— Лесно е да се провери… каза Скейбиър. — ’Ма ’сичките са на училищна възраст!
— Набузнагхме… каза Рон.
— Напуснали сте, а червенокоско? — каза Скейбиър. И решихте да отидете на излет? И си помислихте, на шега да споменете името на Тъмния Лорд?
— Дне на жега… — каза Рон. — Инзидент.
— Инцидент? Появи се още подигравателен смях.
— Знаеш ли кой обичаше да използва името на Тъмния Лорд, Уизли? — изръмжа Грейбек. — Орденът на Феникса. Да ти говори нещо?
— Хне.
— Е, те не показват на Тъмния Лорд заслуженото уважение, затова името е Табу. Няколко члена от Ордена бяха открити по този начин. Ще видим. Завържи ги при другите затворници!
Някой издърпа Хари за косата, завлече го на кратко разстояние, бутна го така, че да е в седнало положение, след което започна да го завързва гръб в гръб с други хора. Хари все още бе полусляп, едвам успявайки да види нещо през подпухналите си очи. Когато най-сетне мъжа който ги връзваше се отдалечи, Хари прошепна на другите затворници.
— Някой да има още пръчка?
— Не… — казаха Рон и Хърмаяни от двете му страни.
— Вината е изцяло моя. Аз казах името, съжалявам…
— Хари?
Бе нов, но познат глас и дойде точно зад Хари, от човека завързан отляво на Хърмаяни.
— Дийн?!
— Значи си ти! Ако разберат кого са хванали! Те са „ловци“, търсят бегълци, за да ги предават за злато!
— Добра стока за една вечер! — казваше Грейбек, докато чифт подковани ботуши минаха покрай Хари и те чуха още трясъци откъм палатката. — Мътнород, таласъм и трима бегълци. Провери ли дали са в списъка, Скейбиър? — изрева той.
— Да. Няма такъв Върнън Дъдли тука, Грейбек.
— Интересно… — каза Грейбек. Това е интересно…
Той приклекна до Хари, който видя, през безкрайно малката пролука между подутите му клепачи, лице покрито в сплъстена сива коса и мустаци, със заострени кафяви зъби и възпаление по краищата на устата. Грейбек смърдеше както и на кулата където Дъмбълдор бе загинал: на мръсотия, пот и кръв.
— Значи не си търсен тогава, а, Върнън? Или си в списъка, само че под друго име? В кой дом беше в „Хогуортс“?
— Слидерин! — механично отвърна Хари.
— Смешно, как ’сички мислят, че искаме да чуем точно т’ва! — присмя се Скейбиър отстрани. — Но ни един от тях не мо’е да каже къде е общата им стая!
— В подземията е! — спокойно каза Хари. — Влиза се през стената. Пълно е с черепи и други неща и е под езерото, така че светлината е зелена.
Имаше кратка пауза.
— Виж ти, изглежда наистина сме си ’фанали малко слидеринче! — каза Скейбиър. — Браво на теб, Върнън, щото няма много мътнороди слидеринци. Кой е баща ти?
— Работи в Министерството… — излъга Хари. Той знаеше, че цялата му лъжа ще излезе наяве и при най-малкото разследване, но от друга страна, така, или иначе, имаше малко време, само докато лицето му възвърнеше нормалния си вид, преди да се разкрият картите. — „Отдел за Магически инциденти и катастрофи“
— Знаеш ли к’во, Грейбек! — каза Скейбиър. Мисля, че имаше нек’ъв Дъдли там.
— Хари притаи дъх: би ли могъл късмет, чиста проба късмет да ги измъкне невредими?
— Брей, брей! — каза Грейбек и Хари можеше да чуе леката тревога в безчувствения му глас и той знаеше, че Грейбек се чудеше дали току-що не бе нападнал и пленил сина на служител в Министерството. Сърцето на Хари биеше силно във въжетата около ребрата му; той не би бил изненадан, ако Грейбек можеше да забележи. — Ако казваш истината, грознико, няма да се плашиш от едно посещение до Министерството. Очаквам, че баща ти ще ни възнагради, че сме те намерили!
