— Благодаря. Може би.
Очите му потъмняха.
— Не се шегувай с мен. Това не беше комплимент.
— Знам. — Тя прикри въздишката си. — И съжалявам. Ще ми се да можех да се посветя изцяло на всичко това, но честно казано — тя се наведе към него — това е наистина странно и аз съм си малко чешит.
— Говори ясно, Теса. — Лицето му се изчерви от раздразнение. — Нищо не мога да разбера. — Сграбчи ръката й. — Бих ти помогнал, ако можех.
Ръката й изглеждаше толкова малка и крехка в неговата. Тя срещна погледа му.
— Ами ако ролите ни бяха разменени? — каза бавно тя. — Ако аз можех да ти помогна?
— Да ми помогнеш за какво?
— О, не знам. — Тя наклони глава, сякаш се опитваше да измисли някаква незначителна услуга, която би могла да му направи. — Нещо важно. Нещо много важно.
— Странен въпрос. Аз съм мъж, воин, рицар. А ти си някак…
— Не го казвай!
Той се ухили.
— Жена. Деликатна, родена да бъде закриляна. Една дама не може да помага на рицар във важни дела повече, отколкото човек може да лети.
— Сериозно, би ли приел помощта ми?
— Не мога да си представя…
— Престани, Галахад. — Тя стисна ръката му. — Кажи ми. Би ли приел помощта ми?
— Много добре, милейди. — Той се усмихна снизходително, сякаш си имаше работа с малко дете. — Бих приел помощта ти.
— Обещаваш ли?
— Аз…
— Обещай ми, Големи човече. Дай ми думата си. Думата си на рицар. — Гласът й прозвуча умолително, женствено. — Моля те. Заради мен.
— Както желаеш. — Очите му блеснаха и той вдигна ръката й към устните си. — Заради теб.
— Страхотно. — Тя въздъхна с облекчение.
— И каква точно помощ би могла да ми предложиш? Устните му докоснаха връхчетата на пръстите й и тя потрепери.
— Ами… — Вдигна поглед, за да види Мерлин. Той кимна и стана. Моментът бе настъпил.
— Да?
Тя дръпна ръката си.
— Не съществува добър начин да ти се каже това. — Тя целуна пръста си. — Ще ти помогна… — наведе се и докосна върха на носа му — да намериш свещения Граал.
Глава 9
Теса скочи на крака и хукна.
— Какво? — Ревът на Галахад отекна в залата.
Тя не го погледна, скочи от платформата, заобиколи ъгъла й и спря до Мерлин.
— Много добре. — Думите на магьосника бяха пропити от сарказъм. — И това ли сме научили от добрите сестри в
— Не съвсем. — Заобиколи Мерлин. Сигурно беше добре да направи разстоянието между себе си и Галахад възможно най-голямо. — Когато бях в последния курс, имах един учител, който искаше да ме научи на някои неща, невключени в програмата.
— Разбирам. Ето откъде идва тази пъргавина. — Той се подсмихна. — Ще ти е от голяма полза през идващите дни.
Теса надзърна иззад Мерлин. Галахад стоеше като бронзов колос, стиснал юмруци и зъби.
— Майчице, страшничък е, а? Ако погледът можеше да убива…
— За твой късмет неговият не може. Моят, от друга страна…
— Мерлин. — Гласът на Артур прозвуча нетърпеливо. — Ако ти и дамата сте готови, сигурен съм, че всички останали нямат търпение да свършваме с това.
— Готови сме, сир. — Мерлин се поклони.
— Трябва ли отново да правя реверанс? — попита тихо Теса.
— Така както го правиш, едва ли има някакъв смисъл.
— Галахад. — Кралят кимна към рицаря. Галахад премести погледа си от нея към Артур.
— Ваше величество?
— Иди, ако обичаш, при лейди Теса и Мерлин.
Галахад кимна рязко. Само след миг вече бе застанал от другата страна на Мерлин, извисявайки се над вълшебника. Защо изглеждаше толкова по-голям, когато беше ядосан? Погледът му продължаваше да е прикован в краля. Не беше и необходимо да поглежда към нея. Стойката му, брадичката му и стиснатите юмруци говореха съвсем ясно. Артур гледа рицаря известно време.
— Надявам се, че разбираш, Галахад, че не съм глупак.
Галахад поклати изненадано глава.
— Сир, никога не бих предположил подобно нещо.
— Отдавна знам за желанието ти да намериш Граал.
Галахад пристъпи нетърпеливо напред.
— Тогава, сир, аз… Но…
Гласът на Артур беше тих, но властен и отекваше в залата, привличайки вниманието на всеки, който все още не бе разбрал за драмата, разиграваща се на главната маса. На всеки, с изключение на Вивиан, която просто разглеждаше хубавия си маникюр. Кралят продължи:
— През последните десет години не си се задържал за дълго в двора ми.
— Но, сир, аз…
— И следователно аз нямах възможността да оценя дали си подходящ за подобна задача.
Галахад вирна брадичка.
— Не съм ли доказал качествата си през годините, в които изпълнявах повелите ти?
— Така е, ти изпълняваше повелите ми със забележителен успех. Не бих могъл да желая повече. — Артур се наведе напред, подпрял лакти на масата, притиснал дланите си една към друга, с насочени напред показалци. — Но сега желая. Много повече. Без значение дали вярваш, че това е желанието на твоето сърце, ще го направиш заради мен.
— Не е лесно за един крал да изпрати някого — когото и да е — на подобна мисия. — Кралят спря и за един съвсем кратък миг изглеждаше стар и уморен, сякаш товарът на управлението беше прекалено тежък за плещите му. Това изчезна толкова бързо, колкото се бе появило и той отново се превърна в Артур от легендата. — Това търсене ще е изпълнено с трудности. Ще са необходими жертви, а това може да ти струва и животът.
— Не се страхувам от това, сир.
— Не съм си мислил, че ще се страхуваш, момчето ми. — Ъгълчетата на устните му се вдигнаха леко нагоре, сякаш искаше да се усмихне, но се въздържаше. — Никога не съм и предполагал, че опасностите могат да попречат на ентусиазма ти.
— Никога, ваше величество.
Артур присви очи и погледна безмълвно Галахад, сякаш търсеше отговорите на незададени въпроси, преценявайки характера му, дори душата му. Погледите на краля и на рицаря разговаряха без думи. Секундите минаваха. Теса пристъпваше от крак на крак. Колко щеше да продължи това състезание, в което се чакаше кой ще трепне пръв? Ако някога си бе мислила, че да стоиш пред директор, шеф или съдия е неприятно, то беше нищо в сравнение с погледа на един крал.
Артур рязко кимна, сякаш доволен от това, което разбра. Над залата се понесе обща въздишка на
