След като напръска с изключително точен мерник две омайници, насочили се право към носа му, Хари се доближи до Джордж и изговори само с ъгълчето на устата си:

— Какви са тия „Кутийки с лъготийки“?

— Ами, кутийки с разноцветни бонбонки, от които се поболяваш — изшушука другото момче, без да изпуска от поглед гърба на майка си. — Ама не тежко, а само колкото да те пуснат от час, ако не ти се стои. Разработваме ги с Фред от началото на лятото. Всичките са в два цвята. Хапваш си от оранжевия край на бонбончето „Блъв-блъв“ и почваш да драйфаш. Но още щом изскочиш от класната стая уж за да отидеш в болничното крило, гризваш моравата половинка…

— „… която те прави здрав отново като кукуряк и ти дава възможност през учебен час, който иначе ще бъде посветен на несъзидателна скука, да се отдадеш на каквито решиш приятни занимания.“ Така поне ще пише в рекламката — прошепна Фред, който беше излязъл от полезрението на госпожа Уизли и се бе навел да вдигне от пода няколко зашеметени омайници, за да пъхне и тях в джоба си. — Но още има да усъвършенстваме лакомствата. Сега-засега доброволците, включили се в изпитанията, все не могат да спрат да повръщат, за да сдъвчат моравата половинка на бонбона.

— Доброволци ли?

— Доброволците сме ние — оповести Фред. — Редуваме се. Джордж изпробва дропса „Припадокс“ за безотказни припадъци, после и двамата опитахме дражетата „Кръв от нослето“ — глътваш едно и от носа ти шурва кръв…

— Пък мама реши, че сме се дуелирали — уточни Джордж.

— Значи шегобийницата върви, а? — прошепна Хари и се наведе, уж наглася дюзата на пръскачката.

— Засега не можем да намерим помещение — оплака се Фред още по-тихо, защото госпожа Уизли попи с кърпата потта, избила по челото й, и отново се впусна в атака, — караме на поръчки по пощата. Миналата седмица пуснахме реклами в „Пророчески вести“.

— Благодарение на теб, приятелю — допълни Джордж. — Но ти не се притеснявай… Мама не е надушила нищо. Пък и едва ли някога вече ще разлисти „Пророчески вести“ заради лъжите за теб и Дъмбълдор!

Хари се усмихна. Почти насила бе накарал близнаците Уизли да вземат хилядата галеона награда, която беше спечелил от Тримагическия турнир, за да им помогне да осъществят мечтата си и да отворят шегобийница, но все пак се зарадва, че госпожа Уизли тъне в неведение за неговия принос в цялото начинание. Тя не смяташе, че откриването на шегобийница е подходящо поприще за нейните синове.

Обезомайничването на пердетата им отне почти цялата сутрин. Вече минаваше пладне, когато госпожа Уизли най-после махна кърпата, с която си беше покрила лицето, и се отпусна тежко на продъненото кресло, но моментално подскочи и изписка отвратена — беше седнала върху торбата с мъртви плъхове. Пердетата, които след масираното пръскане бяха влажни и висяха безжизнени, вече не жужаха. Кофата под тях беше пълна с вцепенени омайници, а отстрани имаше купа с техните черни яйца — Крукшанкс честичко ги душеше, а Фред и Джордж им хвърляха въжделени погледи.

— С това тук ще се заемем след обяда — оповести госпожа Уизли и посочи шкафовете с прашни витринки от двете страни на камината.

Бяха наблъскани с какви ли не джунджурии: колекция ръждясали ками, нокти на грабливи птици, намотана на кълбо змийска кожа, няколко потъмнели сребърни кутийки с надписи на езици, каквито Хари не разбираше, и най-гнусното: богато украсена кристална стъкленица с голям опал вместо запушалка и пълна с нещо, за което Хари бе повече от сигурен, че е кръв.

Звънецът на входната врата издрънча отново. Всички погледнаха към госпожа Уизли.

— Не мърдайте оттук! — разпореди се тя и грабна торбата с плъховете точно когато отдолу пак екнаха писъците на госпожа Блек. — Ще ви донеса сандвичи.

Излезе от всекидневната и затвори внимателно вратата подире си. Всички само това и чакаха — спуснаха се към прозореца и надзърнаха към стъпалото пред входната врата. Видяха чорлаво рижо теме и цяла камара котли, които едва се крепяха един върху друг.

— Мъндънгус! — ахна Хърмаяни. — За какво е помъкнал толкова много котли?

