— Рон я заведе вътре! — каза Бил. — Ще се оправи…
Хари погледна обратно към Доби. Той протегна ръка и издърпа сребърното острие от тялото на духчето, след това свали собственото си яке и покри с него Доби като в одеалце.
Морето се разбиваше в скалите някъде на близо; Хари го послуша известно време, докато другите обсъждаха въпроси, от които Хари не можеше да не се интересува, ако трябваше да взема решения. Дийн отнесе ранения Грипкук в къщата, Фльор бързаше след тях; сега Бил предлагаше как да погребат духчето. Хари се съгласи, без да знае какво всъщност говори. Докато правеше това, той погледна отново малкото телце, белегът му загоря и в една част от съзнанието си видя, сякаш през грешния край на дълъг телескоп Волдемор да наказва тези които бяха останали в имението на Малфой. Яростта му бе страшна, ала тъгата на Хари за Доби някак го надви, така че се получи като ехо от далечна буря, която достигаше Хари през огромен тих океан.
— Искам да го направя както му е редът… — бяха първите думи, с които Хари бе напълно наясно, че е казал. — Не с магия. Имате ли лопата?
И не след дълго той се бе хванал за работа, сам, копаейки гроба на мястото, където Бил му бе показал, в края на градината, между храстите. Той копаеше с нещо като ярост; удоволствието от ръчния труд, без магия, за всяка капка от потта му той чувстваше като дар за духчето, което бе спасило живота им. Белегът му гореше, но той владееше болката; чувстваше я, ала бе далеч от нея. Най-сетне той се бе научил на контрол, бе се научил да затваря съзнанието си за Волдемор, нещото което Дъмбълдор толкова бе желал той да научи от Снейп! Точно както Волдемор не бе способен да обземе Хари, докато той бе погълнат от мъка за Сириус, така мислите му не можеха да проникнат в Хари, докато скърбеше за Доби. Скръбта, явно, отблъскваше Волдемор… въпреки че Дъмбълдор, разбира се, би казал, че е любов…
Хари копаеше ли копаеше, все по-дълбоко и по-дълбоко в твърдата, студена земя, давейки тъгата в потта си, пренебрегвайки болката в белега. В мрака нямаше нищо, освен звукът от собствения му дъх и морето, което да му прави компания; събитията, които се бяха случили у семейство Малфой се завръщаха, всичко, което беше чул се върна в него и осмислянето им сякаш процъфтя в този мрак. Равномерният ритъм на ръцете му туптеше заедно с мислите му…
Реликви… Хоркрукси… Реликви… Хоркрукси… Обаче в него вече не гореше това странно, вманиачено желание. Загубата и страхът го бяха унищожили; той се чувстваше, сякаш му бяха ударили шамар, който го бе отрезвил отново.
По-дълбоко и по-дълбоко Хари потъваше в гроба; той вече знаеше къде бе Волдемор тази нощ и кого бе убил в най-високата килия на „Нурменгард“ и защо… И той се замисли за Опаш, мъртъв, заради един неумишлен, милостив импулс… Дъмбълдор го бе предвидил… колко ли още е знаел?…
Хари загуби представа за времето. Той знаеше само, че тъмнината се бе осветлила леко, когато Рон и Дийн се присъединиха към него.
— Как е Хърмаяни?
— По-добре!… — каза Рон. — Фльор я наглежда.
Хари бе готов с отговор в случай, че го попитат, защо просто не бе създал хубав гроб с магия, но не му се наложи да го използва. Те скочиха в дупката, която той бе изкопал, с лопати в ръце и заедно те работеха в тишина, докато дупката не изглеждаше достатъчно дълбока.
Хари уви духчето по-плътно в якето си. Рон седна на ръба на гроба, свали обувките и чорапите си и ги обу върху босите крака на Доби. Дийн извади вълнена шапка, която Хари внимателно постави на главата на Доби, покривайки ушите му…
— Трябва да му затворим очите…
Хари не бе чул другите да идват през мрака. Бил беше облечен в пътническа мантия; Фльор — в голяма, бяла престилка, от чийто джоб стърчеше бутилка, с което Хари разпозна като „Костраст“. Хърмаяни беше увита в халат, бледа и не много стабилна; Рон сложи ръка около нея когато тя стигна до него. Луна, която се бе загърнала с едно от палтата на Фльор, приклекна и постави нежно пръсти върху клепачите на духчето, плъзгайки ги, за да покрие втренчения му поглед.
