здрачаваше, а Хърмаяни тичаше около тях, размахвайки пръчката си и редеше:
— ПРОТЕГО ТОТАЛУМ! САЛВИО ХЕКСИЯ!
— Този дърт предател! — каза Рон, появявайки се под мантията-невидимка и я хвърли към Хари. — Хърмаяни, ти си гений, абсолютен гений! Не мога да повярвам, че се измъкнахме от това!…
— КАВЕ ИНИМИКУМ!… Нали ви казах, че това е Изригващ рог, не му ли казах и на него? И сега домът му е взривен!
— Точно, каквото заслужаваше! — каза Рон, гледайки разкъсаните си джинси и раните по краката си. — Какво смятате, че ще му се случи?
— О, надявам се да не го убият! — изстена Хърмаяни. — Точно затова исках смъртожадните да видят Хари, преди да изчезнем, за да знаят, че Ксенофилиус не ги е лъгал!
— Защо тогава ме скри под мантията? — попита Рон.
— Ти трябва да си в леглото със своята змейска шарка, Рон! Отвлекли са Луна, защото баща й е подкрепял Хари! Какво би станало с твоето семейство, ако знаеха, че сега си с него?
— А какво ще стане с твоите родители? — попита я Рон.
— Те са в Австралия! — отвърна Хърмаяни — би трябвало да са добре. Не знаят нищо.
— Ти си гений!… — отвърна Рон със страхопочитание.
— Да, наистина, Хърмаяни — съгласи се Хари разпалено. — Не знам какво бихме правили без теб.
Тя засия, но стана сериозна почти веднага.
— А какво ще стане с Луна?
— А ако те казват истината и тя е жива? — започна Рон.
— Не го казвай, не го казвай! — изкрещя Хърмаяни — Тя трябва да е жива, просто трябва!
— Тогава очаквам тя да е в „Азкабан“ — каза Рон. — Дали ще оцелее вътре обаче… Не з…
— Ще оцелее — каза Хари. Той не можеше да понесе размисли върху алтернативата.
— Луна е силна, много по-силна отколкото си мислите. Сигурно обяснява на останалите затворници какво са наргълите и останалите странни същества.
— Дано си прав — каза Хърмаяни. Тя сложи ръка върху очите си. — Толкова съжалявам за Ксенофилиус, само ако…
— Ако не беше се опитал да ни предаде на смъртожадните, да! — каза Рон.
Те разпънаха палатката и се настаниха вътре, където Рон им приготви чай. След бягството, хладното, плесенясало, старо място беше като техен дом: сигурно, познато и приятелски изглеждащо.
— О, защо трябваше да ходим там?… — изстена Хърмаяни след няколко минути мълчание.
— Хари, ти беше прав, това пътуване беше пълна загуба на време… Реликвите на Смъртта… какви глупости… въпреки, че — внезапна идея сякаш я осени — той трябва да си го е измислил, нали? Той сигурно не вярва в тези реликви, просто искаше да останем, докато Смъртожадните пристигнат!
— Не мисля така… — каза Рон. — Много по-трудно е да си измисляш разни неща, когато си под напрежение, отколкото ако си ги знаеш. Открих това, когато „ловците“ ме хванаха. Беше много по-лесно да се преставя за Стан, отколкото да измислям някаква нова личност. Старият Лъвгуд беше под голям натиск, за да ни задържи. Мисля, че той ни каза истината, или поне това, което счита за истина, само и само да ни задържи.
— Така или иначе, не смятам, че е от значение! — въздъхна Хърмаяни. — Дори и да е бил откровен, не съм чувала по-големи глупости през целия си живот.
— Я чакай малко! — каза Рон. — Стаята на Тайните трябваше също да е мит, нали?
— Но Реликвите на Смъртта не могат да съществуват, Рон!
— Продължаваш да го казваш, но една от тях — мантията-невидимка на Хари…
— „Приказката за тримата братя“ е само притча! — каза убедено Хърмаяни. — Приказка за това как хората се страхуват от смъртта. Ако оцеляването беше толкова просто, като криенето под мантия- невидимка, значи имаме всичко необходимо!
— Не знам. Непобедима пръчка няма да ни дойде зле… — каза Хари, въртейки пръчката от трънка, която толкова не харесваше в ръцете си.
— Тя не съществува, Хари!
— Каза, че е имало много такива пръчки — Смъртоносните пръчки, или както там се казват…
— Добре, дори да искаш да се заблуждаваш, че Могъщата пръчка съществува, какво смяташ за Камъка на Възкресението? — пръстите й нарисуваха въпросителни знаци около името и тонът й се изпълни със сарказъм — Никоя магия не може да съживява мъртвите и това е факт!
— Когато пръчката ми се свърза с тази на Ти-Знаеш-Кой, това накара майка ми и баща ми да се появят… и Седрик…
— Но те не се върнаха наистина от мъртвите, нали? — каза Хърмаяни. — Тези… бледи имитации не са точно връщане от света на мъртвите.
— Но и тя, момичето от приказката, не се е върнала наистина, нали? Приказката разказва, че ако си мъртъв, продължаваш да си пребиваваш в света на мъртвите. Но вторият брат все пак я е видял и е говорил с нея, може би дори е живял с нея за известно време…
Той видя загриженост и нещо, което по-трудно можеше да се определи в изражението на Хърмаяни. После, когато тя погледна Рон, Хари осъзна, че това е страх — той я беше уплашил с думите си за живот с мъртви хора.
— Та този човек, Певерел, който е погребан в Годрикс Холоу — каза той припряно, опитвайки се да звучи пределно нормално, — ти не знаеш нищо за него, така ли?
— Не — отвърна тя, облекчена от смяната на темата. — Проверих, след като видях знака на гроба му; ако е бил известен или е направил нещо важно, сигурна съм, че щеше да е в някоя от книгите, които нося. Единствената книга, в която намерих името „Певерел“ беше „Вродено благородство: Магьосническо родословие“. Взех я назаем от Крийчър — поясни тя, след като Рон повдигна вежди. — Описва чистокръвните магьоснически семейства, които са вече изчезнали по мъжка линия. Очевидно Певерел са една от първите фамилии, които изчезват.
— Изчезнали по мъжка линия? — повтори Рон.
— Означава, че името е изчезнало — обясни Хърмаяни — векове назад, в случая на Певерел. Още може да има наследници, но те да се казват по друг начин.
И тогава, в един кратък момент, Хари си спомни къде беше чувал името Певерел: стар, мръсен мъж, размахващ грозен пръстен в лицето на пратеник на Министерството, крещящ…
— МАРВОЛО ГАУНТ!
— Моля?!… — казаха Рон и Хърмаяни в един глас.
— МАРВОЛО ГАУНТ! Дядото на Ти-Знаеш-Кой! В Литъл Хенглетън! С Дъмбълдор! Марволо Гаунт каза, че той е наследник на Певерел!
Рон и Хърмаяни изглеждаха зашеметени.
— Пръстенът, който стана Хоркрукс? Марволо каза, че пръстенът носи герба на Певерел! Видях го да го поднася пред аврора от Министерството, почти го навря в носа му!
— Гербът на Певерел? — каза рязко Хърмаяни. — Видя ли какъв беше?
— Не точно — каза Хари, опитвайки се да си спомни. — Нямаше нищо запомнящо се, доколкото можах да видя; може би няколко драскотини. Видях го отблизо чак след като беше унищожен.
Хари видя, че Хърмаяни е разбрала, след като видя разширяващите й се очи. Рон гледаше от единия към другия, изумен.
— По дяволите, мислиш, че е бил същият знак? Знакът на Реликвите?
— Защо не? — каза Хари възбудено — Марволо Гаунт беше прост, стар глупак, който живееше като свиня, всичко от което се интересуваше, беше потеклото. Ако този пръстен е бил предаван през вековете, той може да не е знаел какъв е наистина. Нямаше никакви книги в къщата му и повярвайте ми, не беше от типа хора, които четат приказки на децата си. Той би искал да мисли, че драскотините върху пръстена са герб, защото според неговите разбирания, ако си чистокръвен, си почти крал!
— Да… и това е много интересно, — каза Хърмаяни предпазливо, — но Хари, ако си мислиш, че…
— А защо не? Защо не? — каза Хари, забравяйки всякаква предпазливост. — Пръстенът имаше камък, нали? — той погледна Рон за подкрепа. — Какво ако това е бил Камъкът на Възкресението?
Устата на Рон остана широко отворена.
