— Д-р Дювал, да не би внезапно да сте се изплашили? — попита Грант.
— Човек се моли не само поради страх — меко каза Дювал, — но и в знак на благодарност за привилегията да види великите чудеса на Господа.
Грант си призна, че и от тази размяна на реплики, губещия е отново той. Не се справяше добре.
— Погледнете към стените! — извика Оуънс.
Те се отдалечаваха във всички посоки с видимо постоянна скорост, а таванът се издигаше. Ъглите на голямата зала бяха потънали в плътна, сгъстяваща се мъгла. Миниатюризатора беше се превърнал в нещо огромно, чиито очертания не се виждаха напълно. Всички килийки от пчелната му пита излъчваха част от неземната светлина, като блеснали в черното небе звезди.
Грант забеляза, че притесненията му изчезват пред възбудата, в която беше изпаднал. Всички гледаха нагоре, като хипнотизирани от светлината; от огромните разстояния, които изникваха от нищото; от стаята, която прерастваше във вселена — вселена, която надхвърляше познанията им.
Внезапно светлината намаля до мътночервено, а стакатото на радиото избухна с остър, отекващ звън. Грант се сепна.
— Белински в центъра „Рокфелер“ твърди, че субективните усещания би трябвало да се променят при миниатюризация — каза Майкълс. — Мнението му беше пренебрегнато, но този сигнал определено звучи различно.
— Но гласът ви е същия — възрази Грант.
— Защото и двамата сме еднакво миниатюризирани. Аз говоря за сигналите, които трябва да преминат миниатюризационната зона. Сигнали отвън.
Грант преведе съобщението и го прочете на глас: „МИНИАТЮРИЗАЦИЯТА ВРЕМЕННО Е ПРЕУСТАНОВЕНА. ВСИЧКО НАРЕД ЛИ Е? ОТГОВОРЕТЕ НЕЗАБАВНО.“
— Всичко ли е наред? — иронично попита Грант.
Никой не му отговори.
— Мълчанието означава съгласие — заяви той и предаде: „ВСИЧКО Е НАРЕД“.
Картър облиза пресъхналите си устни. Наблюдаваше с болезнено съсредоточение как миниатюризатора свети и знаеше, че всички в залата, до последния техник, правят същото.
Никога досега не бяха миниатюризирани хора. Не беше миниатюризирано нищо с големината на „Протей“. Нищо, било то човек или животно, живо или мъртво, не беше миниатюризирано толкова много.
Отговорността беше негова. Цялата отговорност в този продължаващ кошмар беше негова.
— Започва се! — чу се почти ликуващия шепот на техника, застанал до миниатюризационния бутон. Думите прозвучаха ясно по комуникационната система, докато Картър наблюдаваше смаляването на „Протей“.
Отначало то беше толкова бавно, че можеше да се забележи само по начина, по който корабът покриваше шестоъгълните плочки на пода. Онези, които бяха частично закрити от кораба, изпълзяваха навън, а след това започнаха да се показват и плочките, които първоначално бяха напълно скрити.
Шестоъгълниците изплуваха от всички страни на „Протей“, а скоростта на миниатюризация се увеличаваше, докато накрая корабът започна да се смалява като къс лед върху гореща повърхност.
Картър беше наблюдавал стотици пъти миниатюризация, но никога не беше изпитвал толкова силно сегашното й въздействие. Като че ли корабът беше захвърлен в дълбока, безкрайно дълбока яма и сега падаше в абсолютна тишина, ставайки все по-малък и по-малък, докато разстоянието се увеличаваше на мили, на десетки мили, на стотици…
Корабът се беше превърнал в бял бръмбар, кацнал върху централния шестоъгълник, точно под миниатюризатора; кацнал върху единствения червен шестоъгълник в света на белите шестоъгълници — Нулевия модул.
„Протей“ все още се смаляваше, все още падаше и Картър с усилие вдигна ръка. Светлината на миниатюризатора отслабна до бледочервено и смаляването спря.
