пръчката известна като Пръчката на Смъртта, Пръчката на Съдбата или Могъщата пръчка.
Хари хвърли бърз поглед към Хърмаяни. Тя изглеждаше потресена.
— Тъмният Лорд — каза Оливандър с тих и изплашен глас, — винаги е бил доволен от пръчката която му направих — тис и фениксово перо, тридесет и три и половина сантиметра, докато не откри връзката между сърцевините. Сега той търси друга, по-силна пръчка, като единствен начин да надделее над вашата.
— Но скоро ще узнае, ако не знае вече, че моята е счупена, невъзможно да се поправи! — каза Хари тихо.
— Не! — каза Хърмаяни звучейки ужасена. — Няма как да разбере, Хари, как би могъл?!
— Чрез заклинанието „Приори Инкататем“ — каза Хари. — Оставихме твоята пръчка и трънковата ми пръчка при семейство Малфой, Хърмаяни. Ако ги прегледат както трябва, ще ги накарат да пресъздадат магиите, които са правели напоследък и ще открият, че твоята е счупила моята, ще видят, че си се опитала да я поправиш безуспешно и ще осъзнаят, че оттогава съм използвал трънковата!
Малкото цвят, който Хърмаяни бе възобновила откакто бяха дошли, сега се източи от лицето й. Рон хвърли на Хари укорителен поглед и каза:
— Нека не се тревожим за това сега…
Но г-н Оливандър се намеси.
— Тъмният Лорд вече не търси Могъщата пръчка само за унищожението ви, г-н Потър. Той е твърдо решен да я притежава, защото вярва, че ще го направи напълно неуязвим.
— И ще го направи ли?
— Собственикът на Могъщата пръчка трябва винаги да се страхува от нападение! — каза Оливандър, — но идеята Тъмният Лорд да притежава Смъртоносната пръчка е, трябва да призная… вдъхва големи опасения!
Хари изведнъж си припомни колко несигурен бе, когато се бяха срещнали за пръв път колко бе харесал Оливандър. Дори сега, след като е бил измъчван и държан в плен от Волдемор, идеята Черен магьосник да притежава такава пръчка, изглежда, го увличаше толкова, колкото и го отблъскваше.
— Мислите ли — мислите ли, че Пръчката съществува наистина, г-н Оливандър? — попита Хърмаяни.
— О, да! — каза Оливандър. — Да, напълно възможно е да се проследи развитието на пръчката. Има празнини, разбира се и то големи, когато тя изчезва от полезрение, временно загубена, или скрита; но винаги се появява. Има определени идентифициращи качества, които тези, изучаващи науката за магическите пръчки разпознават. Има записи, някои от тях неясни, които аз и други майстори изучаваме. Те са автентични!
— Значи… значи не вярвате да е просто приказка или мит? — попита с надежда Хърмаяни.
— Не… — каза Оливандър. Дали е нужно пръчката да премине в друг чрез убийство, не знам! Историята й е кървава, но това може би просто се дължи на факта, че е толкова желан обект и възбужда такива страсти у магьосниците. Необикновено силна, опасна в погрешните ръце и обект на невероятно очарование за всички нас които изучаваме силата им!
— Г-н Оливандър! — каза Хари — Казахте на Вие-Знаете-Кой, че Грегорович притежава Могъщата Пръчка, нали?
Оливандър стана, ако изобщо бе възможно, още по-блед. Той изглеждаше призрачен, преглъщаше.
— Но как… как?!
— Няма значение как знам! — каза Хари, затваряйки за един момент очи, докато белегът му гореше и видя, за секунди, видение за главната улица в Хогсмийд, все още тъмно, защото бе много по на север. — Казахте на Вие-Знаете-Кой, че пръчката е у Грегорович?
— Беше слух… — прошепна Оливандър. — Слух, години, години, много преди да сте били родени! Вярвам, че Грегорович сам го бе пуснал. Можете да си представите, колко добре би било за работата му: той изучаваше и възпроизвеждаше качествата на Могъщата пръчка!
— Да, виждам това… — каза Хари. Той стана. — Г-н Оливандър, едно последно нещо и тогава ще ви оставим да си починете. Какво знаете за Реликвите на Смъртта?
