— Дърк Кресуел, а? От Кабинета на таласъмите? Добра работа, Алберт. Сигурен съм, че ще успея да заема мястото му!
Той се ухили. Хари му се усмихна в отговор, с надеждата, че това ще е достатъчно. Асансьорът спря. Решетките отново се отвориха.
— Етаж втори — „Отдел за прилагане на магическите закони“, и „Администрация на Магисбора“ — каза безизразно женският глас.
Хари видя как Хърмаяни побутна Рон и той излезе забързано от асансьора, а другият магьосник го последва, като оставиха Хари и Хърмаяни сами. В момента, в който златната врата се затвори, Хърмаяни бързо каза:
— Хари, всъщност мисля, че ще е по-добре ако отида с него, не мисля, че знае какво да направи и ако го хванат, всичко…
— Етаж първи — Министър на Магията и поддържащ персонал.
Златните решетки се отвориха отново и Хърмаяни изпъшка. Четирима души стояха пред тях. Двама от тях бяха потънали в разговор: дългокос магьосник, облечен в прекрасна мантия в черно и златно, и тантуреста, приличаща на крастава жаба вещица, която носеше кадифена панделка в късата си коса, и притискаше папка към гърдите си.
Глава тринадесета
КОМИСИЯТА ЗА РЕГИСТРАЦИЯ НА МЪГЪЛОКРЪВНИ
— Ах, Мафалда! — каза Ъмбридж, като погледна към Хърмаяни — Травърс те изпрати, нали така?
— Д-да… — пророни Хърмаяни.
— Добре, справяш се наистина прекрасно. — Ъмбридж се обърна към магьосника в черно и златно — Проблемът е решен, господин Министре, ако Мафалда съхранява документите, ние ще можем да поемем надалеч — тя погледна тефтера си и продължи — Десет души за днес и един от тях е жената на министерски чиновник! Пфу… дори тук, в сърцето на Министерството!
Ъмбридж, заедно с двамата магьосници, които слушаха разговора й с Министъра, влезе до Хърмаяни в асансьора.
— Отиваме право надолу, Мафалда, ще намериш всичко необходимо в съдебната зала. Добро утро, Албърт, няма ли да излизаш оттук?
— Да, разбира се — каза Хари с дълбокия глас на Рънкорн.
Той слезе от асансьора. Златните решетки се затвориха със силен звън зад него. Поглеждайки през рамо, Хари видя разтревоженото лице на Хърмаяни да се спуска надолу, с по един висок магьосник от всяка страна и кадифената панделка за коса на Ъмбридж на нивото на раменете й.
— Какво те води насам, Рънкорн? — попита новият Министър на Магията. Дългата му черна коса и брада беше нашарена със сребърно, а голямо надвиснало чело хвърляше сянка върху блестящите му очи. При вида му Хари си помисли за рак, наблюдаващ иззад скала.
— Трябваше да поговоря с — той се подвоуми за части от секундата — Артър Уизли. Някой спомена, че той бил на първия етаж.
— Ах! — каза Пиус Тикнийс — Да не би да са го хванали да контактува с някой Нежелан?
— Не — отвърна Хари, гърлото му беше пресъхнало. — Не, нищо подобно.
— О, добре. Въпрос е единствено на време. — каза Тикнийс — Ако питаш мен, родоотстъпниците са точно толкова вредни колкото и мътнородите. Приятен ден, Рънкорн.
— Приятен ден, господин Министър.