— Проверете как са, преди да продължим.
Възможно беше да са мъртви или просто толкова зле, че да не могат, дори с минимална ефективност, да изпълнят задачата си. В такъв случай, те бяха изгубени и беше по-добре това да се узнае веднага.
Свързочникът съобщи:
— Приех отговор, който гласи: „ВСИЧКО Е НАРЕД“.
Ако са неспособни да действат, помисли си Картър, може би просто не могат да го осъзнаят.
Но беше невъзможно да се провери. Трябваше да приемат, че всичко е наред, щом екипажа на „Протей“ твърдеше това.
— Вдигнете кораба — заповяда Картър.
Глава 7
ПОТАПЯНЕТО
НУЛЕВИЯТ модул бавно започна да се издига над пода — гладка шестоъгълна колона, с червен връх и бели стени. На върха й се намираше големия един инч „Протей“. Когато горната част достигна четири фута над земята, движението спря.
— Готови сме за Втора фаза, сър — обади се един от техниците.
Картър хвърли поглед към Рейд, който кимна утвърдително.
— Втора фаза — обяви Картър.
Един панел се отмести встрани и се подаде манипулатор — гигантски „уолдо“ — задвижван безшумно върху въздушна възглавница. Картър си спомни нечие обяснение, че е бил наречен на името на герой от фантастична книга4 от четиридесетте години от някой от първите ядрени техници. Беше висок четиринайсет фута и представляваше система от скрипци, закрепени върху триножник. Скрипците контролираха вертикален лост, закрепен върху хоризонтален механизъм. Вертикалния лост беше телескопичен, като всяка следваща степен беше по-къса и по-малка от предишната. В случая, лостът се състоеше от три степени, като най-малката, дълга два инча, беше снабдена със стоманени челюсти, дебели четвърт инч и изкривени така, че краищата им да съвпадат точно.
Върху основата на устройството беше изписано ОМОС, а под него — „ПРЕЦИЗЕН МАНИПУЛАТОР“.
Заедно с манипулатора бяха влезли и трима техници, а след тях — униформена медицинска сестра, която чакаше с видимо нетърпение. Кестенявата й коса под касинката изглеждаше неподредена, което говореше, че са я вълнували други мисли.
Двама от техниците настроиха лоста на „уолдо“-то точно над смаления „Протей“. Три тънки като косъм лъча се спуснаха от основата на лоста до повърхността на Нулевия модул. Разстоянието на всеки лъч от центъра на модула бе превърнато в интензитет на светлината от кръгъл сензор, разделен на три сегмента.
Светлинните интензитети, очевидно неравни, бяха настроени от третия техник. За няколко секунди трите интензитета умело бяха изравнени — достатъчно, за да изчезне разликата между тях. След това техникът фиксира позицията на „уолдо“-то. Центриращите лъчи изгаснаха, а вместо тях се включи по-широк сноп насочваща светлина, която освети „Протей“ посредством непряко отражение.
Последва натискане на друг бутон и лостът започна да се спуска към „Протей“. Със затаен дъх, бавно и нежно, техникът го спусна надолу. Вероятно беше манипулирал повече миниатюризирани обекти от всеки друг в страната, може би дори и в света. Никой, разбира се, не знаеше в подробности какво става от Другата страна, но този случай беше безпрецедентен.
Щеше да вдигне нещо с нормална маса, превишаваща многократно всичко, с което беше работил досега, а освен това съдържаше пет живи човешки същества. Дори и най-малкото, едва забележимо трепване можеше да се окаже достатъчно да ги убие.
Щипците се разтвориха и бавно пропълзяха под „Протей“. Техникът спря и се опита с очи да се увери, че това, което му казваха инструментите, е вярно. Щипците бяха центрирани правилно. Бавно, милиметър по милиметър, те се приближиха, докато се сключиха под кораба и образуваха преплетена, прецизно настроена
