тук? Крийчър не знае…
— Това, Крийчър, е Хари — обясни внимателно Хърмаяни. — Хари Потър.
Воднистите очи на Крийчър се разшириха и той забъбри още по-сърдито:
— Мътнородът говори на Крийчър така, сякаш сме първи приятели, ако господарката види отнякъде с кого общува Крийчър, леле, какво ли ще си каже…
— Не я наричай мътнород! — ревнаха в хор Рон и Джини, разярени.
— Няма нищо — прошепна Хърмаяни, — не е с всичкия си, горкият, не знае какво…
— Не се заблуждавай, Хърмаяни, много добре знае какво говори — възрази Фред и погледна с омерзение Крийчър.
Втренчено в Хари, духчето продължаваше да си нарежда:
— Дали е вярно, а? Дали наистина е Хари Потър? Крийчър вижда белега, май е вярно, това е момчето, спряло Черния лорд, Крийчър недоумява как ли…
— И ние, Крийчър, недоумяваме — каза Фред.
— Казвай какво искаш — намеси се и Джордж.
Духчето го стрелна с огромните си очи.
— Крийчър чисти — отвърна уклончиво то.
— Кой ли ти вярва! — обади се един глас зад Хари.
На прага стоеше Сириус и гледаше свирепо домашното духче. Шумотевицата в коридора беше утихнала, госпожа Уизли и Мъндънгус явно бяха продължили препирнята си долу в кухнята. Щом зърна Сириус, Крийчър се сгъна в смехотворно нисък поклон, чак допря зурлестия си нос в пода.
— Я ставай! — сгълча го припряно Сириус. — Какво си намислил пак?
— Крийчър чисти — повтори домашното духче. — Крийчър го има само за да служи вярно на благородническия род Блек и на неговия дом…
— Който от ден на ден става все по-черен8, я погледни каква кочина е тук — тросна се Сириус.
— Господарят винаги е обичал шегите — поклони се още веднъж Крийчър и продължи да си ломоти под нос: — Господарят винаги си е бил гадна, неблагодарна свиня, разби сърцето на майка си…
— Майка ми, Крийчър, нямаше сърце — прекъсна го Сириус. — Живееше от едната злоба.
Крийчър пак се поклони:
— Както нареди господарят — изфъфли и продължи вбесен: — Господарят не е достоен и името на майка си да изрече, о, горката тя, какво ли ще си помисли, ако можеше да види отнякъде как му служа на тоя, дето тя го мразеше, дето непрокопсаник излезе…
— Попитах какво си намислил — напомни хладно Сириус. — Почнеш ли да се правиш, че чистиш, задължително отмъкваш в стаята си нещо, за да не го хвърлим.
— Крийчър никога не мести нищо от там, където винаги е стояло — заяви домашното духче, сетне задърдори бързо-бързо: — Господарката няма да прости никога на Крийчър, ако той позволи да изхвърлят и гоблена, Крийчър трябва да го спаси, гобленът е собственост на рода вече осмо столетие, Крийчър няма да допусне господарят и изменниците на рода, и техните изчадия да го съсипят…
— Сигурно говориш за ей това там — рече Сириус и погледна с погнуса към отсрещната стена. — Оная проклетия сто на сто е направила и на гоблена магия за трайно залепване, но ако мога да се отърва от него, няма да му мисля много-много, веднага ще го изхвърля. А сега се разкарай оттук, Крийчър.
Домашното духче явно не смееше да не се подчини на пряка заповед, въпреки това, докато влачеше крака покрай Сириус, му хвърли поглед, пълен с омраза, и продължи с брътвежите си до вратата:
— Идва ми тук от Азкабан и се разпорежда, о, клетата господарка, какво ли ще рече, ако види отнякъде къщата: да я превземат някакви отрепки, които й изхвърлят на боклука ценностите, кълнеше се милата тя, че този не й е никакъв син, а той да вземе да се върне, ако се вярва на мълвата, бил и убиец…
— Ако продължаваш да ми опяваш, наистина ще стана такъв — изсъска подразнен Сириус и затръшна вратата зад гърба на домашното духче.
