нея. Ориана й бе помогнала да облече една рокля, явно сътворена от Мерлин. Тази беше по-скоро сребриста, отколкото златиста, но пак имаше жълтеникав оттенък, който толкова не й приличаше.
— Мисля, че доста ти подхожда.
— Сигурна съм. — Тя отново погледна пред себе си. Перпендикулярно на платформата бяха наредени две редици маси. Беше почти като всеки друг банкет, на който бе присъствала. Галахад седеше в единия край на кралската маса, до него имаше едно празно място. — Чух, че си си поговорил със сър Парче. Цялата тази работа го подлудява, нали знаеш.
— Скоро ще получи отговорите на въпросите си.
— Тази вечер?
— Тази вечер.
Галахад се приведе и заговори с мъжа на следващия стол, онзи, който го бе задържал преди малко. Теса не я бе забелязала преди, но сега видя приликата между двамата.
— Ланселот?
Мерлин се усмихна.
— Какъвто бащата, такъв и синът. Родствената им връзка си личи и оттук. А до него…
— Гуенивир и… — Гласът на Теса се снижи почти до шепот. — Артур.
Въпреки мнението й за Средните векове и за легендата за Артур, присъствието на тези крал и кралица вдъхваше страхопочитание. Все едно да застанеш пред Аполон или хубавата Елена и да разбереш, че са просто…
— Живи, нормални хора — каза тихо Мерлин. — Истински, както и ти самата, Теса.
Тя не можеше да откъсне погледа си. Гуенивир беше олицетворение на грацията — величествена и стройна, с тъмноруси, златисти коси. До нея Артур се смееше на нещо. Истински крал, излъчващ самоувереност и власт. Косата му беше прошарена, стойката му — стегната, имаше къса брада, която още повече усилваше впечатлението за благородство, което се излъчваше от него. Кралят и Ланселот изглеждаха някъде в началото на петдесетте си години, Гуенивир — може би с няколко години по- млада.
— Винаги съм смятала, че той е много по-възрастен от нея — каза Теса.
— Митове, легенди. — Мерлин въздъхна. — Каквото и да правиш, те все излизат извън контрола ти. Имат си своя собствена сила. Разкази, предавани в продължение на столетия, се променят от различните разказвачи. Като прибавиш и филмите, и ще можеш да си представиш колко се дразня.
— Ти си поискал така.
— Не е нужно да ми напомняш — сопна се той.
— Коя е жената в другия край на масата?
Между Артур и тъмнокосата жена, която изглеждаше съвсем малко по-възрастна от кралицата, имаше едно празно място.
— Вивиан. Съпругата ми, повече или по-малко.
— Повече или по-малко? — Теса сподави смеха си. — Не знаех, че имаш съпруга.
— Самото понятие е относително. Тя и аз сме заедно от векове. Вивиан е прекрасно създание… През по-голямата част от времето… — В тона му прозвуча горчива нотка.
— Това ли е тази, която те е омагьосала и те е заключила в пещера, или нещо такова? — Теса се ухили при мисълта триковете на Мерлин да са насочени към самия него.
— Не, не, нищо подобно. Забрави ли, има доста разлики между мита и действителността. Тази част от легендата е нещо като шега от моя страна… не че тя успя да проумее хумора. Магията на Вивиан е забележителна, но въпреки това не е толкова силна, колкото моята. Колкото и да й се иска да ме омагьоса понякога… просто не притежава необходимата сила. Нито сега, нито когато и да било.
Вивиан почукваше с пръсти по масата, на лицето й бе изписана досада.
— Не изглежда особено щастлива.
— Ти и тя споделяте едно и също мнение за тази епоха. И тя като теб не иска да е тук…
— Мъдра жена.
— И тя мисли така.
Погледът на Теса отново се върна върху лицето, което привличаше вниманието й повече от всяко друго. Той беше великолепен, да, но тя изведнъж осъзна, че и да беше грозен, нямаше да има никаква разлика. Привличаха я характерът му, душата му Той имаше цел в живота си и притежаваше силата да я осъществи. А нищо не можеше да е по-неустоимо от това.
Тя се обърна и се облегна на колоната.
— Няма да е особено щастлив, когато разбере за мен.
Мерлин сви рамене.
— Всеки си носи кръста. Просто ще трябва да се примири.
— Кажи му го на него. Как ще го накараш да се примири? Като го заставиш да ме вземе на скъпоценното си пътешествие? Така или иначе, той изглежда няма много високо мнение за жените.
— О, но, скъпа моя, от теб зависи да промениш мнението му. — Рунтавите вежди на Мерлин подскочиха. — Струва ми се, че той вече те харесва. Доста.
Споменът за устните му, притиснати към нейните, проблесна в съзнанието й, но тя побърза да го прогони.
— Това беше грешка.
— Нима? — Гласът на Мерлин беше съвсем тих.
— Да — отговори твърдо Теса. — Беше. И няма да се повтори.
— Без съмнение. — Тонът на вълшебника беше сериозен, но тя знаеше, че не вярва на думите си. Още по-зле. Тя се възхищаваше от Галахад и го уважаваше. Дори го харесваше. Но това беше всичко. Можеше да му бъде приятелка, но нищо повече. — Това е всичко, което желая, Теса. Ти си тук само за да му помогнеш. Не искам нищо повече.
— Не искаш нищо повече? Колко смешно. Не се опитвай да ми пробутваш глупости, Мерлин. И двамата знаем, че ще остана тук, докато той намери Граал, или… хей! — През ума й премина една отвратителна мисъл. — А какво ще стане, ако не го намери? Ако не успеем да се справим? Какво ще стане, ако… чакай малко. Той може да бъде убит, нали? И двамата можем да бъдем убити!
Мерлин кимна.
— Съществува такава възможност. Наистина, в подобно търсене има голям риск, но трудността го прави такова предизвикателство. И приключение.
— Предпочитам малко по-малко приключения и малко повече сигурност, благодаря — каза рязко тя. — Не отговори на въпроса ми. А ако се провалим?
— Теса, скъпа моя — каза Мерлин с лека усмивка, — макар че винаги е препоръчително да откриеш това, което търсиш, то не винаги е необходимо. Краят не е толкова важен, колкото пътеката за достигането му. Целта трябва да се търси с цялото сърце и душа, нищо повече не се иска.
— Няма значение дали губиш, или печелиш, важното е да участваш. Това ли искаш да кажеш? — Тя го гледа безмълвно известно време. — Че всичко това е за теб, нали? Някаква глупава магическа игра, която играеш с живота на хората. С моя живот. С живота на Галахад.
— Всъщност има ли значение, какво означава това за мен? Не е ли по-важно какво означава за него? — Мерлин насочи погледа си към кралската маса.
Теса също се обърна и погледна към Галахад, който разговаряше с баща си.
— За него то означава всичко — тихо каза тя.
— Но няма никакъв шанс без теб.
— Не разбирам.
— Честно казано, не е и необходимо. — Гласът на вълшебника беше хладен. — Това, което трябва да решиш, е дали искаш или не да му позволиш да пожертва мечтата си, ако единственото, от което се нуждае, за да я постигне, си ти.
— Това не е мое решение. — Теса поклати глава. — Ти вече си го взел вместо мен.
— Аз задвижих колелата, но без твоето безрезервно участие дори аз не мога да гарантирам успех.
— Искаш да кажеш, че ако наистина не желая да го направя, мога да си отида вкъщи?
— Не ставай глупава. Не искам да кажа нищо подобно — сопна се Мерлин.
