гробница, ненужно петно върху познатата гледка. Той отново почувства онзи прилив на контролирана еуфория, онова неудържимо чувство за цел в унищожението. Той вдигна старата си тисова пръчка: колко удобно бе това, да бъде последното й велико дело.
Гробницата се пропука на две отгоре до долу. Покритата вътре фигура бе дълга и слаба, както бе приживе. Той вдигна пръчката отново. Погребалният саван се разтвори. Лицето бе полупрозрачно, бледо, хлътнало, почти идеално запазено. Бяха оставили очилата върху кривия нос; той се почувства развеселен. Ръцете на Дъмбълдор бяха сгънати върху гърдите му и там лежеше тя, притисната под тях, погребана с него.
Дали старият глупак си бе въобразил, че мраморът, или смъртта биха защитили пръчката? Смятал ли е, че Тъмният Лорд не би се осмелил да оскверни гробницата му? Паякоподобната ръка се спусна и издърпа пръчката от хватката на Дъмбълдор и взимайки я, сноп изкри изкочиха от края й, блещукащи над тялото на предишният й собственик, готова, най-сетне, да служи на нов господар…
Глава двадесет и пета
КЪЩУРКАТА НА РАКОВИНИТЕ
Къщата на Бил и Фльор беше построена върху скала с изглед към морето, а стените й бяха покрити с раковини и боядисани в бяло. Беше самотно и красиво място. Винаги, когато Хари влезеше вътре в малката къщурка или в градината, той можеше да чуе звука на морето, който звучеше като равномерното дишане на някое огромно същество. Той прекара следващите няколко дена, за да си търси оправдания, да избяга от сега гъсто населената къщичка, за да може да се изкачи на върха на скалата, наблюдавайки морето и да чувства соления бриз върху лицето си.
Важността на решението да не се надпреварва с Волдемор за това, кой пръв да стигне до пръчката, все още плашеше Хари. Той не можеше да си спомни някой друг път да е избирал да „не действа“. Беше изпълнен със съмнения, съмнения, които и Рон не спираше да изразява на глас всеки път, когато бяха заедно.
— Ами ако Дъмбълдор е искал ние да успеем да разгадаем знака навреме, за да стигнем до пръчката? Ами ако това, че разбрахме какво значи знакът ни прави достойни да вземем Реликвите? Хари, ами ако това е наистина е Могъщата пръчка, как по дяволите ще успеем да довършим Ти-знаеш-кой?
Хари не можеше да отговори… На моменти се чудеше дали не е луд, че ще позволи на Волдемор да отвори гробницата необезпокояван. Той дори нямаше задоволителен отговор на въпроса защо изобщо реши да не действа. Всеки път, когато се опитваше да си припомни мисловният път, който го бе довел до това решение, доводите му се струваха все по-слаби и по-слаби.
Но най-странното нещо бе подкрепата на Хърмаяни. Тя го объркваше дори повече, отколкото съмненията на Рон. Хърмаяни, принудена да признае, че Могъщата пръчка все пак съществува, продължаваше да твърди, че тя е зла и че начинът, по който Волдемор смята да я вземе е отблъскващ и не подлежи на обсъждане.
— Ти никога няма да направиш това, Хари! — повтаряше тя. — Ти никога не би осквернил гробницата на Дъмбълдор.
Но мисълта за тялото на мъртвия Дъмбълдор плашеше Хари много по-малко от възможността, да не е разбрал добре намеренията на живия Дъмбълдор. Той все още се чувстваше несигурен, бе избрал пътя си, но все още гледаше назад и се чудеше дали не е разбрал грешно знаците, дали не е трябвало да тръгне в друга посока.
От време на време, гневът му към Дъмбълдор го завладяваше отново със силата на вълните, които се разбиваха в скалата под къщурката, гняв, че Дъмбълдор не бе успял да му обясни нищо преди да умре.
— Но дали той наистина е мъртъв? — попита Рон, три дни след като пристигнаха в къщурката.
Хари точно гледаше към скалите през оградата на градината, когато Рон и Хърмаяни го намериха. На него му се искаше да не се бяха появавали, нямаше желание да се включва в спора им.
— Да, умрял е, Рон, моля те, не почвай отново!
— Погледни фактите, Хърмаяни! — каза Рон, докато Хари продължаваше да гледа към хоризонта. — Кошутата! Мечът! Окото, което Хари видя в огледалото…
— Хари си признава, че може да си е въобразил за окото! Нали така, Хари?
— Да, възможно е… — отвърна Хари без да я поглежда.
— Но ти не мислиш така, нали? — попита Рон.
— Не, не мисля така! — отвърна Хари.
— Ето видя ли! — бързо каза Рон преди Хърмаяни да успее да продължи. — Ако не е бил Дъмбълдор, обясни как тогава Доби знаеше, че сме в подземието, а, Хърмаяни?!
— Не мога да обясня това… но ти пък можеш ли да обясниш, как Дъмбълдор го е изпратил, при положение, че лежи в гробницата в „Хогуортс“?
— Не знам, може да е бил неговият призрак!
— Дъмбълдор никога не би се върнал обратно като призрак… — каза Хари. Той се чувстваше уверен за все по-малко неща, засягащи Дъмбълдор, но това бе едно от тях. — Той би продължил нататък…
— Какво имаш предвид под „продължил“? — попита Рон, но преди Хари да може да отговори, чу глас зад себе си.
— ’Ари? — Фльор тъкмо бе излязла от къщурката и вятърът развяваше дългата й сребриста коса. — ’Ар-ри, Грипкук иска да говори с теб. Той е в най-малката спалня, казва че не иска да бъде подслушван.
Неприязънта, която изпитваше към това, че таласъмът я е изпратил да донесе съобщението беше очевидна — тя изглеждаше много раздразнена по пътя обратно към къщурката.
Грипкук ги чакаше, точно както Фльор каза в най-малката спалня, където по принцип спяха Хърмаяни и Луна. Той бе пуснал червените памучни завеси, което придаваше на стаята затъмнен призрачен вид, в ярък контраст с останалата част от светлата къщурка.
— Взех своето решение, Хари Потър! — каза таласъмът, който седеше с кръстосани крака и потропваше по облегалката на ниския си стол с дългите си пръсти. — Въпреки че таласъмите в „Гринготс“ ще го приемат за предателство, аз реших да ти помогна…
— Но… това е чудесно! — каза Хари облекчен. — Грипкук, много ти благодарим, ние не знаем как да…
— … в замяна — прекъсна го таласъмът, — искам заплащане.
— Колко искаш? Имам злато… — каза Хари учудено.
— Не злато! — отвърна Грипкук. — Имам си злато. — черните му очи блестяха — Искам меча. Меча на Годрик Грифиндор!
— Не можем да ти дадем това! — каза Хари разгорещен. — Съжалявам…
— Тогава имаме проблем… — меко отвърна таласъмът.
— Можем да ти дадем нещо друго — нетърпеливо допълни Рон. — Сигурен съм, че Лестрандж имат много неща, можеш да си избереш нещо, когато отидем там.
Той каза грешното нещо, Грипкук се ядоса:
— Аз да не съм крадец, момче!? Няма да взема съкровище, над което нямам права!
— Но мечът е наш…
— Не, не е! — каза таласъмът.
— Ние сме грифиндорци, а това е мечът на Годрик Грифиндор…
— А преди да е бил на Грифиндор, на кого е бил?!… — изсъска таласъмът, докато се изправяше.
— Ничий… — отвърна Рон. — Бил е направен за него, не е ли така?
— Не! — извика таласъмът, сочейки Рон яростно с пръст. — Отново магьосническата арогантност! Този меч е бил на Ракнук Първи и му е бил взет от Годрик Грифиндор! Той е шедьовър на таласъмското майсторство! И принадлежи на таласъмите. Този меч е цената на моята помощ, приемате ли или не?
Грипкук ги изгледа. Хари се спогледа с другите и каза:
— Трябва да го обсъдим насаме, Грипкук, ще ни дадеш ли няколко минути?
Таласъмът кимна в знак на съгласие.
Надолу по стълбите, в празния хол, Хари отиде до камината и се опита да измисли какво да направи. Зад него Рон каза:
— Той ни се подиграва! Не можем да му позволим да вземе меча.