— К-кое? — попита майсторът, изглеждайки напълно озадачен.
— Реликвите на Смъртта.
— Страхувам се, че не знам за какво говорите. Има ли нещо общо с вълшебни пръчки?
Хари погледна хлътналото лице и вярваше, че Оливандър не се преструва. Той не знаеше за Реликвите.
— Благодаря Ви! — каза Хари. — Много Ви благодаря. Ще ви оставим да си починете…
Оливандър изглеждаше потресен.
— Той ме изтезаваше! — изпъшка той. — Проклятието „Круциатус“… нямате си и представа…
— Имам! — каза Хари. — Наистина имам. Моля Ви, починете си. Благодаря Ви, че ми казахте всичко това.
Той поведе Рон и Хърмаяни надолу по стълбите. Хари съзря Бил, Фльор, Луна и Дийн, седнали около масата в кухнята, с чаши чай пред тях. Всички погледнаха към Хари, когато той се появи отново на вратата, но той само им кимна и продължи към градината, следван от Рон и Хърмаяни. Червеникавата могила която покриваше Доби бе отпред и Хари се отправи към нея, докато болката в главата му нарастваше все повече и повече. Беше огромно усилие, сега, да се затваря от виденията които сами нахлуваха върху него, но знаеше, че трябва да издържи още малко. Той щеше да им се предаде скоро, защото трябваше да разбере дали теорията му е вярна. Трябваше да положи само още едно малко усилие, за да обясни на Рон и Хърмаяни.
— Грегорович е притежавал Могъщата пръчка много отдавна! — каза той. — Видях Вие-Знаете-Кой да го търси. Когато го откри, разбра, че тя не бе вече в Григорович: била му е открадната от Гриндълуолд. Как е разбрал, че пръчката е у Грегорович, не знам… но ако той е бил достатъчно глупав да разпространи слух, не е било прекалено трудно.
Волдемор вече бе пред портите на „Хогуортс“; Хари го виждаше да стои там и виждаше, също така изплуващото слънце все по-близо и по-близо.
— И Гриндълуолд използвал Могъщата пръчка, за да стане могъщ. И е бил в зенита на силата си, когато Дъмбълдор е разбрал, че е единственият който може да го спре; той се дуелирал с Гриндълуолд, победил го е и е взел Могъщата пръчка.
— Дъмбълдор е притежавал Могъщата пръчка?! — изуми се Рон. — Но тогава… къде е тя?!
— В „Хогуортс“! — каза Хари, борейки се да остане с тях в градината.
— Но… тогава да тръгваме!! — подкани го Рон. — Хари да вървим да я вземем, преди той да го стори!
— Твърде късно е за това… — каза Хари. Не можеше да направи нищо, освен да притиска главата си, опитвайки се да й помогне да издържи. Той знае къде е. Вече е там…
— Хари! — гневно кресна Рон. — Колко време си знаел това… защо губихме време? Защо говори първо с Грипкук? Можехме да отидем… още можем да отидем!…
— Не! — каза Хари и той падна на колене върху тревата. — Хърмаяни е права. Дъмбълдор не искаше да я притежавам. Не искаше да я взема. Искаше да намеря Хоркруксите.
— Непобедимата пръчка, Хари! — изстена Рон.
— Не е предназначена за мен!… Трябва да намеря Хоркруксите…
Сега всичко беше спокойно и тъмно… слънцето едва се виждаше над хоризонта, докато той се носеше плавно до Снейп през землището към езерото.
— Ще се присъединя към теб в замъка не след дълго! — каза той с високия си, студен глас. — Остави ме сега…
Снейп се поклони и закрачи обратно по пътеката, черното му наметало се развяваше зад него. Хари ходеше бавно, чакайки Снейп да изчезне. Не биваше нито той, нито никой друг да види къде отива. Но нямаше светлини в прозорците на замъка и той можеше да се прикрие… и за секунда той направи Прикриваща магия върху себе си която го скри дори и от собствените му очи.
Той вървеше по ръба на езерото оглеждайки очертанията на любимия му замък, първото му царство, неговото първородно право… И ето, че бе тук, до езерото, отразена в тъмните води. Бялата мраморна
