където неговата нова метла лежеше под леглото му, или пък се скитаха към куидичното игрище, където тази вечер щеше да се учи да играе. Той излапа вечерята си, без да забелязва какво яде, и след това се втурна с Рон нагоре, за да разопакова най-после своята „Нимбус две хиляди“.
— Ох! — въздъхна Рон, когато метлата се търкули върху покривката на леглото на Хари.
Дори Хари, който не знаеше нищо за различните метли, реши, че е прекрасна. Гладка и лъскава, с махагонова дръжка, тя имаше дълга опашка от спретнати прави вейки, а близо до върха пишеше със златни букви „Нимбус две хиляди“.
Когато наближи седем часът, Хари напусна замъка и тръгна в здрача към куидичното игрище. Досега не беше влизал в стадиона. Стотици места бяха издигнати на трибуни около игрището, така че зрителите да са достатъчно нависоко, за да виждат какво става. В двата края на терена имаше по три златни стълба с обръчи на върха. Те напомняха на Хари за пластмасовите пръчици, с които мъгълските деца духаха сапунени мехури, само че тези бяха високи петнайсет метра.
Прекалено нетърпелив да лети пак, за да изчака Ууд, Хари яхна метлата си и се оттласна от земята. Какво усещане — той се повъртя около головите стълбове, а после зафуча напред-назад над игрището! При най-лекото докосване неговата „Нимбус две хиляди“ завиваше накъдето той искаше.
— Ей, Потър, слез долу!
Оливър Ууд беше пристигнал. Носеше под мишница голяма дървена кутия. Хари се приземи до него.
— Много добре! — каза Ууд със светнали очи. — Виждам какво искаше да каже Макгонъгол… на теб наистина ти е вродено. Тази вечер само ще те науча на правилата, а след това ще тренираш с отбора три пъти седмично.
Отвори кутията. Вътре имаше четири различни по големина топки.
— Така — рече Ууд. — Куидичът лесно се разбира, но не е особено лесно да се играе. Всяка страна има седем играчи. Трима от тях се наричат гончии.
— Трима гончии — повтори Хари, а в това време Ууд извади една яркочервена топка, голяма приблизително колкото футболната.
— Тази топка се нарича куофъл — продължи Ууд. — Гончиите си подхвърлят куофъла и се опитват да го прекарат през един от обръчите, за да отбележат гол. Когато куофълът мине през един от обръчите, се печелят десет точки. Разбираш ли?
— Гончиите хвърлят куофъла и го прекарват през обръчите, за да отбележат гол — изрецитира Хари. — Значи… това е нещо като баскетбол на метли с шест обръча, така ли?
— Какво е баскетбол? — попита Ууд любопитно.
— Няма значение — отговори Хари бързо.
— Всяка страна има и друг играч, който се нарича пазач… аз съм пазачът на „Грифиндор“. Трябва да летя около нашите обръчи и да преча на другия отбор да вкара гол.
— Трима гончии, един пазач — каза Хари, твърдо решен да запомни всичко. — И те играят с куофъла. Добре, разбрах. А тези за какво са? — той посочи трите топки в кутията.
— Сега ще ти покажа — отговори Ууд. — Вземи това.
Той подаде на Хари малка бухалка, наподобяваща полицейска палка.
— Ще ти покажа какво правят блъджърите — каза Ууд. — Тези две са блъджърите.
Той показа на Хари две еднакви топки, черни като катран и малко по-малки от червения куофъл. Хари забеляза, че те сякаш се мъчеха да се освободят от ремъците, които ги придържаха в кутията.
— Отдръпни се — предупреди Ууд, наведе се и освободи един от блъджърите.
Черната топка веднага се издигна високо и после се спусна право към лицето на Хари. Той замахна по нея с палката, за да й попречи да му счупи носа, и я отпрати в зигзаг из въздуха — тя взе да се върти около главите им и после се стрелна към Ууд, който се хвърли върху нея и успя да я прикове към земята.
— Видя ли? — каза задъхано, като натика съпротивяващия се блъджър обратно в кутията и го закрепи здраво с ремъците. — Блъджърите се стрелкат насам-натам и се опитват да съборят играчите от метлите им. Затова във всеки отбор има по двама биячи. Нашите са близнаците Уизли — тяхна задача е да пазят своето поле от блъджърите, като се опитват да ги отпратят към другия отбор. Тъй — запомни ли всичко това!
