което Дъмбълдор ни каза да направим. Може би… може би трябва да забравим за тези Реликви.
— Благодаря ти, Рон — каза Хърмаяни. — Аз ще поема първия пост.
И тя премина покрай Хари и седна на изхода на палатката, слагайки точка на разговора.
Но Хари почти не спа тази нощ. Идеята за Реликвите на Смъртта го беше обсебила и той не можеше да си почине преди да премисли нещата отново и отново: Пръчката, Мантията, Камъкът, ако той само можеше да ги притежава…
„Отварям се наблизо“… Кое обаче беше близо? Защо не можеше да има Камъка сега? Ако само го имаше, той можеше да пита Дъмбълдор тези въпроси лично… и Хари мърмореше заклинания към снича в тъмнината, опитвайки всичко, дори змийски език, но златната топчица не се отваряше… И пръчката, Могъщата пръчка, къде ли беше скрита? Къде търсеше Волдемор сега? Хари искаше белегът да го заболи и да му покаже мислите на Волдемор, защото за първи път той и Волдемор бяха обединени в търсенето на едно и също нещо. Хърмаяни не би харесала идеята, разбира се… Но тя не вярваше… Ксенофилиус беше прав за някои неща — ограничена, тесногръда. Истината бе, че тя е уплашена от идеята за Реликвите, най- вече от Камъкът на Възкресението… и Хари притисна уста до снича, целувайки го, почти гълтайки го, но студеният метал си оставаше затворен…
Беше почти на зазоряване, когато той се сети за Луна, може би в единична килия в „Азкабан“, обградена от диментори и той се почуства засрамен от себе си. Той напълно я беше забравил, покрай размислите за Реликвите. Само ако можеха да я измъкнат, но толкова много диментори наоколо — би било непристъпно. Сега като се замисли, не се беше опитвал да направи Патронус с новата си пръчка от трънка… Трябваше да пробва на сутринта… Само ако можеше да си осигури по-добра пръчка… И желанието да притежава Могъщата, Смъртоносната пръчка, непобедимо, безвъзвратно, го погълна още веднъж…
На следващата сутрин опаковаха багажа си и палатката и продължиха пътя си под студен, мрачен дъжд. Облакът ги преследва почти до брега, където те решиха да си направят лагер и останаха там цялата седмица, както и дъждът. Мократа земя караше Хари да се чуства мрачен и депресиран. Той мислеше само за Реликвите на Смъртта. Сякаш огън бе запален в него онази сутрин и нито скептицизма на Хърмаяни, нито постоянните колебания на Рон можеха да го угасят. И колкото по-бурно ставаше желанието за Реликвите, толкова по-нещастен се чустваше той. Той обвиняваше за това Рон и Хърмаяни: тяхната упорита незаинтересованост беше толкова лоша, колкото и непрестанния дъжд, за обезсърчаването на духа му, но нищо не можеше да прекърши неговата убеденост, която беше абсолютна. Вярата на Хари в и желанието му за Реликвите беше толкова поглъщаща, че той се почуства изолиран от двамата си приятели и тяхната мания за Хоркруксите.
— Мания? — каза Хърмаяни с тиха ярост в гласа си, когато Хари беше невнимателен и използва думата една вечер, когато тя му направи забележка за неговата незаинтересованост, относно намирането на останалите Хоркрукси. — Не сме ние тези с някаква мания, Хари! Ние сме тези, които правят това, което Дъмбълдор искаше от нас!
Но той остана безучастен към проявения към него критицизъм. Дъмбълдор й беше оставил знакът на Реликвите, за да може тя да го дешифрира и също така, Хари беше сигурен в това, беше оставил Камъкът на Възкресението в златния снич. Нито един не може да оцелее, докато другият е жив… Господар на Смъртта. Защо Рон и Хърмаяни не разбираха?
— Последният враг, който трябва да бъде унищожен е Смъртта — цитира Хари спокойно.
— Мислех, че трябва да се борим с Ти-Знаеш-Кой? — отвърна Хърмаяни и Хари се отказа да говори с нея.
Дори приключението със сребърната кошута, която другите двама държаха да дискутират, изглеждаше на Хари доста по-безинтересно в момента.