— Но… — каза Хари, устата му бе суха, — ако само ни пуснете…
— Хей! — от палатката долетя вик. — Погледни това, Грейбек!
Тъмна фигура дотича към тях и Хари видя сребърен проблясък в светлината от пръчките им. Те бяха намерили меча на Грифиндор.
— Мн-оо-ого хубаво!… каза Грейбек благодарно, взимайки меча от другаря си. — О, много хубаво, наистина. Изглежда като таласъмска изработка. От къде намерихте нещо като това?!
— На баща ми е… — излъга Хари, надявайки се, че е прекалено тъмно за Грейбек да види името изковано на меча. — Взехме го назаем да сечем дърва за огъня…
— Стой малко, Грейбек! Я виж т’ва в „Пророчески вести“!
Докато Скейбиър казваше това, белегът на Хари, който бе разтегнат върху подутото му чело, загоря свирепо. По-чисто отколкото можеше да различи каквото и да е било около него, той видя огромна сграда, зловеща крепост, смолисточерна и отблъскваща; мислите на Волдемор отново бяха станали остри като бръсначи; той се носеше плавно към огромното здание спокойно-еуфорично с цел…
Толкова близо… толкова близо…
С огромно усилие на волята си Хари затвори съзнанието си за мислите на Волдемор, връщайки се където седеше, завързан до Рон, Хърмаяни, Дийн и Грипкук в тъмнината, слушайки Грейбек и Скейбиър.
— „’Ърмани Грейнджър“ — казваше Скейбиър, — „мъгълородна, за която се знае, че пътува с ’Ари Потър.“
Белегът на Хари гореше в тишината, но той полагаше огромни усилия да остане в съзнание, да не се изплъзне в мислите на Волдемор. Той чу ботушите на Грейбек да проскърцват докато приклякаше до Хърмаяни.
— Знаеш ли какво, малко девойче? Тая снимка дяволски прилича на теб!
— Не! Не съм аз!
Ужасеното изпискване на Хърмаяни бе все едно самопризнание.
— … „за която се знае, че пътува с Хари Потър“ — повтори тихо Грейбек.
Тишина бе настанала над тази сцена. Белегът на Хари бе ужасно болезнен, но той се бореше срещу привличането на мислите на Волдемор; никога не беше толкова важно да остане в собственото си съзнание.
— Е, това променя нещата нали?… — прошепна Грейбек.
Никой не проговори: Хари усещаше как бандата „ловци“ наблюдаваха, замръзнали и усети ръката на Хърмаяни да трепери до неговата. Грейбек се изправи, направи няколко крачки до където седеше Хари, приклякайки отново да огледа деформираните му черти.
— Какво е това на челото ти, Върнън? — попита той спокойно, дъхът му бе ужасен за ноздрите на Хари, а Грейбек постави мръсния си пръст на изпънатия белег.
— Не го докосвай! — извика Хари; той не можа да се възпре; мислеше си, че ще му прилошее от болката.
— Мислих, че носиш очила, Потър? — промълви Грейбек.
— Намерих едни очила! — излая един от „ловците“, спотайващ се настрани. — Имаше очила в палатката, Грейбек!
— Чакай…
И след няколко секунди очилата на Хари бяха набутани обратно на лицето му. Апашите се приближиха сега, взирайки се в него.
— Той е! — дрезгаво каза Грейбек. — Хванали сме Потър!
Всички се отдръпнаха няколко крачки назад, удивени от това което бяха сторили. Хари, все още борейки се да остане в съзнание, не можеше да измисли да каже каквото и да е: частични видения се прокрадваха в съзнанието му…
… той се носеше плавно около стените на черната крепост…