— Сигурно търси тайно местенце, където да ги складира — вметна Хари. — Нали вечерта, когато уж е трябвало да ме следи, хукнал да се пазари за някакви крадени котли!

— Ами да, точно за това ги е донесъл… да ги скрие — рече Фред, когато входната врата се отвори, а Мъндънгус надигна котлите и се вмъкна заедно с тях в къщата. — Лелеее, майка ми ще има да фучи…

Двамата с Джордж прекосиха всекидневната и застанаха до вратата — дано чуят нещо. Виковете на госпожа Блек бяха заглъхнали.

— Мъндънгус разговаря със Сириус и Кингзли — пошушна Фред и напрегна лице, за да слуша. — Не се чува… как мислите, дали да рискуваме и да опитаме с разтегателните уши?

— Може пък да си струва — съгласи се Джордж. — Ще взема да се промъкна горе и да донеса едно- две…

Ала точно тогава долу на първия етаж гръмна такава разправия, че разтегателните уши станаха напълно излишни. Всички чуваха прекрасно какво крещи госпожа Уизли колкото й глас държи:

— ТОВА ТУК ДА НЕ ТИ Е СКРИВАЛИЩЕ ЗА КРАДЕНИ ВЕЩИ!

— Мед ми капе, като слушам как мама навиква някой друг — подсмихна се самодоволно Фред и открехна с няколко сантиметра вратата, та гласът на госпожа Уизли да огласи цялото помещение, — стига само ние сме слушали крясъците й.

— БИВА ЛИ ТАКАВА БЕЗОТГОВОРНОСТ, И БЕЗДРУГО СИ ИМАМЕ ТОЛКОВА ГРИЖИ, АМИ СЕГА И ТИ ДА ВЛАЧИШ В КЪЩАТА КРАДЕНИ КОТЛИ…

— Ония смотаняци я оставят да се вихри — поклати глава Джордж. — Човек трябва да я озапти още в самото начало, иначе се разгорещява и вдига пара с часове. Пък и отдавна чака сгоден случай да си го излее на Мъндънгус, много му е ядосана още откакто се чупи, вместо да те следи, Хари… хайдеее! Милата мамичка на Сириус пак се разврещя.

Гласът на госпожа Уизли бе заглушен от нов изблик писъци и крясъци на портретите в коридора.

Джордж тъкмо понечи да затвори вратата, та да не слушат цялата тази врява, когато във всекидневната се шмугна едно домашно духче.

Беше почти голо — само с мърляв парцал, нещо като препаска около кръста. Изглеждаше грохнало. Кожата сякаш му беше с няколко размера по-голяма. Подобно на всички домашни духчета, и това тук беше плешиво, затуй пък от големите му, щръкнали като на прилеп уши стърчаха бели космалаци. Очите му бяха кървясали и воднистосиви, месестият му нос приличаше на зурла.

Домашното духче изобщо не обърна внимание на Хари и останалите. Все едно не ги виждаше, то се сгърби и затътрузи бавно и упорито нозе към другия край на помещението, като си мърмореше под нос дрезгаво и гърлено, сякаш квака жабок:

— Ама че смрад… отрепката му с отрепка, пък и престъпник на това отгоре, но и оная дъртофелница не е по стока, да предаде рода си и малките й изчадия да бърникат навсякъде из дома на господарката, о, клетата ми господарка, какво ли щеше да каже на стария Крийчър, о, срам и позор, ама как да се пребори той с тия мътнороди, върколаци, изменници на рода, крадци…

— Здрасти, Крийчър — поздрави много високо Фред и затвори рязко вратата.

Домашното духче застина като попарено, спря да нарежда и не особено убедително се направи на много изненадано.

— Крийчър не видял младия господар — подхвана той, сетне се обърна и се поклони доземи на Фред. Все така с лице към килима добави, та да го чуят всички: — Жалко пакостливо хлапе, издънка на изменницата на рода.

— Моля? — намеси се Джордж. — Последното не го чух.

— Крийчър не казал нищо — рече домашното духче с втори поклон, вече към Джордж, и пак промърмори високо: — Ето го и другия близнак, ама че разпасани зверчета!

Хари не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Домашното духче се изправи, изгледа ги един по един злобно и очевидно убедено, че не го чуват, продължи да пелтечи:

— И оная, мътнородът, брей, че нахалница, изтъпанила ми се тук, ако господарката можеше да научи отнякъде, направо щеше да си изплаче очите… я, ново момче, Крийчър не му знае името. Какво ли търси

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату