— А дали все още работи, ако Дъмбълдор го е повредил?
— Да работи? Да работи?! Рон, той никога не е работил! Няма такова нещо като Камък на Възкресението! — Хърмаяни скочи на крака, бясна. — Хари, ти се опитваш да нагласиш всичко да се вписва в историята с Реликвите…
— Да го наглася? — повтори той. — Хърмаяни, всичко само се наглася! Знам, че знакът на Реликвите беше върху този камък! Гаунт каза, че го е наследил от Певерел!
— Преди минута ни каза, че не си могъл да разгледаш знака върху камъка добре!
— Къде мислиш, че е пръстенът в момента? — Рон попита Хари. — Какво направи Дъмбълдор с него, след като го разби?
Но въображението на Хари препускаше бясно, много пред това на Рон и на Хърмаяни. Три предмета, или Реликви, които, обединени биха направили притежателя им Повелител на Смъртта… Завоевател… Господар… „Последният враг, който ще бъде унищожен е Смъртта“… И той се видя като притежател на трите Реликви, изправяйки се пред Волдемор. Чиито Хоркрукси нямат равни… Никой от двамата не може да оцелее, докато другият е жив… Това ли беше отговорът?! Реликвите на Смъртта срещу Хоркруксите? Имаше ли, какъвто и да е начин, да се подсигури, че точно той — Хари Потър — ще триумфира накрая? Ако той станеше притежател и на трите Реликви на Смъртта, би ли бил той в безопасност?
— Хари?
Но той почти не чу Хърмаяни. Той извади мантията-невидимка и я прекарваше през пръстите си, материята, мека и гъвкава като вода, лека като въздух. Той не беше виждал абсолютно нищо, което да приличаше на тази мантия за седемте си години в Магическия свят. Мантията беше точно такава, каквато Ксенофилиус я описваше: мантия, която прави този, който я носи напълно невидим, на практика е вечна, дава постоянно и непробиваемо урикритие, независимо какви заклинания се отправят по нея… И след това с въздишка, той се сети!…
— Дъмбълдор е взел мантията в нощта, когато родителите ми са били убити!
Гласът му трепереше и той усещаше цвета на лицето си, но не му пукаше.
— Майка ми е казала на Сириус, че Дъмбълдор е взел назаем мантията! Ето защо! Той е искал да я изследва, защото е допускал, че тя е третата Реликва! Игнациус Певерел е погребан в Годрикс Холоу…
Хари вървеше без да вижда накъде през палатката, чуствайки, че нови истини се откриват пред очите му.
— Той е мой предшественик! Аз съм потомък на третия брат! Всичко се връзва!
Той се почуства толкова сигурен, вярвайки в Реликвите на Смъртта, че дори смътната идея да ги притежава, му даваше сигурност, чуствайки се радостен той се обърни към двамата си приятели.
— Хари… — каза Хърмаяни отново, но той беше зает да развързва торбичката около врата си, пръстите му трепереха.
— Прочети го! — каза й Хари, тиквайки писмото на майка си в ръцете и. — Прочети го! Дъмбълдор е взел мантията, Хърмаяни! Защо му е било да го прави? Той не се е нуждаел от мантия, той можеше да прави Прикриваща магия, толкова мощна, че го правеше напълно невидим, дори и без мантия!
Нещо падна на земята и се завъртя, блестейки, под един стол. Хари беше бутнал снича, когато беше извадил писмото. Той се наведе да го вдигне и тогава потокът от открития, които беше направил му даде друг подарък и прозрението и удивлението изригнаха в него, когато той изкрещя:
— Пръстенът е вътре, той го е оставил в снича!
— Мис… мислиш ли?
Той не можеше да разбере защо Рон и Хърмаяни отстъпваха назад. Беше толкова очевидно, толкова ясно за Хари. Всичко пасваше, всичко… Мантията-невидимка беше третата Реликва и когато откриеше как да отвори снича, щеше да има и вторият, и всичко от което се нуждаеше след това, беше Могъщата пръчка, и тогава… Сякаш завеса падна върху сцена: цялото му вълнение, всичките му надежди и щастливи мигове бяха заличени за секунда, а той стоеше сам в мрака и красивата, мощна магия бе разрушена.
— Това е, което ТОЙ преследва!
Промяната в гласа му уплаши Рон и Хърмаяни дори повече.
