назад, почти падна. Грант се опита да я хване, но Дювал вече я държеше здраво за ръката.
Безцелното люлеене спря внезапно.
— В иглата сме — обяви с облекчение Оуънс и включи прожекторите на кораба.
Грант се взря напред. Нямаше много за гледане. Физиологичният разтвор искреше като неясното мигане на светулки. Далече нагоре и далече надолу се виждаше извивката на нещо, което блестеше по-ярко. Може би стените на иглата?
Прониза го внезапно безпокойство. Обърна се към Майкълс.
— Докторе?
Очите на Майкълс бяха затворени. Отвори ги с нежелание и обърна глава по посока на гласа.
— Да, мистър Грант.
— Какво виждате?
Майкълс се взря напред, разпери ръце и каза:
— Искри.
— Виждате ли нещо ясно? Не ви ли се струва, че всичко танцува?
— Да, така е. Танцува.
— Това не означава ли, че очите ни са увредени от миниатюризацията?
— Не, не, мистър Грант — Майкълс слабо въздъхна. — Ако се страхувате от слепота, забравете го. Погледнете наоколо в „Протей“. Погледнете към мен. Има ли нещо нередно в това как изглеждам?
— Не.
— Много добре. Тук, вътре, вие виждате миниатюризирани светлинни вълни с еднакво миниатюризираната си ретина и всичко е наред. Но когато светлинните вълни излизат в по-малко или напълно неминиатюризирания свят, те се отразяват по-трудно. Всъщност те проникват напълно, без отражение. Виждаме само откъслечни отражения тук-там. Следователно, всичко вън ни изглежда мигащо.
— Разбирам. Благодаря ви, док — каза Грант.
Майкълс въздъхна отново.
— Надявам се скоро да привикна. Събрани заедно, мигащата светлина и Брауновото движение ми причиняват главоболие.
— Тръгнахме — викна неочаквано Оуънс.
Беше несъмнено, че сега се плъзгаха напред. Отдалечената извивка на стените на иглата сега изглеждаше по-плътна, поради сливането и замазването на петната отразена миниатюризирана светлина. Приличаше на спускане с шейна по безкраен склон.
Далече пред тях стените завършваха в малък трепкащ кръг. Кръгът се увеличаваше бавно, след това по-бързо, след това се разтвори в бездънна пропаст — и всичко потъна в непрекъснато трепкане.
— Намираме се в сънната артерия — обяви Оуънс.
Броячът на оставащото време показваше 56.
Глава 9
АРТЕРИЯТА
ДЮВАЛ се огледа ликуващо.
— Представете си само! — възкликна той. — В човешко тяло, в човешка артерия. Оуънс! Изключете осветлението, човече. Нека видим делото на Божиите ръце.
Осветлението в кораба загасна, но отвън струеше призрачна светлина — петнистите отражения на корабните прожектори напред и назад.
Оуънс беше привел „Протей“ в относителна неподвижност спрямо артериалния кръвен поток, като го беше оставил да се носи заедно с кръвта, задвижвана от сърцето.
— Мисля, че можете да свалите предпазните колани — заяви той.
Дювал се измъкна с едно движение и Кора го последва веднага. Втурнаха се към прозореца в нещо като чудодеен екстаз. Майкълс се надигна внимателно, погледна към двамата, след това се обърна към картата си и я разгледа внимателно.
— Превъзходна точност — рече той непроницаемо.
— Мислите ли, че беше възможно да пропуснем артерията? — запита Грант.
За миг Майкълс го загледа с отнесено изражение, след това отвърна:
— А, не! Това би било малко вероятно. Но можеше да проникнем след разклонението, да не успеем да се възползваме от артериалния поток и да изгубим време за да определяме алтернативен, и при това по- лош маршрут. Но понастоящем корабът е точно там, където трябваше да бъде — гласът му се разтрепера.
— Като че ли засега се справяме добре — каза окуражително Грант.
— Да — съгласи се Майкълс, след което припряно добави — На това място ние съчетаваме лекотата на навлизането, бързината на потока и директния път, така че трябва да достигнем местоназначението си с минимално закъснение.
— Е, това е добре — кимна Грант и се извърна към прозореца. Почти незабавно беше обсебен от чудесата навън.
Далечната стена изглеждаше на половин миля разстояние и излъчваше кехлибарено сияние, което се виждаше само от време на време, тъй като беше почти напълно скрита от разнообразните обекти, плуващи край кораба.
Бяха попаднали в огромен екзотичен аквариум, в който цялото им полезрение беше изпълнено не с риби, а с далеч по-странни обекти. Най-многобройни бяха огромни автомобилни гуми, чийто център беше сплескан, без да е пробит. Всичките бяха с диаметър приблизително два пъти по-голям от този на кораба, оцветени в портокалово-сламено и блестяха, и искряха, като че ли бяха покрити с диамантени плочки.
— Този цвят не е напълно верен — каза Дювал. — Ако беше възможно да деминиатюризираме светлинните вълни, когато напускат кораба и да миниатюризираме обратно отражението им, щяхме да имаме много по-точна картина. Важно е да се получи добро отражение.
— Напълно сте прав, докторе — потвърди Оуънс, — и трудовете на Джонсън и Антониани показват, че това наистина може да се направи. За съжаление, тази техника все още не е използвана на практика, а дори и да беше, нямаше да успеем да пригодим кораба за една нощ.
— Предполагам, че е така — съгласи се Дювал.
— Но макар и да не е точно отражение — обади се Кора с благоговеен глас, — все пак има своята красота. Приличат на меки, сплескани балони, всеки от които е изпълнен с милиони звезди.
— Всъщност това са червени кръвни клетки — каза Майкълс на Грант. — Когато са много изглеждат червени, но взети поотделно са сламени на цвят. Тези, които виждате, идват направо от сърцето и носят своя товар от кислород към главата, и към мозъка, в частност.
Грант продължи да се взира навън като в транс. В добавка към клетките се виждаха и по-малки обекти — например често се мярка плоски чинийки. Тромбоцити, досети се Грант, понеже формата на обектите събуди спомените му от курса по физиология в колежа.
Един от тромбоцитите бавно се приближи толкова близо до кораба, че Грант почти усети подтик да се пресегне и да го докосне. Бавно се сплеска, като остана за момент в допир с кораба, а след това се отдалечи, оставяйки частици от себе си върху прозореца — петно, което бавно се отми.
— Не се разби — каза Грант.
— Не — съгласи се Майкълс. — Ако се беше разрушил, около него щеше да се образува миниатюрен съсирек. Надявам се, недостатъчно голям, за да причини някаква неприятност. Ако бяхме по-големи, можехме да имаме неприятности. Вижте това!
Грант погледна натам, където сочеше пръстът на Майкълс. Видя малки пръчковидни обекти, различни безформени фрагменти и навсякъде, червени клетки, червени клетки. След това забеляза обекта, който му беше посочил Майкълс.
Беше огромен, млечнобял и пулсираше. Структурата му беше зърнеста, а вътре в белотата трепкаха черни петна — проблясъци от толкова интензивна чернота, като че ли излъчваха собствена ослепителна несветлина.
В средата на бялата маса се виждаше по-тъмна област, замъглена от заобикалящата я млечна белота,
