— В кабинета на Яксли е протекла вода. — отговори Рон, обръщайки се към рамото на господин Уизли; Хари беше сигурен, че се страхуваше баща му да не го разпознае, ако го погледне в очите. — Не можах да я спра, затова ме изпратиха да извикам Бърни… Пилсуърт, мисля, че казаха…
— Да, в доста кабинети тече напоследък — съгласи се господин Уизли. — Опита ли заклинанието „Метеолоджинкс реканто“? Проработи при Блечли.
— „Метеолоджинкс реканто“? — прошепна Рон. — Не, не съм. Благодаря, тат… Имам предвид, благодаря, Артър.
Вратите на асансьора се отвориха; възрастната вещица напусна и Рон се втурна покрай нея навън. Хари понечи да го последва, но Пърси Уизли препречи пътя му, качвайки се в асансьора, носът му беше забит в някакви листа, които четеше. Пърси не осъзна, че е в един асансьор заедно с баща си, докато вратите не се затвориха със силен звън. Той се огледа, видя господин Уизли, изчерви се като репичка и напусна асансъора веднага щом той се отвори на долния етаж. За втори път Хари опита да излезе, но сега пътя му беше блокиран от ръката на господин Уизли.
— Един момент, Рънкорн.
Вратите се затвориха и докато асансьорът дрънчеше надолу към следващият етаж, господин Уизли рече:
— Чух, че си разпространил информация за Дърк Кресуел.
Хари остана с впечатлението, че гневът на господин Уизли не се беше уталожил след срещата с Пърси. Затова реши, че най-добрият му изход беше да се държи глупаво.
— Моля? — попита той.
— Не се преструвай, Рънкорн! — каза господин Уизли свирепо — Ти залови магьосника, който подправи родословното си дърво, нали?!…
— Аз… И какво, ако съм го направил? — заяви Хари.
— Това, че Дърк Кресуел е десет пъти по-добър магьосник от теб. — каза господин Уизли тихо, докато асансьорът потъваше все по-надолу. — И ако оцелее след „Азкабан“, ще отговаряш пред него, без да споменаваме жена му, синовете и приятелите му…
— Артър, — прекъсна го Хари — нали знаеш, че те следят?
— Заплашваш ли ме, Рънкорн? — каза господин Уизли високо.
— Не, — отрече Хари — това е факт! Наблюдават всяко твое движение…
Вратите на асансьора се отвориха. Бяха стигнали до атриума. Господин Уизли погледна Хари язвително и излезе. Хари остана там, треперещ. Щеше му се да не се бе превъщал в Рънкорн… вратите звъннаха и се затвориха.
Хари измъкна мантията невидимка и я сложи. Щеше да опита да освободи Хърмаяни сам, докато Рон се оправяше с капещия кабинет. Щом вратите се отвориха, той пристъпи в каменен, осветен с факли коридор, доста по-различен от облицованите с дърво и покрити с килими коридори по горните етажи. Когато асансьорът потегли отново, Хари леко потрепери, поглеждайки напред към отдалечената черна врата на Отдел „Мистерии“.
Той тръгна, не към черната врата, а към входа, който си спомняше от лявата страна, водещ към стълбите за съдебните зали. Той обмисли различните си възможности, докато слизаше надолу: все още имаше две пиратки-примамки, но може би щеше да е по-добре ако просто почука на вратата, влезе като Рънкорн и помоли за няколко думи с Мафалда? Разбира се, не знаеше дали Рънкорн беше достатъчно важен, за да излезе с това, а дори и да се справеше, липсата на повторна поява на Хърмаяни можеше да събуди подозрения и издирване преди те да успеят да излязат от Министерството.
Улисан в мислите си, той не забеляза веднага неестествения студ, който го полази, сякаш внезапно беше паднала мъгла. С всяка следваща стъпка ставаше все по-студено: студ, който проникваше навътре в гърлото му и съдираше дробовете му. И тогава почувства полазващото чувство на отчаяние и безнадежност, което го изпълваше и се разтягаше в него.
„Диментори!…“, помисли си той.