— Вие-Знаете-Кой търси Могъщата пръчка!
Той обърна гръб на изумените им, застинали лица. Той знаеше, че това е истина. Всичко пасваше, Волдемор не търсеше нова пръчка; той търсеше древна пръчка, много стара в интерес на истината. Хари излезе от палатката, напълно забравил за Рон и Хърмаяни, гледайки в нощта, той мислеше…
Волдемор беше израснал в мъгълско сиропиталище. Никой не му беше разказвал „Разказите на на поета Бийдъл“, когато той е бил дете, точно както Хари никога не ги беше чувал като малък. Почти никой магьосник не вярваше в историята за Реликвите на Смъртта. Беше ли възможно Волдемор да знае за тях?
Хари гледаше в мрака… Ако Волдемор знаеше за Реликвите, той със сигурност щеше да ги е потърсил досега, щеше да е направил всичко да ги притежава — три предмета, които биха направили притежателя си Господар на Смъртта? Ако той знаеше за тези Реликви, нямаше да се нуждае от Хоркрукси, така или иначе. Не беше ли очевидно, че щом е взел един от Реликвите и го е превърнал в Хоркрукс, то той не е знаел за тази голяма, древна магическа тайна?
Което значеше, че Волдемор е търсил Могъщата пръчка, без да осъзнава пълната й мощ, без да знае, че е един от Трите… пръчката беше тази Реликва, за чието съществуване се знаеше най-много, тази която не беше скрита… Кървавата диря на Могъщата пръчка е описана на страниците на Магическата история…
Хари гледаше облачното небе, странни сенки от сиво и сребърно минаваха през бялата луна. Той се почуства замаян от откритията, които беше направил. Върна се обратно в палатката и беше шокиран да види Рон и Хърмаяни да стоят, точно където ги беше оставил. Хърмаяни все още държеше писмото на Лили, Рон изглеждаше доста угрижен, седейки до нея. Не осъзнаваха ли те колко далеч бяха стигнали в последните минути?
— Това ли е? — каза Хари, опитвайки се да им придаде усещането на неговата абсолютна убеденост. — Това обяснява всичко, Реликвите на Смъртта съществуват и аз притежавам една, може би две от…
Той им показа снича.
— … И Вие-Знаете-Кой е по следите на Третата, но не го съзнава… той просто си мисли, че това е някаква мощна пръчка…
— Хари — каза Хърмаяни, приближавайки се към него и връщайки му писмото на Лили, — съжалявам, но мисля, че си разбрал всичко твърде грешно.
— Но не виждаш ли, всичко пасва…
— Не, не пасва — каза тя. — Не пасва, Хари, ти просто се отнесе. Моля те, само ми отговори на този въпрос: Ако Реликвите на Смъртта наистина съществуват и Дъмбълдор е знаел за тях, знаел е, че този, който ги притежава би станал Господар на Смъртта, защо не ти е казал? Защо?
Той имаше готов отговор:
— Но ти сама го каза, Хърмаяни! Трябва сам да го откриеш, това е приключение!
— Но аз го казах само, за да те убедя да дойдеш до къщата на Лъвгуд! — извика Хърмаяни вбесена. — Аз не го вярвам в действителност!
Хари въобще не й обърна внимание.
— Дъмбълдор обикновено ме оставяше да откривам нещата сам. Той ме оставяше да изпробвам силите си, да поемам рискове. Това прилича на нещо, което той би направил!
— Хари, това не е игра, това не са уроци! Това е нещо истинско и Дъмбълдор ти остави достатъчно ясни инструкции: Намери и унищожи Хоркруксите! Този символ не значи нищо, забрави тези Реликви, не можем да си позволим да се отклоняваме…
Хари почти не я слушаше. Той въртеше снича в ръцете си, очаквайки той да се отвори сам, да им даде Камъкът на Възкресението, за да докаже на Хърмаяни, че е прав, че Реликвите на Смъртта наистина съществуват.
Тя се обърна към Рон.
— Ти не вярваш в това, нали?
Хари го погледна, Рон се поколеба.
— Не знам… Аз мисля… Някак си нещата пасват, — каза Рон озадачен, — но когато се вгледаш в пълната картина… — Той си пое дълбок дъх — Мисля че трябва да се отървем от Хоркруксите, Хари. Това е,
