всичката светлина се всмука обратно в джоба му, възвръщайки пълния мрак в мазето. Вратата се отвори; Малфой влезе вътре, пръчката му бе пред него, блед и непоколебим. Той хвана малкия таласъм за ръката и се отдръпна назад, влачейки Грипкук след него. Вратата се затръшна и в същия момент… силно „пук“ екна из подземието!
Рон щракна Загасителя. Трите топки светлина отново изкочиха във въздуха от джоба му, разкривайки… домашното духче Доби, което се бе магипортирало сред тях.
— ДОБИ!
Хари удари Рон по ръката за да го възпре да извика и Рон изглеждаше ужасен от грешката си. Стъпки оттекнаха по тавана над тях: Драко отиваше с Грипкук при Белатрикс.
Огромните сякаш като тенис-топки очи на Доби бяха оцъклени; той трепереше от глава до пети. Той се бе върнал в дома на старата си господарка и беше явно, че е вцепенен от самата мисъл.
— Хари Потър! — изписука той, най-леко треперящ гласец — Доби дойде да ви спаси!…
— Но как?…
Ужасен писък удави думите на Хари: Хърмаяни беше изтезавана отново. Той пропусна подробностите.
— Можеш ли да се магипортираш от подземието? — попита той Доби, който кимна, а ушите му се раздвижиха.
— И да вземеш хора с теб?
Доби кимна отново.
— Така… Доби искам да вземеш Луна, Дийн и г-н Оливандер и да ги заведеш… да ги заведеш…
— … къщата на Бил и Фльор — каза Рон. — „Къщурката на раковините“ в покрайнините на Тинуърт!
Духчето кимна за трети път.
— И после се върни! — каза Хари. — Можеш ли да го направиш, Доби?…
— Разбира се, Хари Потър!… — прошепна малкото духче. Той побърза към г-н Оливандер който бе едва в съзнание. Той взе една от ръцете на майстора в собствената си, после протегна другата към Луна и Дийн, нито един от тях не помръдна.
— Хари, искаме да ти помогнем! — прошепна Луна.
— Не можем да те оставим тук… — каза Дийн.
— Вървете и двамата! Ще се видим при Бил и Фльор.
Докато изричаше думите, белегът му загоря по-зле от всякога и за няколко секунди той не гледаше майстора на пръчки, а друг мъж който бе също толкова стар и толкова тънък, но се смееше пребрежително.
— Убий ме, тогава, Волдемор, аз приветствам смъртта! Но тя няма да ти донесе това което търсиш… има толкова неща, които не разбираш…
Той почувства яростта на Волдемор, но като Хърмаяни изпищя отново се изключи, връщайки се в подземието и при ужаса на настоящето.
— Вървете! — Хари умоляваше Луна и Дийн. — Вървете! Ние ще ви последваме, просто тръгвайте!
Те хванаха протегнатите пръсти на духчето. Чу се още едно силно „пук“ и Доби, Луна, Дийн и Оливандер изчезнаха.
— Какво пък беше това?! — извика Луциус Малфой над тях.
Хари и Рон се спогледаха.
— Драко, ти не, повикай Опаш! Накарай го той да провери!
Стъпки прекосиха стаята над главите им и последва тишина. Хари знаеше, че хората в гостната се ослушваха за още звуци отдолу.
— Ще трябва да се опитаме да го преборим! — прошепна той на Рон. Те нямаха избор: в момента в който някой влезеше в стаята и видише, че липсват трима затворници, бяха загубени.
— Остави светлината!… добави Хари и те чуха някой да слиза по стълбите за вратата, те се подпряха от двете й страни.
— Отдръпнете се! — дойде гласът на Опаш. — Отдръпнете се от вратата. Влизам!
Вратата се отвори. За част от секундата Опаш бе втренчен в привидно празното мазе, изпълнено със светлина идваща от трите миниатюрни слънца плаващи във въздуха. Рон грабна ръката на Опаш в която бе пръчката му и я изви нагоре; Хари запуши устата му с ръка, заглушавайки писъка му. Те се бореха тихо: пръчката на Опаш изхвърляше искри; сребърната му ръка стисна гърлото на Хари.
