да оцелее, ние нямаме право да тръгнем.
— Стига сте го тероризирали, доктор Майкълс — намеси се Грант. — Дайте възможност на капитан Оуънс да говори.
— Не бях стигнал до заключение, преди да усетя сегашното частично Брауново движение — заяви упорито Оуънс. — Мнението ми е, че при сегашното движение можем да издържим пълни шейсет минути при непрекъснато удряне.
— Въпросът е: Трябва ли да рискуваме само на база на мнението на капитан Оуънс? — каза Майкълс.
— Съвсем не е такъв — възрази Грант. — Въпросът е: Ще приема ли оценката на капитан Оуънс за ситуацията? Моля, помнете, че генерал Картър ме натовари с взимането на стратегическите решения. Приемам изявлението на капитан Оуънс просто защото нямаме по-авторитетен или по-добре познаващ кораба от него.
— Тогава какво е вашето решение? — запита Майкълс.
— Приемам преценката на Оуънс. Мисията продължава.
— Съгласен съм с вас, Грант — обади се Дювал.
— Добре, Грант — кимна леко изчервеният Майкълс, преди да седне на мястото си. — Просто зададох въпроса, който ми се струваше основателен.
— Това беше наистина основателен въпрос — съгласи се Грант — и се радвам, че го повдигнахте.
Застана прав до прозореца. Кора се присъедини към него.
— Не изглеждате изплашен, Грант.
Грант се усмихна тъжно.
— Просто съм добър актьор, Кора. Ако някой друг поемаше отговорността за решението, аз бих произнесъл ужасяваща реч в полза на отказа. Виждате ли, страхувам се, но се старая да не взимам страхливи решения.
— Мисля, че понякога полагате големи усилия, за да изглеждате по-лош, отколкото сте всъщност.
— О-о, не знам. Имам тала…
В този момент „Протей“ се метна конвулсивно, първо на едната страна, после на другата.
Господи, помисли си Грант. Ще ни изплискат.
Хвана Кора за лакътя и я бутна в креслото й. След това с мъка седна в своето, докато Оуънс се люшкаше и препъваше в опитите си да се изкачи по стълбата, викайки:
— Проклятие! Можеха да ни предупредят.
Грант се привърза към креслото си и погледна показанието на часовника — 59. Дълга минута, помисли си той. Майкълс беше споменал за забавянето на усещането за време при миниатюризация и, очевидно, беше прав. Щеше да има повече време за мислене и действие.
А също и повече време за паника.
„Протей“ се разлюля още по-рязко. Дали корабът нямаше да се разруши, преди да е започнала истинската му мисия?
Рейд зае мястото на Картър до прозореца. Ампулата, изпълнена с няколко милиметра частично миниатюризирана вода, в които беше потопен изцяло смаленият и напълно невидим „Протей“, проблясваше върху Нулевия модул като някаква рядка скъпоценност върху кадифена възглавница.