белега като светкавица и той видя отново очертанията на „Хогуортс“. Той плътно затвори съзнанието си. Трябваше да се оправи с Грипкук. Рон и Хърмаяни се бяха вторачили в него така, сякаш бе загубил разсъдъка си.
— Хари… — каза Хърмаяни, но бе прекъсната от Грипкук:
— Да се вмъкнеш в един от трезорите в Гринготс?!… — повтори таласъмът, потрепвайки леко, докато се наместваше в леглото. — Невъзможно е!
— Напротив! — опроверга го Рон. — Вече е правено!
— Да! — каза Хари. — В същия ден, когато те срещнах Грипкук. На рождения ми ден, преди седем години.
— Въпросният трезор бе празнен по това време! — сопна се таласъмът и на Хари му стана ясно, макар че Грипкук да не работеше вече в „Гринготс“, се обиждаше от идеята защитите да са били преодолени. — Защитата му бе минимална.
— Е, трезорът който ни трябва не е празен и предполагам, че има доста силни защити! — каза Хари. — Принадлежи на семейство Лестранж.
Той видя Хърмаяни и Рон да се споглеждат, изумени, но имаше достатъчно време да обясни щом Грипкук дадеше отговора си.
— Нямате шанс! отсече Грипкук. — Никаква възможност! „Под пода ако търсиш ти, туй що не ти принадлежи…“
„… там ще намериш за заслуга освен богатство, нещо друго!“ Да, знам, спомням си! — каза Хари. — Но не се опитвам да открадна ничие съкровище, не се опитвам да взема нищо оттам за собствена изгода. Можеш ли да ми повярваш?
Таласъмът изгледа Хари под ъгъл; белегът на челото му пареше, но той не му обръщаше внимание, отказвайки и болката и подканата му.
— Ако имаше магьосник, комуто бих повярвал, че не търси собствена изгода, — най-сетне рече Грипкук, — то би било на теб, Хари Потър. Таласъмите и духчетата не са свикнали на покровителство, или уважение, което ти показа тази нощ. Не и от пръчконосци.
— „Пръчконосци“?… — повтори Хари: фразата легна странно върху ушите му, а белегът му пареше, докато Волдемор насочваше мислите си на север, а Хари гореше от желание да разпита Оливандър в съседната стая.
— Правото да използваш пръчка, — каза таласъмът тихо, — дълго време е било предмет на разногласие между таласъми и магьосници.
— Но таласъмите могат да правят магии и без пръчки — каза Рон.
— Няма значение! Магьосниците отказват да споделят тайните в науката за пръчките с други магически създания, отказват ни възможност да разширим силите си!
— Е, и таласъмите също не споделят знанията си за тяхната магия! — каза Рон. — Не искате да ни кажете как правите мечове и брони. Таласъмите знаят как да обработват метала по начини, които магьосниците никога…
— Няма значение! — каза Хари, като видя променения цвят в лицето на Грипкук. — Тук не става въпрос за магьосници срещу таласъми, или някакви други магически създания…
Грипкук се изсмя противно.
— Но винаги за това става въпрос накрая! Тъмният Лорд става все по-силен и вашата раса все още е плътно над моята! „Гринготс“ пада под магьоснически контрол, домашни духчета са избивани и кой измежду пръчконосците протестира?!
— НИЕ! — викна Хърмаяни. Тя се бе изправила, очите й бяха оживени. — НИЕ протестираме! И мен ме преследват като всеки един домашен дух или таласъм, Грипкук! Аз съм мътнород!
— Не се наричай… — промърмори Рон.
— И защо не? — каза Хърмаяни. — Мътнород съм и съм горда с това! Нямам по-висока позиция в този нов режим отколкото теб самият, Грипкук! Мен избраха да измъчват при семейство Малфой!
Казвайки това, тя разгъна леко халата, който покриваше врата й и разкри малък разрез, който ножът на Белатрикс бе оставил; аленееше върху гърлото й.
— Знаеш ли, че Хари бе този, който освободи Доби от робство? — попита тя. — Знаеш ли, че от години сме искали домашните духчета да бъдат свободни? (Рон помръдна неудобно върху облегалката на стола.) — Не би могъл да желаеш Ти-Знаеш-Кой да бъде сразен повече, отколкото нас, Грипкук!
