Не, той беше Хари, завързан и без пръчка, в смъртна опасност!
… поглеждайки нагоре, нагоре към най-високия прозорец, на най-високата кула.
Той беше Хари и те обсъждаха съдбата му на тих глас…
… време е да лети…
— … до Министерството?
— По дяволите Министерството! — изръмжа Грейбек. Ще си припишат заслугите и ние няма да получим нищичко. Аз казвам да го закараме направо на Ти-Знаеш-Кой.
— Ш’ го призовеш? Тука?! — каза Скейбиър изумен и ужасен.
— Не бе! — озъби се Грейбек — Няма нужда, — казват, че използва къщата на Малфой като щаб. Ще заведем момчето там.
Хари мислеше, че знае защо Грейбек не вика Волдемор. На върколака бе позволено да носи смъртожадни отличителни знаци, когато искаха да го използват, но само членовете на Вътрешния кръг на Волдемор бяха жигосани с Черния знак: Грейбек не бе удостоен с тази чест.
Белегът на Хари загоря отново…
… и той се изправи в нощта, летейки нагоре към прозореца на най-високата кула…
— … напълно сигурен, че е той? Щот’, ако не е, Грейбек, сме мъртви!
— Кой отговаря тук? — изрева Грейбек, прикривайки моментната си нерешителност — Казвам, че това е Потър и той, плюс пръчката му, това са двеста хиляди галеона точно тук! Но, ако сте толкова страхливи да не дойдете, всичко е за мен и с повече късмет, ще вмъкна и момичето!
… прозорецът бе най-малката цепнатина в черната скала, недостатъчна за човек да влезе… костелива фигура беше видима през нея… мъртва или спяща…?
— Добре! — каза Скейбиър. — Добре, ще участваме! Ами останалите, Грейбек, к’во да ги правим?
— Направо да ги вземем всичките. Пипнахме два мънтнорода, това са още десет галеона. Дай ми и меча. Ако това са рубини, ще си имаме още едно малко съкровище.
Пленниците бяха изправени на крака. Хари можеше да чуе дишането на Хърмаяни, учестено и изплашено.
— Дръжте ги и то здраво. Аз ще се заема с Потър! — каза Грейбек, хващайки една шепа от косата на Хари; Хари усещаше дългите му, жълти нокти как драскат скалпа му. — На три! Едно — две — три!
Те се магипортираха, издърпвайки пленниците си заедно с тях. Хари се бореше да се измъкне от ръката на Грейбек, но беше безнадеждно: Рон и Хърмаяни бяха притиснати силно до него от всяка страна, той не можеше да се отдели от групата и докато дъхът му бе изтискван от гърдите му белегът гореше по- силно:
… той се промуши през цепнатината която бе прозореца, като змия и се приземи, сякаш дим, в стаята…
Затворниците се накланяха един върху друг докато се приземяваха на една полянка. Очите на Хари, все още подпухнали, отнеха момент да се нагодят, тогава той видя артистично изковани железни порти в началото на (както смяташе) дълга алея. Той изпита малка капчица успокоение. Най-лошото не се бе случило още: Волдемор не бе тук. Той беше, Хари знаеше, защото се опитваше да устои на видението, в някаква странна крепост в най-високата й кула. Колко време би му отнело да стигне до тук, след като разбереше, че Хари е заловен, бе друг въпрос…
Един от ловците закрачи към портите и ги раздруса.
— Как да влезем бе? Заключени са, Грейбек, не мога — ау!
Той отхвърли ръце от уплаха. Желязото се изкривяваше, превръщайки се от навивки и апликации в стряскащо лице, което проговори с дрънчащ и ехтящ глас:
— СЪОБЩЕТЕ ЦЕЛТА СИ!
— Хванахме Потър! — изрева триумфално Грейбек. — Заловихме Хари Потър!
Портите се отвориха.