Хари проследи с поглед отдалечаващият се по коридора Тикнийс. Когато Министърът се изгуби, той измъкна мантията-невидимка от тежкото си черно палто, заметна се с нея и пое по коридора в противоположна посока. Рънкорн беше толкова висок, че Хари се видя принуден да се наведе, за да бъде сигурен, че краката му няма да се подават изпод мантията. Бавно започна да го обхваща паника. Докато преминаваше покрай многото полирани дървени врати, на всяка от която беше закачена малка гравирана табелка с име и длъжност, мощта на Министерството, неговата заплетеност и недостъпност сякаш го заливаха и планът, който Хари, Рон и Хърмаяни внимателно бяха изготвяли в последните четири седмици му се стори смехотворно детински. Те бяха съсредоточили всичките си усилия за да проникнат вътре незабелязано: и за миг не бяха мислили какво ще правят ако някой ги принуди да се разделят. Сега Хърмаяни беше набутана в някакви съдебни процедури, които непременно щяха да продължат часове: Рон се мъчеше да прави магии, които, Хари беше сигурен, бяха извън неговите умения, а свободата на една жена зависеше от неговия успех; а той, Хари, се скиташе по най-горния етаж, докато идеално знаеше, че плячката му току-що беше слязла надолу с асансьора.
Той спря да върви, подпря се на стената и се зачуди какво да прави. Тишината го притисна, не чуваше никакво движение, разговор или забързани стъпки; покритите с дебели пурпурни килими коридори бяха така притихнали, че сякаш магията „Муфлиато“ беше направена над мястото.
„Кабинетът й трябва да е някъде тук“ — помисли си Хари.
Не изглеждаше особено вероятно Ъмбридж да държи скъпоценностите в кабинета си, но от друга страна щеше да бъде глупаво, ако не провери. Затова той тръгна по коридора отново, като не срещна никой друг освен един намръщен магьосник, който мърмореше указания на носещо се пред него перо, което пишеше по парче пергамент.
Вече обръщайки внимание на табелките на вратите, Хари зави зад един ъгъл. По средата на следващия коридор той влезе в широко, отворено пространство, където дузина магьосници и вещици седяха в редици на малки чинове, приличащи на училищните, въпреки че бяха много по-излъскани и по тях нямаше надписи. Хари спря да ги погледа, ефектът беше доста хипнотизиращ. Те размахваха и въртяха пръчките си в синхрон, а оцветени квадратни листчета летяха във всички посоки като малки розови хвърчила. След няколко секунди Хари установи, че имаше определен ритъм на работа, че всички хартийки следваха един и същи образец, а след още малко време разбра, че наблюдаваше създаването на брошури и хартиените квадрати бяха страници, които, щом се съберат, сгънат и подредят на място падаха в спретнати купчинки до всеки от магьосниците и вещиците.
Хари се приближи, въпреки че работниците бяха така вглъбени в това, което правеха, че той се съмняваше, че ще обърнат внимание на заглушена от килима стъпка, и измъкна една съвсем готова брошура от купчината до млада магьосница. Той разгледа листата изпод мантията невидимка. На розовата корица стоеше голям златен надпис:
До заглавието имаше картинка на червена роза с превзето усмихнато лице, задушавана от навъсен зелен плевел със зъби. На листовката не пишеше автор, но отново белезите по ръката му сякаш пламнаха, докато я разглеждаше. После младата магьосница до него потвърди подозренията му, като попита, продължавайки да размахва пръчката си:
— Някой знае ли дали старата вещица ще разпитва мътнороди цял ден?
— Внимавай — рече магьосникът до нея, оглеждайки се нервно; една от неговите страници падна на пода.
— Какво, да не би освен око да има и магически уши?
Магьосницата погледна напред към блестящата махагонова врата, обръщайки се към пълното с производители на брошури пространство; Хари погледна също и ярост се надигна в него като змия. Голямо, кръгло око със светло син ирис, което беше ужасно познато на всеки, който бе познавал Аластор Муди, беше вградено в дървото, там, където на мъгълските врати би трябвало да има шпионка. За части от секундата Хари забрави къде беше и какво правеше там: дори забрави, че беше невидим. Той тръгна право към вратата, за да огледа окото. То не мърдаше: взираше се сляпо напред, замръзнало. На табелката до него пишеше:
