Игнациус! Те са истинските притежатели на Реликвите.
С още един поглед към прозореца той стана, вдигна таблата и се насочи към спираловидното стълбище.
— Ще останете ли за вечеря? — попита той като изчезна долу отново. — Всички винаги искат рецептата за супата от пресни риби-гълтачи.
— Може би, за да я занесат в отделение „Отравяния“ в „Св. Мънго“… — каза Рон тихо.
Хари изчака да чуе дали Ксенофилиус се движи долу в кухнята, преди да заговори.
— Какво мислиш? — попита той Хърмаяни.
— О, Хари, — каза тя изморено — това са куп безмислици. Не може да бъде това, което знакът наистина означава. Това е просто невероятният смисъл, който той му придава. Каква загуба на време! — Аз мисля, че това е човекът, който ни донесе нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци.
— И ти не му вярваш, нали?
— Пфу, тази история е от тези, които се разказват на децата, за да им дадеш урок, нали? „Не си търси неприятности, не си търси повод да се биеш, не се забърквай с неща, които е по-добре да се оставят на мира! Просто навеждай глава, занимавай се само с твоите си работи и всичко ще бъде наред!“ Помислете — добави Рон — може би тази история е за това, че пръчки от бъз са предопределени да носят нещастие.
— За какво говориш?…
— За едно от онези суеверия, нали? — „Родените през май вещици ще се омъжат за мъгъли.“, „По здрач — нещастие, в полунощ — погубен“, „Пръчка от ябълка никога не успява.“ — Трябва да сте ги чували, майка ми е пълна с такива.
— Хари и аз сме отгледани от мъгъли — Хърмаяни му напомни. — Ние сме учили други суеверия.
Тя въздъхна дълбоко, когато остра миризма се понесе от кухнята. Единственото хубаво в нейното раздразнение към Ксенофилиус, беше че я накара да забрави, че е ядосана на Рон.
— Мисля, че си прав — тя му каза, — това е просто поучителна история, очевидно е кой дар е най- добрия, който всеки би избрал…
Тримата говореха едновременно: Хърмаяни каза: „Мантията“, Рон — „Пръчката“, а Хари — „Камъкът“.
Те се гледаха наполовина изненадано, наполовина развеселено.
— Ти предполагаш, че това е Мантията — Рон се обърна към Хърмаяни, — но, няма да има нужда да бъдеш невидима, ако имаш пръчката. Хайде, Хърмаяни, това е непобедима пръчка!
— Ние вече имаме мантия-невидимка. — каза Хари.
— И ни помага доста често, ако си забелязал! — каза Хърмаяни. — Докато пръчката ще бъде сигурен начин да привличаш неприятности…
— Само ако разгласяваш за нея! — оспори Рон. — Само ако си достатъчно глупав да танцуваш с нея, размахвайки я над главата си и да пееш „Имам Могъща пръчка, ела и я вземи ако мислиш, че си достатъчно силен!“… Докато си държиш устата затворена…
— Да, но можеш ли да си държиш устата затворена? — каза Хърмаяни, гледайки скептично.
— Знаете ли, че единственото вярно нещо, което той ни каза е, че има истории за свръхмощни пръчки от стотици години.
— Има ли?! — попита Хари.
Хърмаяни изглеждаше вбесена: изражението й беше толкова непринудено, че Хари и Рон се ухилиха един на друг.
— Пръчката на Смъртта, Пръчката на Съдбата, появява се под различни имена през вековете, обикновено в притежание на някой черен магьосник, който се хвали с нея. Професор Бинс спомена някои от тях, но… ох, всичко това са глупости. Пръчките са точно толкова могъщи, колкото са магьосниците, които ги използват. Някои магьосници просто обичат да се хвалят, че пръчките им са по-големи или по-добри, отколкото тези на другите.
— Но откъде знаеш, че тези пръчки — Пръчката на Смъртта и Пръчката на съдбата, не са една и съща, обикаляйки света под различни имена? Ами ако те всички всъщност са Могъщата пръчка, направена от Смъртта? — каза Рон.
