люлка.

След това Нулевия модул се спусна и остави „Протей“ в люлката.

Нулевия модул не спря движението си на нивото на пода, а продължи да потъва. Под окачения кораб се образува широк отвор.

От празнината, оставена от Нулевия модул започнаха да се издигат отвесни стъклени стени. Когато прозрачната цилиндрична стъклена стена достигна височина фут и половина, се показа съд, пълен с бистра течност. Щом Нулевия модул достигна нивото на пода, върху него се намираше цилиндър с диаметър един фут и висок четири фута, пълен две трети с течност. Цилиндърът беше разположен върху кръгла коркова подложка с надпис „ФИЗИОЛОГИЧЕН РАЗТВОР“.

Лостът на „уолдо“-то, който не беше помръднал по-време на тази операция, започна да се спуска над разтвора. Корабът се намираше над горната част на цилиндъра, на около един фут над нивото на разтвора.

Лостът продължаваше да се спуска, все по-бавно и по-бавно. Спря в момента, когато „Протей“ се намираше почти на нивото на разтвора, след което започна да се движи със скорост, редуцирана десет хиляди пъти. Ръката на техника въртеше бързо задвижващото колело, докато корабът се спускаше със скорост, невидима за човешкото око.

Контакт! Корабът продължи да се снижава, докато беше полупотопен. Техникът спря за момент, след което бавно, както винаги, освободи щипците и, след като се увери, че всяка от челюстите е освободила кораба, ги издигна над разтвора.

— Хей-хо! — тихо подвикна той, издърпа лоста и освободи „уолдо“-то.

— Да се махаме оттук — обърна се той към другите двама техници, а след това, спомнил си внезапно, извика с променен, официален тон:

— Сър, корабът е в ампулата!

— Добре! Свържете се с екипажа!

* * *

Прехвърлянето от Модула в ампулата беше достатъчно изящно от гледна точка на нормалния свят, но изглеждаше съвсем различно от вътрешността на „Протей“.

Грант предаде по радиото „ВСИЧКО Е НАРЕД“ и, след като преодоля гаденето при неочакваното движение на Нулевия модул нагоре, попита:

— А сега какво? Отново ли ще ни миниатюризират? Някой знае ли?

— Трябва да се потопим пред следващия етап на миниатюризацията — поясни Оуънс.

— Къде да се потопим? — запита Грант, но не получи отговор. Погледна отново мъглявата вселена на миниатюризационната зала и съзря великаните.

Това бяха хора, които се придвижваха към тях — хора-кули в мътната външна светлина, изкривени напред и настрани, като че ли гледани в гигантско криво огледало. Токата на колана изглеждаше като лист метал. Обувката, далече долу, можеше да бъде вагон. Далече над тях на главата се извисяваше чудовищния нос, заобиколен от двата тунела на ноздрите. Те се придвижваха нелепо бавно.

— Усещането за време — промърмори Майкълс. Беше се вторачил нагоре, след това погледна часовника си.

— Какво? — попита Грант.

— Още едно от предположенията на Белински — че усещането за време се променя с миниатюризацията. Обикновеното време се удължава и сега пет минути изглеждат десет, бих казал. Ефектът става по-силен с увеличаване на степента на миниатюризация, но не мога да кажа какво е точното съотношение. Белински се нуждае от експериментални данни, които сега можем да му дадем. Вижте! — той показа часовника си.

Грант погледна първо неговия, а след това и своя. Секундната стрелка като че ли се влачеше. Долепи часовника до ухото си. Чуваше се слабо цъкане, но звукът изглеждаше по-нисък.

— Това е добре — заяви Майкълс. — Имаме един час, но може да ни се стори като няколко. Едно по- добро число.

— Имате предвид, че ще се движим по-бързо?

— От наша гледна точка ще се движим нормално, но подозирам, че на наблюдател от външния свят ще му се струва, че се движим бързо — че извършваме повече движения за единица време. Което, разбира се, би било добре, като се има предвид ограниченото ни време.

— Но…

Майкълс поклати отрицателно глава.

— Моля ви! Не мога да го обясня по-добре. Мисля, че мога да разбера биофизиката на Белински, но математиката му е над моите способности. Вероятно Оуънс може да ви каже.

— Ще го попитам после — каза Грант. — Ако, разбира се, има после.

Корабът отново потъна в светлина — обикновена бяла светлина. Грант усети някакво движение и погледна нагоре. Нещо се спускаше — гигантски щипци се движеха към кораба от двете му страни.

— Всички да проверят коланите си! — подвикна Оуънс отгоре.

Грант не се помръдна. Усети подръпване зад себе си и автоматично се извърна, доколкото позволяваше колана.

— Проверявах дали сте здраво завързан — каза Кора.

— Само от колана — каза Грант, — но все пак благодаря.

— За мене беше удоволствие.

След това, като се извърна надясно, Кора каза загрижено:

— Д-р Дювал, колана ви.

— Наред е. Благодаря.

Кора беше разхлабила колана си за да може да достигне Грант. Успя да го стегна почти в последния момент. Щипците се бяха скрили от погледа им и се сключваха като гигантски унищожителни челюсти. Грант автоматично се стегна. Те спряха, задвижиха се отново и се събраха.

„Протей“ се разтресе и завибрира. Всички на борда бяха тласнати рязко надясно, след това, по-плавно, наляво. Дрезгав, отекващ звън изпълни кораба.

След това настана тишина и последва ясното усещане за увисване над празно пространство. Корабът се залюля и леко потрепера. Грант погледна надолу и видя как някаква огромна червена повърхност потъва и става неясна и тъмна, докато съвсем изчезна.

Нямаше представа какво е разстоянието до пода по сегашната им скала, но се чувстваше, като че ли се беше надвесил от прозореца на двайсететажна сграда.

Вероятно нещо толкова малко като корабът им нямаше да претърпи сериозни повреди, ако паднеше от това разстояние. Съпротивлението на въздуха щеше да забави движението им. Разбира се, ако малкият им размер беше единствения фактор.

Но Грант имаше жив спомен от забележката на Оуънс по време на инструктажа. В момента той беше направен от толкова атоми, колкото и човек с нормални размери, а не с толкова малко, колкото би бил обект с действително такъв размер.

Той беше съответно по-чуплив, а също и корабът. Падането от такава височина щеше да унищожи кораба и да убие екипажа.

Погледна към люлката, която държеше кораба. Грант не преставаше да обмисля как ли изглеждат щипците на нормалните хора. За него те бяха изкривени стоманени колони, дебели десет фута, преплетени в метална люлка. Почувства се в безопасност за момента.

Оуънс извика с глас, изтънял от вълнение:

— Започват!

Грант погледна бързо във всички посоки, преди да разбере какво точно започва.

Светлината се отразяваше от гладката прозрачна повърхност на кръгла стъклена стена, достатъчна да заобиколи цяла къща. Движеше се равномерно и бързо, а далече долу — точно под тях — блестеше и преливаше във всички цветове на дъгата, отразената от водна повърхност светлина.

„Протей“ висеше над езеро. Стъклените стени на цилиндъра се издигаха от всички страни и сега

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×