— Какво стана, Опаш? — повика го Луциус Малфой отгоре.
— Нищо! — отвърна му Рон, като добре имитираше на хрипкавия глас на Опаш. — Всичко е наред!
Хари едвам дишаше.
— Ще ме убиеш ли?… — задави се Хари опитвайки се да разтвори металните пръсти. — След като ти спасих живота?! Длъжник си ми, Опаш!
Сребърните пръсти се отпуснаха. Хари не го бе очаквал: той се освободи, изумен, държейки ръката си върху устата на Опаш. Той видя дребните очи на мъжа, подобен на плъх, да се разширяват от страх и изненада: той изглеждаше толкова изненадан, колкото и Хари от това, което бе направила ръката му. След този моментен порив на милост, той продължи да се бори все по-силно, сякаш да оправдае моментната си слабост.
— И ние ще вземем това!… — прошепна Рон измъквайки пръчката на Опаш с другата си ръка.
Без пръчка и безпомощен, зениците на Петигрю се разшириха от ужас. Очите му изплъзнаха от лицето Хари към нещо друго. Собствените му сребърни пръсти безжалостно се насочваха към гърлото му…
— Не!…
Без да се замисля, Хари се опита да издърпа обратно ръката, но тя нямаше спиране. Сребърният инструмент който Волдемор бе дал на най-страхливия си слуга, се бе обърнал срещу обезоръжения си и безполезен собственик; Петигрю пожънваше това което бе посял, когато се бе поколебал, в моментното си съжаление; той се самоудушаваше пред очите им!
— Не!
Рон също бе пуснал Опаш и двамата, той и Хари се опитваха да издърпат смазващите метални пръсти от гърлото на Опаш, но не се получаваше. Петигрю посиняваше.
— РЕЛАШИО! — каза Рон посочвайки с пръчката на Опаш към сребърната ръка, но нищо не се случи; Петигрю падна на колене и в същият момент Хърмаяни нададе ужасен вик над тях. Очите на Опаш се обърнаха нагоре на лилавото му лице, той потрепери за последно и остана неподвижен.
Хари и Рон се спогледаха, оставиха тялото на Опаш на пода зад тях, изтичаха нагоре по стълбите и обратно в тъмния коридор, водещ в гостната. Внимателно, те се промъкваха по него докато не стегнаха до вратата на гостната, която бе открехната. Сега видяха ясната картина на Белатрикс, която гледаше към Грипкук, който държеше меча на Грифиндор с дългите се пръсти. Хърмаяни лежеше в краката на Белатрикс. Тя едвам помръдваше.
— Е? — каза Белатрикс на Грипкук. — Истинският меч ли е?
Хари чакаше, притаявайки дъх, борейки се срещу паренето в белега.
— Не! — каза Грипкук. Фалшификат е.
— Сигурен ли си? — задъха се Белатрикс. — Напълно сигурен?!
— Да. — рече таласъмът.
Успокоение се изписа по лицето й, всичкото напрежение се източи от него.
— Добре!… каза тя и с небрежно трепване на пръчката си тя разряза още една дълбока рана на лицето на му, който падна с вой на колене в краката й. Тя го отритна настрана. — Сега, — каза тя с глас изпълнен с триумф — вече можем да призовем Тъмния Лорд!
И тя издърпа ръкава си и притисна с показалец Черния знак.
Моментално Хари се почувства сякаш белегът му се бе разцепил. Всичко около него изчезна: той бе Волдемор и скелетоподобният човек пред него му се смееше беззъбо; той бе вбесен от призоваването което почувства — той ги бе предупредил да не го призовават за нищо, освен Потър. Ако бяха сгрешили…
— Убий ме тогава! — пожела старецът. — Няма да спечелиш, не можеш да спечелиш! Тази пръчка никога, никога няма да бъде твоя!…
И яростта на Волдемор се разрази: зелен сноп светлина изпълни стаята и крехкото старо тяло бе изхвърлено силно от леглото след което падна обратно, безжизнено и Волдемор се върна обратно към