— Трима гончии се опитват да отбележат гол с куофъла, пазачът охранява головите стълбове, биячите държат блъджърите надалеч от своя отбор — изреди Хари бързо.
— Много добре! — каза Ууд.
— Ъъъ… Случвало ли се е блъджърите да убият някого — попита Хари, като се надяваше това да прозвучи нехайно.
— В „Хогуортс“ — никога. Имахме две счупени челюсти, но нищо по-страшно от това. Сега… последният пост в отбора е търсачът. Това си ти. И няма защо да те е грижа за куофъла или за блъджърите…
— …освен, ако ми пукнат главата.
— Не се тревожи, двамата Уизли се справят повече от добре с блъджърите… По-точно казано, самите те са като двойка човешки блъджъри.
Ууд бръкна в кутията и извади четвъртата и последна топка. В сравнение с куофъла и блъджърите тя беше мъничка, приблизително с големината на едър орех. Беше златиста и имаше малки пърхащи сребърни крилца.
— Това — каза Ууд — е златният снич и е най-важната топка от всички. Много трудно се улавя, защото е страшно бърз и трудно се вижда. Работа на търсача е да го хване. Трябва да се промъкваш между гончиите, биячите, блъджърите и куофъла, за да го уловиш преди търсача на другия отбор. Търсачът, който улови снича, печели за своя отбор допълнителни сто и петдесет точки, така че този отбор почти винаги печели. Затова търсачите биват много често фаулирани. Един куидичен мач завършва чак когато бъде уловен сничът и затова може да продължи безкрайно… Мисля, че рекордът е три месеца и трябвало непрестанно да вкарват резерви, та играчите да могат да поспят… Е, това е… някакви въпроси?
Хари поклати глава. Много добре разбираше какво трябва да прави, но проблемът щеше да е наистина да го направи.
— Засега няма да тренираме със снича — каза Ууд, като внимателно го затвори пак в кутията. — Много е тъмно и бихме могли да го загубим. Ще те изпробвам с няколко от тези.
Извади от джоба си торбичка обикновени топки за голф и няколко минути по-късно той и Хари бяха във въздуха. Ууд хвърляше топките за голф колкото можеше по-силно във всички посоки, за да ги лови Хари.
Хари не пропусна нито една и Ууд беше във възторг. След половин час се беше стъмнило съвсем и те не можеха да продължат.
— Тази година Куидичната купа ще носи нашето име — каза Ууд щастливо, докато се връщаха към замъка. — Не бих се изненадал, ако се окажеш по-добър от Чарли Уизли, а той можеше да играе за Англия, ако не беше тръгнал да гони змейове.
Навярно поради това, че беше толкова зает с всичките си домашни и на всичко отгоре с тренировките по куидич три вечери в седмицата, на Хари просто не му се вярваше, когато осъзна, че е бил в „Хогуортс“ цели два месеца. Чувстваше се повече у дома си в замъка, отколкото някога на улица „Привит Драйв“. Уроците също ставаха все по-интересни, след като бяха вече овладели основите.
Сутринта на Вси светии те се събудиха от чудесното ухание на печена тиква, което се носеше по коридорите. Нещо повече, професор Флитуик им заяви в час по вълшебство, че ги смятал за достатъчно подготвени, за да карат предмети да летят — нещо, което всички умираха от желание да опитат, след като бяха видели как той накара жабата на Невил да хвърчи из класната стая. Професор Флитуик раздели класа на двойки да се упражняват. Партньор на Хари буше Шиймъс Финигън (за негово облекченне, защото Невил беше опитал да привлече вниманието му). Рон обаче трябваше да работи с Хърмаяни Грейнджър. Трудно беше да се каже дали Рон беше по-сърдит от това, или Хърмаяни. Тя не бе говорила с нито един от тях от деня, когато пристигна метлата на Хари.
— Сега не забравяйте онова хубаво движение с китката, което упражнявахме! — изписука професор Флитуик, възкачен както обикновено върху своя куп книги. — Замах и цък, помнете, замах и цък. Много е важно също да казвате правилно магическите думи… Никога не забравяйте магьосника Баруфио, който