— Не е с всичкия си, Сириус — защити го Хърмаяни, — едва ли си дава сметка, че го чуваме.
— Дълго време е живял сам-самичък — обясни Сириус, — изпълнявал е безумните заповеди на портрета на майка ми и си е говорел сам, но открай време си е злобар…
— Ако го освободиш, може би… — предложи обнадеждена Хърмаяни.
— Не можем да го освободим, знае твърде много за Ордена — отсече Сириус. — Пък и ще умре от ужас. Предложи му да напусне къщата и ще видиш какво ще настане!
Сириус прекоси помещението и отиде при стената, където от единия, та чак до другия край бе окачен гобленът, който Крийчър бранеше така предано. Хари и другите го последваха.
Сякаш бе правен преди цяла вечност, беше излинял и тук-там като че го бяха ръфали омайници. Въпреки това златистата нишка, с която беше извезан, все още проблясваше и те видяха разклонено родословно дърво, водещо началото си (поне доколкото Хари успя да разчете) още от Средновековието. В горния край на гоблена пишеше с едри букви:
Прастарият благороднически род Блек
„Toujours pur“9
— Теб те няма! — изненада се Хари, след като проучи внимателно долния край на родословното дърво.
— Навремето ме имаше тук — обясни Сириус и посочи върху гоблена кръгла овъглена дупчица, сякаш прогорена с цигара. — Милата ми майчица ме махна, след като избягах от къщи… Крийчър си умира да разказва под нос за това.
— Избягал си от къщи ли?
— Когато бях някъде на шестнайсет години — потвърди Сириус. — Беше ми дошло до гуша.
— И къде отиде? — зяпна го Хари.
— У баща ти — рече Сириус. — Баба ти и дядо ти бяха много мили, приеха ме като роден син. Даааа, ваканциите прекарвах с баща ти, а когато навърших седемнайсет, вече имах свой дом. Вуйчо Алфард ми завеща доста злато… сигурно заради това са заличили и него върху родословното дърво… после вече се грижех сам за себе си. Но в неделя винаги бях добре дошъл на обяд у Потърови.
— Но… но защо си…
— Защо съм се махнал ли? — усмихна се горчиво Сириус и прокара пръсти през дългата си несресана коса. — Защото ги ненавиждах всичките: майка си и баща си с тяхната мания за чистокръвност, въобразяваха си, че щом са от рода Блек, в жилите им тече едва ли не кралска кръв… ненавиждах и оня смотаняк, брат ми, беше много безхарактерен и им се хвана на дрънканиците… ето го и него.
Сириус забучи пръст най-отдолу в родословието, на името „Регулус Блек“. След датата на раждане се виждаше и дата на смърт (от нея бяха изминали петнайсетина години).
— Беше по-малък от мен — обясни Сириус — и много по-добър син, както постоянно ми натякваха.
— Но е умрял — рече Хари.
— Да — потвърди Сириус. — Толкова му беше мозъкът, хвана се… със смъртожадните.
— Как е възможно?
— Хайде, Хари, видя достатъчно неща в тази къща, за да се досетиш какви магьосници са били родителите ми — подкани го Сириус.
— И те ли бяха смъртожадни?
— Не, но повярвай, бяха убедени, че Волдемор е прав и магьосническото племе трябва да бъде прочистено от мъгълокръвните, така че да останат само чистокръвните. И те не бяха сами, Волдемор имаше много поддръжници, преди да си покаже зъбите… после, като видяха на какво е готов, само и само да придобие власт, останаха като попарени. Но се обзалагам, че в началото майка ми и баща ми са смятали Регулус едва ли не за герой, щом е застанал на страната на Волдемор.
— Аврор ли го е убил? — попита плахо Хари.
— А, не, премахна го самият Волдемор — отвърна Сириус. — Или по-скоро се е разпоредил да го убият други, съмнявам се Регулус да е бил чак толкова важен, та Черния лорд да го погуби лично. След смъртта му разбрах, че в началото брат ми преливал от ентусиазъм, но после, като разбрал какво трябва да върши, се