Единственото нещо, което имаше значение за него беше, че усеща лек бодеж в белега отново, въпреки че той се мъчеше да го скрие от приятелите си. Търсеше усамотение винаги, когато се случеше, но беше разочарован от това, което видя. Виденията, които той и Волдемор имаха бяха променили качеството си: бяха станали размазани и неясни, сякаш влизаха и излизаха от фокус. Хари единствено успя да отличи предмет, който приличаше на череп и нещо като планина, която беше по-скоро сянка, отколкото материя. Свикнал да вижда неща, почти като реални, Хари беше объркан от промяната. Беше притеснен, че връзката, която имаше с Волдемор е увредена, връзка, която го плашеше, но, независимо какво казваше на Хърмаяни, ценеше. Някак си, Хари свързваше тези размазани, неясни обекти с разрушаването на собствената му пръчка, сякаш вината за това, че не виждаше толкова ясно в мислите на Волдемор, беше на пръчката от трънка. С минаването на седмиците, Хари не можеше да не забележи, въпреки вглъбяването в себе си, че сега Рон е поел командването. Може би, защото той беше решен да навакса бягството си от тях, може би защото апатията на Хари събуди латентните му качества на лидер. Рон беше този, който ги окуражаваше и дори насилваше да действат.
— Три Хоркрукса останаха — продължаваше да казва той. — Трябва ни план на действие, хайде! Къде не сме проверили? Нека отново повторим — сиропиталището… „Диагон-Али“, „Хогуортс“, къщата на Риддъл, „Боргин и Бъркс“, Албания, всяко място, на което те знаеха, че Том Риддъл е живял или работил, посетил или убил, Рон и Хърмаяни преравяха наново и наново. Хари се намесваше само да каже на Хърмаяни да го остави на мира. Той би бил щастлив само да си седи в мълчание, мъчейки се да прочете мислите на Волдемор, да открие още нещо за Могъщата пръчка, но Рон беше настоятелен да посещават какви ли не места, само и само Хари да прояви някакъв интерес.
— Нищо не се знае, — беше постоянният мотив на Рон — Ъпър Флагли е магьосническо селище, може да е искал да отиде да живее там. Нека отидем и се поровим малко.
В тези постоянни пътувания в магическите територии, те постоянно се натъкваха на „ловци“.
— Някои от тях са почти толкова лоши, колкото и смъртожадните — каза Рон. — Тези, които ме хванаха бяха доста жалки, но Бил каза, че някои от тях са наистина опасни. Казаха го по „Стражата на Потър“…
— По… какво?… — каза Хари.
— „Стражата на Потър“, не ти ли казах, че така се казва? Програмата, която постоянно се мъча да хвана по магическото радио, единствената, която казва истината, за това, което се случва. Почти всички програми следват Ти-Знаеш-Кой, всички освен „Стражата на Потър“, наистина искам да го чуеш, но е толкова трудно да се включа…
Рон прекарваше вечер след вечер, почуквайки с пръчката си различни ритми върху радиото, но единственото, което хващаха отвреме-навреме бяха съвети как да третират драконова шарка и веднъж няколко ноти от „Казан, пълен с вряща, силна любов“. Докато почукваше, Рон продължаваше да се мъчи да налучка вярната парола, мрънкайки различни произволни думи под носа си.
— По принцип са свързани с Ордена на Феникса — каза им той. — Бил има страхотен нюх да ги разгадава, все някога и аз ще я позная…
Но до март късметът не споходи Рон. Хари стоеше на изхода на палатката, на пост, гледайки няколко розови зюмбюла да си проправят път през замръзналата земя, когато Рон изкрещя възбудено от вътрешността на палатката.
— Намерих го, намерих го, паролата беше „Албус“! Ела тук, Хари.
Откъснат за пръв път от дни от размисъла за Реликвите на Смъртта, Хари изтича вътре, за да открие Рон и Хърмаяни, коленичили пред малкото радио. Хърмаяни, която полираше меча на Грифиндор, колкото да се занимава с нещо, седеше с отворена уста, взирайки се в малкия високоговорител, от която познат глас говореше:
— Но… това е Лий Джордан! — каза Хърмаяни.
— Знам! — каза Рон. — Готино, а?
—
— Лий е Ривър — обясни Рон. — Те имат кодови названия, но винаги можеш…
— Шшшт! — каза Хърмаяни.