Таласъмът се вторачи в Хърмаяни със същото любопитство което бе показал на Хари.
— Какво ще търсите в трезора на семейство Лестранж? — попита той внезапно. — Мечът, който е в него е фалшив. Този е истинският! — той огледа всеки един от тях. — Мисля, че вече знаете това. Помолихте ме да излъжа когато бяхме там.
— Но фалшивият меч не единственото нещо което е в трезора, нали? — попита Хари. — Може би си виждал и други неща вътре. Сърцето му туптеше по-силно от всякога. Той засили усилията си да заглуши пулсиращия белег.
Таласъмът отново навиваше с пръст брадичката си.
— Против нашия кодекс е да говорим за тайните на „Гринготс“… Ние сме пазители на невероятни съкровища. Имаме задължение към предметите оставени под наша грижа, които в много случаи са изработени от собствените ни ръце.
Таласъмът погали меча и черните му очи блуждаеха от Хари, към Хърмаяни и Рон и обратно.
— Толкова млади… — най-сетне каза той — за да се сражавате с толкова много…
— Ще ни помогнеш ли? — каза Хари. — Нямаме надежда да се промъкнем, без помощ от таласъм. Ти си единственият ни шанс.
— Ще… си помисля!… — каза Грипкук раздразнено.
— Но… започна Рон ядосано, но Хърмаяни го мушна в ребрата.
— Благодаря ти! — каза Хари.
Таласъмът поклони голямата си, куполообразна глава в знак на признателност, след което размърда късите си крака.
— Мисля, — каза той, настанявайки се подобаващо върху леглото на Бил и Фльор, — че „Костраст“-ът си свърши работата. Ще мога да поспя най-сетне. Извинете ме…
— Да, разбира се… каза Хари, но преди да напусне стаята, той се пресегна и взе меча на Грифиндор. Грипкук не протестира, но Хари видя негодувание в очите му, докато затваряше вратата.
— Дребен досадник!… — прошепна Рон. — Наслаждава се, като ни оставя да висим така…
— Хари!… — прошепна Хърмаяни, издърпвайки ги и двамата на тъмната, тиха площадка, — да не би да мислиш, каквото си мисля?!… Смяташ ли, че има Хоркрукс в трезора на семейство Лестранж??
— Да! — каза Хари. — Белатрикс беше побесняла при мисълта, че сме били там, беше извън себе си. Защо ли?… Какво си мислеше, че сме видели там, какво друго смяташе, че може да сме взели? Нещо, което силно би разгневило Ти-знаеш-кой, ако беше разбрал!
— Но аз смятах, че търсим места, където Ти-Знаеш-Кой е бил, където е направил нещо важно — каза Рон изглеждайки смаян. — Бил ли е някога в трезора на рода Лестранж?
— Не знам дали изобщо е бил някога в „Гринготс“… каза Хари. — Той никога не е имал злато като малък, защото никой не му е оставил нищо. Виждал е банката само отвън, сигурно, когато е стъпил за пръв път на „Диагон-али“.
Белегът му пулсираше, но той не му обърна внимание; искаше Рон и Хърмаяни да разберат за „Гринготс“, преди да разговарят с Оливандър.
— Мисля, че би завидял на всекиго, който е имал ключ от трезор в „Гринготс“. Мисля, че би го видял като истински символ на принадлежност в Магическия свят. И да не забравяме, че имаше голямо доверие на Белатрикс и съпруга й. Те са били най-преданите му служители преди да падне и дори са го търсили, когато е изчезнал. Каза го в нощта когато се върна, чух го!
Хари потърка белега си.
— Обаче не мисля, че би казал на Белатрикс, че е Хоркрукс. Така и не бе казал на Луциус Малфой истината за дневника. Вероятно й е казал, че е някакво ценно притежание и я е помолил да го постави в трезора й. Най-безопасното място да скриеш нещо, ми каза Хагрид… освен „Хогуортс“
Когато Хари бе свършил да говори, Рон поклати глава.
