Кора погледна неспокойно и след това се насочи към въжето.
— Не — настоя тя. — Аз искам да…
В този момент осигурителното въже потрепна и се изви нагоре, краят му прелетя край тях и се измъкна през отвора.
Кора изпищя и заплува отчаяно към цепнатината.
Майкълс я последва.
— Не можете да направите нищо — запъхтяно каза той. — Не бъдете глупава.
— Но ние не можем да го оставим там. С какво можем да му помогнем?
— Ще ни каже по радиото.
— Може да е развалено.
— А трябва ли да бъде?
Дювал се присъедини към тях.
— Развърза се пред очите ми — изпъшка той. — Не мога да повярвам.
Тримата се загледаха нагоре безпомощно.
Майкълс се опита да се свърже по радиото.
— Грант! Грант! Чувате ли ме?
Грант се премяташе и извиваше из въздуха. Мислите му бяха толкова объркани, колкото и линията на полета му.
Няма да успея да се върна, помисли си той. Няма да успея. Дори и да съм в непрекъсната радиовръзка, не мога да следвам сигнала.
Или може и да успее?
— Майкълс? — повика той. — Дювал?
Отначало нямаше нищо, а след това се чу слаб пукащ шум — изкривено грачене, което приличаше на „Грант!“.
Опита отново.
— Майкълс! Чувате ли ме? Чувате ли ме?
Отново грачене. Нищо не можеше да се разбере.
Някъде в напрегнатия му ум премина спокойна мисъл, като че ли интелектът беше намерил време за да направи една вярна забележка. Макар миниатюризираните светлинни вълни да бяха по-проникващи от обикновените, при миниатюризираните радиовълни изглежда беше обратното.
Очевидно за миниатюризираното състояние беше известно твърде малко. Бедата на „Протей“ и екипажа му беше там, че бяха пионери в царството на неизвестното — едно истинско фантастично пътешествие.
И в това пътуване Грант попадна в свое малко фантастично пътешествие — беше отнесен на мили разстояние в микроскопична въздушна камера в белия дроб на един умиращ.
Движенията му се забавиха. Достигна горната част на алвеолата и навлезе в тръбичката, от която тя започваше. Далечната светлина на „Протей“ се виждаше смътно. Дали не можеше да я следва? Не можеше ли да се движи в посоката, в която тя се вижда по-силно.
Докосна стената на тръбичката и се залепи за нея като муха за мухоловка. Отначало започна да се извива с не повече мисли отколкото една муха.
Двата му крака и едната му ръка бяха залепнали за стената. Спря и се помъчи да мисли. Издишването беше завършило, но щеше да започне вдишването. Въздушният поток щеше да го придвижи обратно. Трябваше да го изчака.
Почувства, че вятърът започва и чу засилващия се шум. Бавно издърпа залепналата си ръка и изправи тялото си срещу вятъра. Той го натисна надолу и краката му също се освободиха.
Падаше като камък от височина, която при миниатюризирания му размер беше колкото на планина. Вероятно от неминиатюризирана гледна точка той падаше като перце, но усещането му беше, че пада прекалено бързо. Падането беше равномерно, без ускорение, тъй като големите въздушни молекули трябваше да се отдръпнат настрани, докато падаше и това отнемаше енергията, която иначе би се превърнала в ускорение.
Бактерия с неговите размери би могла безопасно да падне от тази височина, но той, миниатюризирания човек, беше изграден от петдесет милиарда клетки и тази сложност го правеше извънредно крехък, може би достатъчно за да се разбие на миниатюризирани частици.
Автоматично вдигна ръце за да се предпази, щом стената на алвеолата се приближи с главозамайваща бързина. Усети мек удар. Стената поддаде и той отскочи. Наистина скоростта на падането му е била забавена.
Отново долу. Някъде настрани премигна малко петънце светлина. Задържа погледа си върху нея с дива надежда.
Все още надолу. Зарита с крака за да избегне стърчащите прашинки-скали, премина близо край тях и отново попадна на гъбеста повърхност. Отново отскок и падане. Замята се диво в желанието си да се придвижи към светлинката докато пада и му се стори, че може и да успее по някакъв начин. Не беше сигурен.
Претърколи се по склона на алвеоларната стена. Преметна осигурителното въже около една скала и с мъка успя да се задържи.
Светлинката се засили до слаб блясък, на около петдесет фута от него. Това беше прорезът. Макар и близо до него, нямаше да успее да го намери ако не беше светлината.
Изчака вдишването да спре. В краткия интервал преди издишването трябваше да се добере дотам.
Преди вдишването да е спряло напълно, вече пълзеше и се влачеше натам. Алвеоларната мембрана се изпъна максимално в края на вдишването и, като остана една-две секунди в това положение, започна да губи напрегнатостта си в първите мигове на издишването.
Грант се хвърли в цепнатината, която грееше в светлина. Ритна повърхността на мехурчето, която отскочи като гумена. Показа се нож, който я проряза и през прореза се промуши ръка, която здраво го сграбчи за глезена. Усети дърпането надолу в момента, когато започна да чува в ушите си шума на вятъра.
Още няколко ръце го хванаха за краката и той се озова отново в капиляра. Пое няколко дълги, треперещи глътки въздух. Накрая успя да каже:
— Благодаря! Следвах светлината. Иначе нямаше да успея.
— Не успяхме да се свържем по радиото — рече Майкълс.
— Идеята беше на д-р Дювал — усмихна му се Кора. — Той предложи да докараме „Протей“ точно срещу прореза и да го освети с прожекторите си. А също направи и по-широк прореза.
— Да се връщаме на кораба — каза Майкълс. — Изгубихме почти всичкото време, което можем да си позволим.
Глава 13
ПЛЕВРАТА
— ПОЛУЧАВА се съобщение, Ал — извика Рейд.
— От „Протей“ ли? — Картър изтича до прозореца.
— Е, не е от жена ти.
Картър махна нетърпеливо с ръка.
— По-късно. По-късно. Спести си шегите сега, а после ще ги кажеш всичките наведнъж. Съгласен ли си?
— Сър, „Протей“ съобщава — съобщиха по уредбата: — „ОПАСНА ЗАГУБА НА ВЪЗДУХ. ОПЕРАЦИЯТА ПО ПРЕЗАРЕЖДАНЕТО ПРОВЕДЕНА УСПЕШНО.“
— Презареждане ли? — викна Картър.
— Предполагам, че имат предвид белите дробове — намръщи се Рейд. — В края на краищата те се намират в белите дробове, а това означава кубически метри въздух по техния мащаб. Но…
— Какво но?
