точно как и кога щяха да се откъснат от таласъма, без да му предадат меча на Грифиндор, си оставаше въпрос, на който Хари нямаше отговор. Беше невъзможно да реши как да го направят, защото таласъмът рядко оставяше Хари, Рон и Хърмаяни сами заедно за повече от пет минути наведнъж.
— Би могъл да дава уроци на майка ми! — ръмжеше Рон, тъй като дългите таласъмски пръсти продължаваха да се появяват около ръбовете на вратите. С предупреждението на Бил наум, Хари не можеше да не заподозре, че Грипкук просто следи за възможно мошеничество. Хърмаяни толкова разпалено не одобряваше планираната измама, че Хари се бе отказал от опитите да се допитва до нея как най-добре да го направят. А Рон, от редките възможности, които им се удаваше случай да открадват, без да са под надзора на Грипкук, не беше измислил нищо по-добро от: „Просто ще трябва да го фраснем, братле!“
Хари спа лошо тази нощ. Лежейки в ранните часове, той се замисли за начина, по който се бе чувствал в нощта преди проникването им в Министерството на магията и си спомни своята решителност, почти въодушевление. Сега изпитваше вълни на тревожно глождещи го съмнения: не можеше да се отърве от страха, че всичко ще вземе да се обърка. Постоянно си повтаряше, че планът им е добър, че Грипкук е наясно срещу какво се изправят, че са добре подготвени за всички трудности, с които може да се сблъскат, и все пак се чувстваше неспокоен. Един или два пъти чу Рон да се размърдва и бе сигурен, че и той е буден, но те деляха гостната стая с Дийн, така че Хари не проговори.
Беше истинско облекчение, когато дойде шест часа и можеха да се измъкнат от спалните си чували, да се облекат в полумрака, а после да се промъкнат в градината, където трябваше да се срещнат с Хърмаяни и Грипкук. Зората беше мразовита, но имаше съвсем малко вятър сега — през май. Хари погледна към звездите, все още блещукащи бледо в мрачното небе и се заслуша в морето, миещо напред и назад по брега: Щеше да му липсва този звук.
Малки зелени стръкове си пробиваха път през червеникавата почва върху гроба на Доби сега, а след година вероятно мястото щеше да е покрито с цветя. Белият камък, който изобразяваше името на домашното духче, вече бе придобил износен от времето вид. Сега Хари осъзна, че едва ли са можели да положат Доби на по-красиво място, но го болеше от мисълта, че трябва да го остави зад себе си. Гледайки гроба, той отново се почуди, как духчето беше разбрало къде да дойде, за да ги спаси. Пръстите му се придвижиха несъзнателно към малката кесийка, все още закачена около врата му. Струваше му се, че може да почувства назъбеното парче огледало, в което бе сигурен, че бе видял окото на Дъмбълдор. После звукът от отваряне на врата го накара да се огледа.
Белатрикс Лестранж вървеше през поляната към тях, придружавана от Грипкук. Докато крачеше, напъхваше малката мънистена чантичка във вътрешния джоб на още една стара мантия, която бяха взели от площад Гримолд. Макар Хари да знаеше съвсем добре, че това вдействителност е Хърмаяни, не можеше да потисне тръпката на отвращение. Тя бе по-висока от него, дългата й черна коса се спускаше на вълни по гърба й, а силно присвитите й очи го измерваха с презрение; но тогава тя проговори и той чу Хърмаяни през ниския глас на Белатрикс.
— Нейната отвара беше отблъскваща на вкус, по-зле и от гърдикоренчета! Добре, Рон, ела тук да се погрижа и за теб…
— Добре, но запомни, не искам брадата да е прекалено дълга.
— О, за Бога, не става дума за това да изглеждаш привлекателен!
— Не е това, ще ми се пречка! Но харесах носа си малко по-къс, опитай да го направиш по същия начин като последния път.
Хърмаяни въздъхна и се захвана за работа, мърморейки под нос, докато преобразяваше различни аспекти от вида на Рон. Трябваше да му дадат изцяло фалшива самоличност и разчитаха на злобното излъчване около Белатрикс да го защитава. Междувременно, Хари и Грипкук щяха да бъдат скрити под мантията-невидимка.
— Ето — каза Хърмаяни, — как изглежда, Хари?
Почти можеше да различи Рон под неговата нова външност, но само, помисли Хари, защото го познаваше така добре. Косата на Рон сега беше дълга и вълниста; имаше гъста кестенява брада и мустаци, никакви лунички, къс широк нос и тежки вежди.