— Хайде! — каза Грейбек на хората си и пленниците бяха промушени през вратите нагоре по алеята, между високия жив плет, който заглуши стъпките им. Хари видя бяло, призрачно очертание над него и осъзна, че е чисто бял паун. Той се препъна и бе изправен на крака от Грейбек; сега залиташе на всички страни, завързан гръб в гръб с другите пленници.
Затваряйки подутите си очи той позволи на болката да го завладее за момент, желаейки да разбере какво прави Волдемор, дали знае, че Хари е пленен:
… измършавялата фигура се размърда под завивката си и се обърна към него, очите се отвориха в лицето подобно на череп… крехкият човек се изправи, хлътналите очи сега фиксирани върху него, върху Волдемор и тогава той се усмихна. Повечето му зъби ги нямаше…
— Значи най-сетне дойде. Смятах, че ще го направиш… един ден. Но пътуването ти беше напразно. Тя никога не е била в мен!
— Лъжеш!
Докато гневът на Волдемор туптеше в него, белегът на Хари заплашваше да експлодира от болка и той се върна обратно в собственото си тяло, борейки се да остане в съзнание, докато пленниците се препъваха върху чакъла.
Всички ги озари светлина.
— Какво е това? — каза студен женски глас.
— Тук сме за да се срещнем с Този-Който-Не-бива-Да-Се-Назовава! — изкърца Грейбек.
— Кой сте вие?
— Знаеш кой съм! — имаше възмущение в гласа на върколака — Фенрир Грейбек! Заловихме Хари Потър!
Грейбек хвана Хари и го довлече на светлината, карайки другите пленници да се разместят.
— ’Нам, че е малко подут, госпо’о, ’ма е той! — обади се Скейбиър. — Ако се вгледате по-отблизо, ша му видите белега. И т’ва тука, виждате ли момичето? Това е мътнородка която пътува с не’о, госпо’о. Няма съмнение, че са те и взехме пръчката му също! Ето госпо’о…
Хари видя Нарциса Малфой да изучава внимателно подутото му лице. Скейбиър подаде мушна пръчката му. Тя повдигна вежди.
— Въведете ги! — каза тя.
Хари и останалите бяха набутани и ритани нагоре по каменните стълби в коридор, осеян с портрети.
— Последвайте ме! — каза Нарциса, водейки ги през коридора. — Синът ми, Драко, си е вкъщи за Великденските празници. Ако това е Хари Потър, той ще знае!
Гостната стая заслепяваше тъмнината отвън; дори с почти затворени очи Хари можеше да различи широките пропорции на стаята. Кристален полилей висеше от тавана, още портрети висяха от тъмно лилавите стени. Две фигури станаха от столовети си пред богато окрасената мраморна камина докато пленниците бяха вкарвани насила в стаята от „ловците“.
— Какво е това?!…
— Ужасно познатият, провлачен глас на Луциус Малфой стигна до ушите на Хари. Той се паникьосваше: не можеше да види изход от ситуацията и беше по-лесно, докато страхът му се покачваше, да възспира мислите на Волдемор, въпреки че белегът му все още гореше.
— Казват, че са хванали Потър! — каза студеният глас на Нарциса. — Драко, ела тук!
Хари не смееше да погледне Драко в лицето, но го видя изкосо: силует, малко по-висок от него, се изправяше от фотьойла, лицето му бе бледо и заострено петно под бяло-русата коса.
Грейбек накара пленниците да се завъртят отново така, че да постави Хари под полилея.
— Е, момче? — проскърца върколакът.
Хари бе обърнат срещу огледало над камината, огромно позлатено нещо със сложна, спираловидна рамка. През цепките на очите си той видя отражението си за пръв път откакто бяха напуснали площад Гримолд.
Лицето му бе огромно, блестящо и розово, всяка черта изкривена от проклятието на Хърмаяни. Черната му коса достигаше раменете му и имаше тъмна сянка около челюстта му. Ако не знаеше кой стои там, би се почудил кой носеше очилата му. Той реши да не говори, защото гласът му със сигурност би го издал; въпреки това той все още избягваше очен контакт с Драко, докато той се приближаваше.
