преместим за час или…
— Не! каза Хари, Бил изглеждаше изненадан. — Трябват ми и двамата тук. Трябва да говоря с тях. Важно е…
Той усети власт в гласа си. Убеждението, усещането за цел се бе върнало, докато копаеше гроба на Доби. Всички лица се обърнаха към него, озадачени.
— Отивам да се измия… — каза Хари на Бил, поглеждайки ръцете си, все още покрити в кал и кръв от Доби. — След това ще трябва да ги видя, незабавно!…
Хари влезе в малката кухня, отиде до мивката с форма на раковина под прозореца, в който се отразяваше морето. Зазоряваше се над хоризонта, розово и бледо златно и докато се миеше, все още бе с мислите които му бяха дошли в тъмната градина…
Доби вече ни би могъл да му каже кой го бе изпратил в подземието, но Хари знаеше какво бе видял. Пронизващо синьо око го бе погледнало от парчето огледало и помощта бе дошла. „Помощ винаги ще бъде оказана в «Хогуортс» на тези които я искат…“
Хари изсуши ръцете си, неотзивчив към красотата навън и разговорите на другите във всекидневната. Той погледна навън към океана и почувства по-близо този изгрев, отколкото някога преди, по-близо до сърцето на всичко. Белегът му все още пареше и той знаеше, че Волдемор също осъзнава това. Хари разбираше и не разбираше. Инстинктът му казваше едно, мозъкът му — друго. Дъмбълдор в главата на Хари се усмихна, сякаш проверяваше Хари над пръстите му, присвити сякаш в молитва. Даде на Рон Загасителя. Разбираше го… даде му начин да се връща… Разбираше и Опаш… знаеше, че има малко съжаление някъде в него…
„И ако ги разбираше… какво знаеше за мен Дъмбълдор? Да не би да ми е предназначено да знам, но не да търся? Знаеше ли колко трудно ще ми е да го намеря? Затова ли направи всичко толкова трудно? За да имам време да го премисля?“
Хари стоеше неподвижен, с втренчени очи, гледайки мястото където светло-златистият край на ослепителното слънце изгряваше над хоризонта. Тогава погледна към чистите си ръце и с изненада видя кърпата, която държеше в тях. Той я остави, върна се в антрето и докато вървеше, усети белегът му да пулсира злобно и в съзнанието му просветна бързо отражението на водно конче над водата; очертанията на сграда която добре познаваше. Бил и Фльор стояха в началото на стълбите.
— Трябва да разговарям с Грипкук и Оливандър — каза Хари.
— Не — каза Фльор. — Ще тр-рябва да почакаш, ’Ар-ри. И двамата са зле и измор-рени…
— Съжалявам! — каза той, но не може да се чака. Трябва да разговрям с тях сега — поотделно! Спешно е…
— Какво по дяволите става, Хари? — попита Бил. — Появяваш се тук с мъртъв домашен дух и таласъм в полусъзнание. Хърмаяни изглежда все едно е била изтезавана и Рон отказва да ми каже каквото и да е било!
— Не можем да ти кажем какво правим! — категорично отвърна Хари. — Ти си в Ордена, Бил, знаеш, че Дъмбълдор ни остави задача. Не трябва да говорим с никой за нея.
Фльор издаде нетърпелив звук, но Бил не й обърна внимание; той се бе втренчил в Хари. Дълбоко белязаното му лице бе трудно да се разчете. Накрая, Бил каза:
— Добре. С кого ще разговаряш първо?
Хари се подвоуми. Той знаеше какво зависи от решението му. Нямаше време вече: сега бе моментът да реши: Хоркруксите или Реликвите?
— Грипкук! — каза Хари. — Ще говоря с Грипкук първо.
Сърцето му биеше силно, сякаш бе тичал и преминал през огромно препятствие.
— Насам, тогава! — каза Бил, като го поведе.
Хари се качи на няколко стъпала и погледна назад.
— Вие двамата също ми трябвате! — повика той Рон и Хърмаяни, които се спотайваха, полузакрити от вратата на всекидневната.
И двамата минаха под светлината, изглеждаха странно спокойни.
— Как си? — попита Хари Хърмаяни. — Беше невероятна — да измислиш тази история, докато тя те нараняваше…
Хърмаяни се усмихна леко, а Рон я стисна лекичко с ръка.
— Какво ще правим сега, Хари? — попита той.
— Ще видите. Хайде сега!
Хари, Рон и Хърмаяни последваха Бил по стръмните стълби до малка площадка. Три врати извеждаха от нея.
— Тук! — каза Бил отваряйки вратата към стаята на него и Фльор. Тя също имаше гледка към морето, сега озарено в златната слънчева светлина. Хари се приближи към прозореца, обърна гръб на невероятната гледка, с кръстосани ръце и парене в белега. Хърмаяни седна на стола до нощната масичка; Рон се облегна на перваза.
Бил се появи отново, носейки малкия таласъм, когото постави внимателно на леглото. Грипкук изсумтя благодарно и Бил напусна, като затвори вратата.
— Съжалявам, че те изкарвам от леглото! — каза Хари. — Как са краката ти?
— Болят… — отговори таласъмът. — Но заздравяват.
Грипкук все още стискаше здраво меча на Грифиндор и по лицето му бе изписан странен поглед; полуагресивен, полузаинтригуван. Хари забеляза жълтеникавата кожа на таласъма, дългите, тънки пръсти, черните му очи. Фльор бе събула обувките му: дългите му стъпала бяха мръсни. Той бе малко по-голям от домашен дух. Куполовидната му глава бе по-голяма от тази на човек.
— Вероятно не си спомняш… — започна Хари.
— … че аз бях таласъмът, който те заведе в трезора ти, когато за пръв път посети „Гринготс?“ каза Грипкук. — Спомням си, Хари Потър. Дори сред таласъмите ти си много известен.
Хари и таласъмът се погледнаха, изучавайки се един друг. Белегът на Хари все още пареше. Той искаше да проведе този разговор с Грипкук по-бързо и в същото време се страхуваше да не направи погрешното действие. Докато се опитваше да реши кой бе най-добрият начин да обясни желанието си, таласъмът наруши тишината.
— Ти погреба духчето! — каза той, звучейки неочаквано враждебно. — Гледах те от прозореца на съседната стая.
— Да! — каза Хари.
Грипкук го погледна с краищатата на полегатите си очи.
— Ти си необикновен магьосник, Хари Потър…
— По какъв начин? — попита Хари, потърквайки белега си разсеяно.
— Изкопа гроба.
— И?
Грипкук замълча. Хари сметна, че му се подиграват, че се бе държал като мъгъл, но нямаше особенно значение за него, дали Грипкук одобряваше погребението на Доби или не. Той се подготви за настъпление…
— Грипкук, трябва да те попитам…
— Също така спаси таласъм.
— Моля?…
— Доведе ме тук. Спаси ме.
— Мисля, че не съжаляваш? — каза Хари, леко нетърпеливо.
— Не, Хари Потър! — каза Грипкук и с пръст нави черната си брадичка — но наистина си… доста странен за магьосник.
— Добре… — каза Хари. — Е, и аз имам нужда от малко помощ, Грипкук и ти можеш да ми я окажеш.
Таласъмът не показа и следа от окуражаване и продължи да се мръщи срещу Хари, сякаш никога не бе виждал нещо подобно на него.
— Трябва да се вмъкна в един от трезорите на „Гринготс“!
Хари не искаше да го изтърси толкова смело; думите изкочиха от него, когато болка бе преминала през