Хари се засмя: историята, която му беше хрумнала, беше преди всичко нелепа. Неговата пръчка, припомни си той, беше направена от бодлива зеленика, не от бъз и беше измайсторена от Оливандър. От каквото и да беше направена, в нощта, когато Волдемор го преследваше в небето, ако беше непобедима, как успя да се счупи.
— Така, защо би избрал Камъка? — Рон го попита.
— Ами, ако можехме да възкресяваме хората, бихме върнали Сириус… Лудоокия… Дъмбълдор… родителите ми.
Рон и Хърмаяни не се усмихнаха.
— Но според книгата, те няма да се върнат, нали? — каза Хари, мислейки си за историята, която токущо бяха чули. — Предполагам, че няма много истории за Камък, който възкресява мъртвите, нали? — попита той Хърмаяни.
— Не — отговори тя тъжно. — Не мисля, че някой освен господин Лавгуд са заблуждава, че това е възможно. Бийдъл (автора на книгата) може би е взел идеята от Философския камък, нали се сещате, вместо камък, който те прави безсмъртен, такъв, който те връща от смъртта.
Миризмата от кухнята стана по-силна. Беше нещо подобно на горене на долни гащи. Хари се чудеше дали е възможно да изядеш достатъчно от каквото Ксенофилиус готвеше, за да не нараниш чувствата му.
— Ами Мантията? — каза Рон бавно. — Не осъзнавате ли, той е прав! Използвал съм Мантията на Хари и никога не съм спирал да се чудя колко е добра. Никога не съм чувал за друга такава като на Хари. Тя е безпогрешна! Никога не съм бил забелязван под нея…
— Разбира се, че не… ние сме невидими, когато сме под нея, Рон!
— Но всички неща, които той ни разказа за останалите мантии знаете, че е вярно! Преди не ми беше хрумвало, но съм чувал неща за магии, които подминават, когато мантиите остареят или такива мантии, които се разкъсват на части от заклинания, така че целите стават на дупки. Хари е наследил своята от баща си, така че тя не е точно нова, но е просто… идеална!
— Да, така е, но Рон, Камъкът…
Докато те тихо спореха, Хари се разхождаше из стаята, слушайки ги бегло. Достигайки до спираловидното стълбище, той вдигна очи разсеяно нагоре, към следващия етаж и изведнъж се смути. Собственото му лице го гледаше от тавана на стаята по-горе. След момент на озадаченост, той осъзна, че това не е огледало, а картина. Любипитен, той започна да изкачва стълбите.
— Хари, какво правиш? Не мисля, че трябва да разглеждаш наоколо, когато той не е тук?
Но Хари вече се беше качил на следващия етаж. Луна беше украсила тавана на своята стая с пет красиви картини на лица: Хари, Рон, Хърмаяни, Джини и Невил. Те не се движеха като портретите в „Хогуортс“, но определено в тях имаше същата магия. На Хари му се струваше, че те дишат. Тънки златни нишки се виеха около картините, свързвайки ги една с друга, но след като ги изучава повече от минута, Хари осъзна, че нишките всъщност поватаряха хиляди пъти едно нещо, написано със златно мастило: приятели… приятели… приятели… Хари изпита огромен изблик на привързаност към Луна. Той се огледа в стаята. Край леглото имаше огромна снимка на малката Луна и на жена, която приличаше много на нея. Те бяха прегърнати. На тази снимка, Луна беше по-добре облечена, отколкото Хари някога я беше виждал. Снимката беше прашна. Това се стори малко странно на Хари. Той се заоглежда наоколо. Нещо не беше наред. Бледосиният килим също беше пълен с прах. Нямаше никакви дрехи в гардероба, чиито врати стояха открехнати. Леглото имаше студен, неприветлив вид, сякаш никой не беше спал в него от седмици. На най- близкия прозорец, на фона на кървавочервеното небе, се очертаваше една паяжина.
— Какво има? — Хърмаяни попита Хари, когато той слезе по стълбите, но преди той да може да отговори Ксенофилиус се изкачи по стълбището от кухнята, носейки поднос с купи.
— Господин Лъвгуд — каза Хари. — Къде е Луна?
— Извинете?
— Къде е Луна?
Ксенофилиус спря на най-горното стъпало.