— Е, не е мой тип, но ще свърши работа — каза Хари. — Да тръгваме тогава?
И тримата погледнаха назад към Къщурката на раковините, притихнала под тлеещите звезди, после се обърнаха и закрачиха към мястото, точно след края на защитената зона, където заклинанието „Фиделиус“ вече не действаше и щяха да могат да се магипортират. Щом преминаха входните врати, Грипкук проговори:
— Сега би трябвало да се кача на раменете на Хари Потър, мисля?
Хари се наведе и таласъмът се покатери на гърба му, ръцете му се сключиха върху гърлото на Хари. Не беше тежък, но Хари не харесваше усещането от близостта на таласъма и учудващата сила, с която се вкопчи в него. Хърмаяни изтегли мантията-невидимка от мънистената чантичка и я прехвърли върху двама им.
— Идеално! — каза тя, навеждайки се да провери стъпалата на Хари. — Нищо не се вижда. Да вървим.
Хари се завъртя на място, с Грипкук на раменете си, концентрирайки цялата си воля върху „Продънения котел“, страноприемницата, която беше вход към „Диагон-али“. Таласъмът се вкопчи дори още по-здраво, докато се движеха през сгъстената тъмнина и след няколко секунди краката на Хари усетиха павета и той отвори очи на улица „Чаринг Крос“. Мъгъли се мотаеха наоколо с унили сутрешни физиономии, доста незаинтересовани от съществуването на малката кръчма. Барът на „Продънения котел“ беше почти празен. Том, прегърбеният и беззъб съдържател, бършеше чаши зад тезгяха; няколко магьосници, бърборещи в далечния ъгъл, погледнаха към Хърмаяни и се отдръпнаха в сенките.
— Мадам Лестранж… — промърмори Том и, докато Хърмаяни направи пауза, той раболепно наклони глава.
— Добро утро! — каза Хърмаяни, и докато Хари се промъкваше отстрани, все още носейки Грипкук на раменете си под мантията, той видя Том да поглежда изненадано.
— Твърде любезно се държиш… — прошепна Хари в ухото на Хърмаяни, докато излизаха от кръчмата в малкия заден двор. — Трябва да се отнасяш с хората като с измет!
— Добре, добре!
Хърмаяни извади пръчката на Белатрикс и почука по една тухла в магическата стена пред тях. Моментално тухлите започнаха да се завихрят и превъртат: по средата им се появи дупка, която нарастваше все по-широка и по-широка и накрая оформи свод, водещ към тясна калдаръмена улица, представляваща „Диагон-али“. Беше тихо, магазините едва бяха отворили и почти нямаше пазаруващи хора навън. Кривата калдаръмена улица беше доста променена в сравнение с оживеното място, което Хари беше посетил в началото на първия си срок в „Хогуортс“, преди толкова години. Повече магазини от всякога бяха заковани с кръстосани дъски, макар също и някои нови сгради, посветени на Черните изкуства да бяха създадени от последното му посещение. Собственото му лице гледаше Хари свирепо от плакатите, разлепени по много прозорци, винаги придружено от думите „Нежелан номер едно“. Доста на брой дрипави хора стояха превити пред вратите. Той ги чуваше да простенват към малкото преминаващи наблизо, молейки за злато, настоявайки, че са истински магьосници. Един човек имаше кървава превръзка през окото си.
Докато минаваха по улицата, просещите забелязваха Хърмаяни. Те сякаш се разтваряха във въздуха пред нея, спускайки ниско качулките върху лицата си и бягаха колкото могат по-бързо. Хърмаяни ги гледаше с любопитство, докато човекът с кървавата превръзка не застана, клатушкайки се, точно на пътя й.
— Децата ми! — извика той, сочейки към нея. Гласът му беше смахнат, изтънен, звучеше като побъркан. — Къде са децата ми? Какво е сторил той с тях? Ти знаеш, ти знаеш!
— А-аз наистина… — заекна Хърмаяни.
Мъжът се приближи до нея, посягайки към гърлото й. Тогава, с трясък и взрив от червена светлина той беше захвърлен назад на земята, в безсъзнание. Рон стоеше там, все още с насочена пръчка и видимо шокиран от себе си, изпод брадата. По прозорците от двете страни на улицата се появиха любопитни физиономии, докато малка група благопристойно изглеждащи минувачи рязко ускориха походка до умерен тръс, внезапно придобили желание да напуснат сцената.
Влизането им в „Диагон-али“ едва ли можеше да се получи по-подозрително; за момент Хари се почуди дали не би било по-добре да напуснат сега и да се опитат да измислят различен план. Преди да могат да
