повърхността на езерото не беше по-далеч от петдесет фута под тях.
Грант се отпусна в креслото си. Разбра, какво следва. Беше подготвен и не усети гадене, когато седалката като че ли пропадна под него. Подобно усещане беше изпитал веднъж, по време на курса по пикиране над океана. Самолетът беше пригоден за подобни маневри, но не и „Протей“, който изведнъж се беше превърнал във въздушна подводница.
Грант напрегна мускулите си, след това опита да се отпусне, за да остави удара на колана, вместо на костите си.
Те се удариха и зъбите му почти изпадаха от сътресението.
Грант очакваше да види стена от вода, която се издига високо нагоре. Вместо това видя големи, заоблени възвишения, които мазно се отдалечаваха. А след това, докато продължаваха да потъват, още и още.
Щипците се разтвориха и корабът се разтресе лудо, след което постепенно се успокои, като се въртеше бавно.
Грант бавно изпусна дъх. Бяха на повърхността на езеро, но такова нещо никога не беше виждал.
— Може би очаквахте вълни, мистър Грант? — обади се Майкълс.
— Да, така беше.
— Трябва да призная, че и аз го очаквах. Човешкият ум, мистър Грант, е интересно нещо. Винаги очаква да види това, което е наблюдавал в миналото. Бяхме миниатюризирани и поставени в малък съд с вода. Понеже ни се струва като езеро, очаквахме вълни, пяна, прибой, кой знае още какво. Но на каквото и да ни прилича, това не е езеро, а просто малък контейнер с вода. Колкото и да го увеличаваме, няма да видим истински вълни.
— Все пак е доста интересно — възрази Грант.
Дебелите валяци от течност, които по нормална скала бяха просто гънки върху водната повърхност, продължаваха да се отдалечават. Отразени от далечната стена, те се връщаха и интерферираха, като се разбиваха на отделни хълмове, по които „Протей“ се изкачваше и спускаше в бърз ритъм.
— Интересно ли? — възмути се Кора. — Това ли е всичко, което можете да кажете? Просто е великолепно.
— Неговото дело — добави Дювал — е величествено при всякакво увеличение.
— Добре — рече Грант. — Съгласен съм. Великолепно и величествено. Отбелязвам си. Само че причинява и морска болест.
— О-о, мистър Грант — каза Кора. — Способен сте да развалите всичко.
— Извинявайте.
Радиото записука и Грант изпрати отговор „ВСИЧКО Е НАРЕД“. Въздържа се да изпрати „Всички са болни от морска болест“.
Все пак, дори и Кора показваше признаци на прилошаване. Може би не трябваше да и споменава тази мисъл.
— Трябва да потопим подводницата ръчно — каза Оуънс. — Грант, махнете колана си и отворете клапаните едно и две.
Грант стана неуверено, очарован от възможността да почувства дори ограничената свобода на ходенето и се насочи към клапана с надпис на корпуса си „ЕДНО“.
— Аз ще се заема с другия — заяви Дювал.
Погледите им се срещнаха за миг и Дювал, като че ли смутен от внезапното осъзнаване на присъствието на друг човек, се усмихна колебливо. Грант също му се усмихна и си помисли възмутено: Как Кора би могла да стане сантиментална пред такова количество безразличие?
Заобикалящата ги течност нахлу през отворените вентили в съответните камери на кораба и течността започна да се издига, все по-високо и по-високо.
Грант се изкачи донякъде по стълбата, водеща към кабината на Оуънс и попита:
— Какво е положението, капитан Оуънс?
— Трудно е да се каже — поклати глава Оуънс. — Показанията на уредите са безсмислици. Проектирани са за работа в истински океан. Проклятие, никога не съм проектирал „Протей“ за такива цели.
— Майка ми също не ме е проектирала за такива цели, щом стана дума — каза Грант.
Сега бяха напълно потопени. Щом слязоха под повърхността, неравномерното издигане и спускане по водната повърхност изчезна, и настъпи благословена неподвижност.
Картър се опита да отпусне юмруците си. Всичко вървеше нормално досега. Получиха „ВСИЧКО Е НАРЕД“ от кораба, който сега представляваше малка капсула, блестяща във физиологичния разтвор.
— Трета фаза — обяви той.
Миниатюризаторът, чийто блясък беше отслабнал по време на втората фаза, засвети отново с бял ореол, но този път само в централната част на пчелната пита.
Картър наблюдаваше загрижено. Отначало беше трудно да се каже дали това, което вижда е обективна истина или приумица на мозъка му. Не — наистина отново се смаляваше.
Буболечката, голяма един инч, намаляваше размерите си, а вероятно и водата край нея. Фокусът на миниатюризиращия сноп беше тесен и точно насочен, и Картър отново си пое дъх с облекчение. Всеки етап криеше специфични опасности.
Представи си какво би станало, ако снопът беше по-неточен, ако половината от „Протей“ се миниатюризираше по-бързо, докато другата половина, засегната само от периферията на снопа, се миниатюризираше по-бавно или пък изобщо не беше променена. Но това не се случи и той се помъчи да го изкара от ума си.
Сега „Протей“ беше смаляваща се точка, по-малка, още по-малка, едва видима. Отново целият миниатюризатор засвети силно. Нямаше смисъл да се опитват да го фокусират върху нещо, което беше твърде малко за да се види.
Добре, добре, помисли си Картър. А сега да завършим цялата работа.
Сега целият цилиндър се смаляваше все по-бързо, докато се превърна в ампула, висока два инча и половин инч дебела, а някъде в миниатюризираната течност се намираше свръхминиатюризираният „Протей“, не по-голям от размерите на голяма бактерия. Миниатюризаторът потъмня отново.
— Свържете се с тях — нареди рязко Картър. — Накарайте ги да се обадят.
Сдържа дъха си докато отново се получи съобщението „ВСИЧКО Е НАРЕД“. Четирима мъже и една жена, които до преди няколко минути стояха пред него в цял ръст, сега бяха мънички късчета материя в микроскопичния кораб — все още живи.
Протегна ръце с длани надолу.
— Махайте веднага миниатюризатора.
Последната неясна светлина на миниатюризатора загасна, докато бързо го изтегляха настрани.
Циферблатът на стената над главата на Картър застана на цифрата 60.
— Поемай командването, Рейд — кимна му Картър. — Имаме шейсет минути.
