— Ваше величество — изтърси Галахад. — Бих искал…
— По-късно, момчето ми. — Артур махна с ръка.
— Но, сир…
— Не сега, Галахад. — Кралят го изгледа и Галахад преглътна следващите си думи. Винаги е имал благосклонността на Артур, но дори и един любимец трябваше да знае кога да мирува.
— Мерлин — Артур присви очи, — това наистина ли е необходимо?
— Наложително е, сир — тихо отвърна Мерлин. — Успехът не е възможен без нея.
— Много добре тогава. — Кралят прикри една въздишка. — Въпреки че ще се осмеля да кажа, че въобще не съм сигурен, че някаква си жена…
— Извинете? — Теса вдигна възмутено ръка. — Някаква си жена?
— Подозирам, че тази жена въобще не е
— Някаква си жена? — Теса сложи ръце на хълбоците си и се обърна към Мерлин. — Това е общоприето схващане, така ли?
— Средновековието. — Мерлин сви рамене. — Ти какво очакваше?
— Достатъчно. — В гласа на Артур прозвучаха заповеднически нотки, които накараха дори Теса да млъкне. — Тя е безочлива, поне в това съм сигурен.
Теса понечи да протестира, но Артур сбърчи вежди и тя бързо затвори уста.
— Не разбирам и половината от приказките й, Мерлин, нито пък твоята преценка. Но пък, когато пренебрегна съветите ти, ме сполетяват беди. Отдавна съм се научил да вземам под внимание думите ти.
— Ваше величество ме ласкае. — Мерлин се поклони ниско.
Артур изсумтя.
— Знаеш добре, както и аз, стари приятелю, че това е истина, на която и двамата се уповаваме. Нека бъде, както искаш. — Артур погледна към Галахад, после отново към Мерлин. — А сега?
— Сир, това е първият път, в който лейди Теса излиза в обществото на замъка. Досега се хранеше в стаята си. Мисля, че ще е учтиво да я оставим първо да се позабавлява. Ще имаме достатъчно време по- късно.
— Само няколко века — промърмори Теса. — Хей! — Тя погледна към Мерлин и потърка ръката си, ощипана от нещо невидимо.
— Благодаря, ваше величество.
Мерлин се поклони и отново сръчка Теса да направи реверанс, който този път беше малко по-добър от първия, но все още му липсваше съвършенството на човек, свикнал с тези неща. Жалко, че Галахад няма да има повече време, за да научи за дома й. Или за нея.
Мерлин придружи Теса до мястото между Галахад и Ланселот. Тя се втренчи в магьосника и отново потърка ръката си.
— Ако не престанеш, ще стана синьо-черна, когато всичко това свърши.
— Не чак толкова неприятна възможност, милейди. — В гласа на Ланселот прозвуча присмехулна нотка.
— Не е ли? — Теса погледна към баща му.
— Не, наистина. С коса като твоята, с цвета на слънцето, черното само ще подчертае красотата ти. Що се отнася до синьото…
— Да? — Теса наклони глава. — Горя от желание да чуя.
— Синьото на небето ще подхожда на очи, които имат цвета на самата земя. Дълбоки, богати и — той хвана ръката й и я поднесе към устните си — плодовити.
Галахад изпъшка наум.
— Оха! Добър си, също като него. — Теса погледна към Галахад през рамо. — Сега разбирам откъде ги вземаш онези приказки.
— Научил съм го на всичко, което знае. — Ланселот й се усмихна закачливо. — Но казват, че колкото и добър да е ученикът, никога не може да надмине учителя си.
— Наистина ли? Но съм сигурна, че ти не вярваш в стари поговорки. Например, често съм чувала да казват:
Галахад затаи дъх. Ланселот се опули.
Теса обаче очевидно нехаеше за обидата, която току-що бе нанесла на човек, който не понасяше лесно обиди. Особено когато темата беше чарът му пред жените.
По лицето на Ланселот премина усмивка.
— Добре казано. — Той се разсмя с маниера на човек, който може да оцени добрата шега, дори и да е за негова сметка. — Наистина добре казано.
Теса се усмихна мило и седна. Галахад въздъхна с облекчение и също седна. Баща му, все още засмян, зае мястото си от другата страна на Теса и намигна на сина си.
— Мерлин е прав — момичето определено има силен дух.
— Наистина. — Галахад се приведе и прошепна в ухото й: — Но може би не е чак толкова умна, щом се присмива на човек, с когото току-що се е запознала.
— Още по-лошо — каза тя с ъгълчето на устата си. — Аз съм учителка.
— Какво е това? — Теса гледаше невярващо в последното ястие, което поднесоха на краля.
— Кое? — Галахад погледна към чинията пред Артур. — О, това е лебед, мисля.
— Но той е… — тя се намръщи — сготвен.
— Сигурен съм, че дори и в твоята страна не бихте го яли другояче.
— Не, разбира се, че не. Но той има… пера. — Стомахът й се разбунтува, но не можеше да извърне поглед. — Пера. Залепени върху птицата.
Той отново погледна.
— Да, има също и глава. Така изглежда по-истински.
— Прекалено истински, ако питаш мен.
— Перата не се ядат.
Теса побутна филията хляб, която служеше за чиния.
— Както и да е, вече се нахраних, благодаря. Мисля, че рибата беше много вкусна.
Тя взе чашата си и отпи голяма глътка от неопределимото, прекалено сладко вино. Вече бе пила доста, но рибата и всичко останало, което опита от безкрайния низ от ястия, беше толкова обилно посолено и подправено, че имаше нужда от нещо, за да го прокара. А пък и чесънът в последното ястие определено имаше нужда от това.
Галахад се облегна и направи знак на прислужника с лебеда да не им сервира.
— Не ти харесва? Нищо ли?
Точно в този миг би убила човек за един хамбургер, и салата или пиле на грил — без пера. Свали погледа си от птицата.
— Нека просто кажем, че имаме различни вкусове.
— Не те разбирам, Теса. — Той поклати глава. — Не показваш никакво познаване на елементарната учтивост, на която се учим още от раждането си. Изненадваш се от най-обикновените подробности от живота. Не проявяваш необходимото уважение към един магьосник, който би могъл да те унищожи само с едно мигване на окото. А поведението ти пред краля беше направо възмутително.
— А аз си мислех, че се държах доста сносно, когато ме представяха на Артур.
— А и думите ти не стават по-ясни с течение на времето. — Галахад присви очи и я изгледа. — Ти си загадка, Теса Сейнт Джеймс. Очевидно посещението ти има някаква цел, макар да е ясно, че ти не искаш да си тук. Бих ти предложил помощта си, но това ще е невъзможно, ако не отговориш на въпросите ми. Упорита си толкова, колкото си и хубава.