— Ето… — каза меко тя. — Сега ще бъде, сякаш спи…
Хари постави духчето в гроба, нагласи ръцете му така, сякаш си почиваше, след което излезе и погледна за последен път в малкото телце. Той се насили да издържи, спомняйки си за погребението на Дъмбълдор и редовете златни столове и Министърът на Магията на първия ред, рецитацията за постиженията на Дъмбълдор и гробницата от бял мрамор. Той чувстваше, че Доби заслужава също толкова величествено погребение, а ето, че духчето лежеше между храсталаците в грубо изкопана дупка.
— Мисля, че трябва да кажем нещо… — обади се Луна. — Аз ще бъда първа, става ли?
И всички я погледнаха, докато тя се обръщаше към мъртвото духче на дъното на гроба.
— Блогадоря ти толкова много, Доби, че ме спаси от онова подземие. Толкова е нечестно, че трябваше да умреш, след като бе толкова добър и смел. Винаги ще помня какво направи за нас. Надявам се да си щастлив сега…
Тя се обърна и погледна Рон в очакване, който прочисти гърло и каза с пресипнал глас:
— Да… благодаря, Доби…
— Благодаря… — измърмори Дийн.
Хари преглътна.
— Сбогом, Доби… — каза той. Това бе всичко което можеше да каже, Луна бе казала всичко за него. Бил вдигна пръчката си и купчината пръст до гроба се издигна във въздуха и падна спретнато върху него, като се получи малка, червеникава могила.
— Имате ли нещо против да остана тук за момент? — попита Хари останалите.
Те промъмриха думи, които той не разбра; усети нежни потупвания по гърба си и всички, крачейки бавно към къщата, оставиха Хари сам до духчето.
Той се огледа: имаше голям брой големи, бели камъни, изгладени от морето, които отбелязваха края на цветните лехи. Той взе най-големия и го положи като възглавница над мястото където главата на Доби сега почиваше. Той се потърси в джоба си пръчка. Имаше две. Той бе забравил, съвсем бе изключил; той си спомни, че ги бе измъкнал от нечия ръка. Той избра по-късата, която чувстваше по-дружелюбна в ръката си и я насочи към камъка.
Бавно, след измърморените тихо заклинания, дълбоки вдълбани резки се появиха върху повърхността на камъка. Той знаеше, че Хрмаяни би го направила по-спретното и може би по-бързо, но той самият искаше да отбележи мястото, също както искаше сам да изкопае гроба. Когато Хари се изправи, на камъка пишеше:
Тук почива Доби,
Свободното духче
Той погледна творението си за секунди, след което си отиде, белегът му пареше, а главата му беше пълна с мислите, които го бяха осенили на гроба, едновременно впечатляващи и ужасни.
Всички седяха във всекидневната когато той влезе в малкото антре, с внимание насочено към Бил, който говореше. Стаята беше силно осветена, красива, с малък огън от плавей горящ в камината. Хари не искаше да нацапа килима с кал, затова остана на вратата, слушайки.
— … имаме късмет, че Джини беше ваканция. Ако беше в „Хогуортс“ щяха да я отмъкнат преди да я бяхме достигнали. Сега знаем, че е в безопасност.
Той се обърна и видя Хари да стои там.
— Измъквам всички от „Хралупата“ — обясни той. — Преместихме ги при леля Мюриел. Смъртожадните вече знаят, че Рон е с теб и непременно ще се насочат към семейството — не се извинявай! — добави той, при вида на изражението на Хари. — Беше въпрос на време, татко го повтаряше с месеци. Ние сме най- голямото семейство „кръвни предатели“…
— Как са защитени? — попита Хари.
— Заклинанието „Фиделиус“. Татко е Пазител на тайната. Направили сме го и на къщурката тук; аз съм Пазител. Никой от нас не може да ходи на работа, но това едва ли е най-важното в момента. Щом Оливандър и Грипкук са по-добре, ще ги преместим и тях при Мюриел. Няма много място тук, а тя има предостатъчно. В момента краката на Групхук заздравяват, Фльор му даде „Костраст“ най-вероятно ще ги