И щом стигна края на стълбите и се обърна на дясно, видя ужасяваща гледка. Черният коридор пред съдебната зала беше пълен с високи, качулати фигури, чиито лица бяха напълно забулени, а хриптящото им дишане беше единствения звук, който се чуваше. Вцепенените от страх мъгълокръвни, довлечени там за разпит, седяха сбутани и треперещи на твърди дървени пейки. Повечето криеха лицата си в ръце, вероятно инстинктивно опитвайки се да се предпазят от лакомите усти на дименторите. Някои бяха придружени от семействата си, други седяха сами. Дименторите се плъзгаха напред-назад пред тях и студът, безнадежността и отчаянието на мястото паднаха върху Хари като проклятие…
„Бори се!“ — каза си той, ала знаеше, че не може да призове Патронус без да разкрие присъствието си моментално. Затова се придвижи напред колкото по-безшумно можеше, и с всяка стъпка скованост се промъкваше в мозъка му, но той се принуди да мисли за Рон и Хърмаяни, които имаха нужда от него. Движението между високите черни фигури беше ужасяващо: безоките лица, скрити в качулките си, се обръщаха докато той минаваше, и Хари беше сигурен, че те го усещаха, чувстваха, може би, човешко присъствие, което все още имаше някаква надежда и издържливост…
И тогава, рязко и стряскащо сред замръзналата тишина, една от вратите на подземието от лявата страна на коридора се отвори и оттам екнаха писъци.
— Не, не-е-е, аз съм нечистокръвен, нечистокръвен, казвам ви! Баща ми беше магьосник, наистина беше, проверете го, Арки Алдъртон, той е добре познат проектант на метли, проверете го, казвам ви — махнете си ръцете от мен, махнете…
— Това е последното ви предупреждение! — каза мекият глас на Ъмбридж, магически увеличен, така че звучеше ясно над отчаяните крясъци на мъжа — Ако се противопоставите, ще бъдете подложен на Целувката на диментора.
Виковете на мъжа секнаха, но сух плач огласи коридора.
— Отведете го! — заповяда Ъмбридж.
Два диментора се появиха на входа на залата, изгнилите им, слузести ръце хванаха подмищниците на мъжа, който явно се изтощи. Те се отдалечиха с него по коридора и тъмнината, която се разстилаше след тях, скоро ги погълна от поглед.
— Следващата е… Мери Катърмол! — извика Ъмбридж.
Малка женица се изправи; трепереше от глава до пети. Тъмната й коса беше прибрана отзад в кок, носеше дълга обикновена мантия. В лицето й не беше останала и капка кръв. Докато преминаваше покрай дименторите, Хари я видя да потръпва. Направи го инстинктивно, без никакъв план, защото не искаше да вижда как тя влиза в подземията сама: щом вратата започна да се затваря, той се вмъкна след нея в подземието. Това не беше същата стая, в която веднъж той беше съден за неразрешено използване на магия. Тази беше много по-малка, въпреки че таванът беше също толкова висок; човек имаше клаустрофобичното чувство, че е затворен на дъното на дълбок кладенец. Тук имаше повече диментори, излъчващи ледената си аура над стаята; стояха като безлики стражи в най-отдалечените от високата платформа ъгли. Там, зад преграда, седеше Ъмбридж, с Яксли от едната страна и Хърмаяни, която беше пребледняла почти колкото госпожа Катърмол, от другата. В основата на платформата напред-назад се движеше сребърна дългокосместа котка, която, както Хари се досети, защитаваше прокурорите от отчаянието, лъхащо от дименторите: то беше за обвиняемите, не за обвиняващите.
— Седнете! — каза Ъмбридж с мекия си, кадифен глас.
Госпожа Катърмол залитна в единствения стол в центъра на пода зад платформата. В мига, в който седна, вериги завързаха ръцете й за стола и я приковаха там.
— Вие ли сте Мери Елизабет Катърмол? — попита Ъмбридж.
Госпожа Катърмол разтреперано кимна.
— Женена за Реджиналд Катърмол от отдела за Магическа поддръжка?
Госпожа Катърмол избухна в сълзи.
— Нямам представа къде е, трябваше да ме чака тук!
Ъмбридж не й обърна внимание.
— Майка на Мейси, Ели и Алфред Катърмол?
Жената се разрида повече от всякога.
— Те са изплашени, мислят, че може и да не се прибера у дома…
