— Вярно ли е? — попита Хари Хърмаяни — Мечът наистина ли е бил откраднат от Грифиндор?
— Не зная!… — каза тя безнадеждно. — Магическата история често пропуска фактите около това какво магьосниците са правили на другите магически раси, но не знам за източник, където се казва, че Грифиндор е откраднал меча.
— Сигурно е някоя от онези таласъмски истории, — каза Рон, — за това, как магьосниците винаги се опитват да ги преметнат. Можем да се считаме за късметлии, че не поиска и някоя от нашите магически пръчки.
— Таласъмите имат ред причини да не харесват магьосниците, Рон! — каза Хърмаяни. — С тях са се отасяли много грубо в миналото.
— Все пак таласъмите не са точно малки пухкави зайчета, нали така? — каза Рон. — Те са убили много от нас. И те са се били нечестно!
— Но не е сега моментът да спорим с Грипкук чия раса е по-кръвожадна, това няма да го накара да ни помогне.
В последвалата пауза те се опитаха да измислят решение на проблема. Хари погледна през прозореца към гроба на Доби. Луна точно поставяше морска лавандула в буркан от сладко до надгробния камък.
— Добре… — каза Рон и другите се обърнаха към него. — Какво ще кажете за това: казваме на Грипкук, че имаме нужда от меча докато влезем вътре в съкровищницата и после той може да го има. Вътре има дубликат, нали така? Може да ги разменим и да му дадем дубликата.
— Рон, та той може да го различи много по-добре от нас! — каза Хърмаяни. — Все пак, нали точно заради него знаем, че е имало замяна.
— Да, но ние може да избягаме преди той да е осъзнал… — той замръзна под погледа на Хърмаяни.
— Това — каза тя тихо, — е отвратително. Да го помолим за помощ и после да го преметнем? И после се чудиш защо таласъмите не харесват магьосниците?…
Ушите на Рон пламнаха в червено:
— Добре де, добре! Това беше единственото нещо, което успях да измисля! Какво е решението, според теб?
— Трябва да му предложим нещо друго, нещо също толкова ценно.
— Отлично, отивам да донеса някой от нашите древни таласъмски мечове и можеш да му го опаковаш с панделка.
Отново се възцари мълчание. Хари беше сигурен, че таласъмът няма да приеме нищо друго освен меча, дори и да му предложеха нещо също толкова ценно. А мечът беше единственото им сигурно оръжие срещу Хоркруксите.
— Той си затвори очите за момент и се заслуша в шума от морето. Мисълта, че Грифиндор може да е откраднал меча му беше неприятна. Той винаги се бе гордял с това, че е грифиндорец. Грифиндор е бил защитникът на мъгълокръвните, магьосникът, който се е изправил срещу привърженика на чистокръвните — Слидерин…
— Може би той лъже — каза Хари като си отвори очите. — Грипкук. Може би Грифиндор не е откраднал меча. Как можем да разберем дали таласъмската история е вярна?
— Какво значение има това? — попита Хърмаяни.
— Има значение за това как аз се чувствам — каза Хари. Той си пое дълбоко дъх. — Ще му кажем, че може да има меча след като ни помогне да влезем в трезора… но ще внимаваме да не уточняваме ТОЧНО КОГА ще му го дадем.
Рон се ухили, но Хърмаяни изглеждаше разтревожена.
— Хари, не можем…
— Ще му го дадем! — продължи Хари, — след като го използваме да унищожим всички Хоркрукси. Ще се уверя, че ще го получи тогава. Ще спазя думата си.
— Но това може да отнеме години! — каза Хърмаяни.
— Знам това, но той няма нужда да го знае. Това няма да е точно лъжа… наистина.
Хари срещна погледа й със смес от дързост и срам. Той си спомни думите, които бяха гравирани над пътя за Нуменгард: „ЗА ОБЩОТО БЛАГО“. Той подтисна тази мисъл. Просто нямаха друг избор.
— Това не ми харесва! — каза Хърмаяни.
— На мен също… — призна си Хари.
— Аз пък мисля, че е гениално! — каза Рон докато се изправяше. — Да отидем да му кажем.
Върнаха се обратно в най-малката спалня и Хари прие предложението, като внимаваше да не издава някакво определено време за предаването на меча. Хърмаяни се мръщеше през цялото време докато той говореше, той се раздразни от това, страхуваше се, че тя ще ги издаде. Грипкук обаче не сваляше очи от Хари.
— Имам ли думата ти, Хари Потър, че ще ми дадеш меча на Грифиндор, ако ти помогна?
— Да — каза Хари.
— Тогава да се ръкуваме, — каза таласъмът и изпъна ръката си.
Хари я пое и я разтърси. Чудеше се дали тези черни очи виждаха неговите намерения. В този миг Грипкук го пусна, събра си ръцете и каза:
— Така, нека започваме!
Беше все едно отново планираха проникването си в Министерството. Настаниха се да работят в най- малката спалня, която продължаваше да е затъмнена, според предпочитанията на Грипкук.
— Само веднъж съм влизал в трезора на Лестрандж, — уведоми ги Грипкук, — тогава, когато трябваше да сложа вътре фалшивия меч. Това е едно от най-древните помещения. Най-старите магьоснически родове съхраняват съкровищата си на най-долното ниво, където трезорите са най-големи и най-добре охранявани…
Те стояха в малката стая с часове. Бавно дните се превърнаха в седмици. Непрекъснато изникваха нови проблеми, които трябваше да се разрешат. Не на последно място беше фактът, че запасът им от Многоликова отвара беше силно намалял.
— Останало е само колкото за един от нас — каза Хърмаяни докато разглеждаше гъстата отвара на светлината на лампата.
— Това ще е достатъчно — отвърна Хари, който разглеждаше картата на най-дълбоките коридори, която Грипкук им бе начертал.
Останалите обитатели на Къщурката на раковините нямаше как да не забележат, че нещо се случва, Хари, Хърмаяни и Рон се появяваха само за да се хранят. Никой не задаваше въпроси, въпреки че Хари често усещаше как Бил ги наблюдава, замислено и съсреодоточено, докато вечеряха. Колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече Хари осъзнаваше колко много не харесва таласъма. Грипкук беше изненадващо кръвожаден, смееше се над идеята да избягват да нараняват по-малки създания и изглежда разчиташе на това, че ще се наложи да се бият с други магьосници, за да стигнат до съкровищницата на Лестрандж. Хари забелязваше, че и другите двама споделяха неприязънта му към таласъма, но и дума не ставаше за това. Те имаха нужда от Грипкук.
Таласъмът не обичаше да се храни с останалите. Дори след като краката му се оправиха, той продължаваше да изисква храната да му се носи в стаята, също като на все още невъзстановения Оливандер, докато Бил (след поредното нервно избухване на Фльор) не отиде при него да му каже, че това не може да продължава. След тази случка Грипкук се присъедини към тях на пренаселената маса, въпреки че отказваше да яде същата храна като тях, а настояваше да му се приготвя сурово месо, корени и разнообразни гъби.
Хари се чувстваше виновен, все пак той бе настоял Грипкук да остане в къщурката, за да могат да го разпитват, негова бе и вината, че цялото семейство Уизли трябваше да се крие и че Бил, Фред, Джордж и г-н Уизли не можеха да работят.
— Толкова съжалявам!… — каза той на Фльор една вечер през април, докато й помагаше да приготви вечерята. — Не съм искал да ти се налага да се разправяш с всичко това.
Тя точно бе накарала няколко ножа да започнат да режат пържоли за Грипкук и за Бил, който предпочиташе месото си алангле след атаката на Грейбек. Докато ножовете режеха зад тях, нейното иначе раздразнено изражение се смекчи.
