— Дъмбълдор каза, че страха от името… — започна Хари.
— В случай, че не си забелязал, приятелю, назоваваето на Ти-знаеш-кой с истинското му име не послужи много добре на Дъмбълдор накрая — отсече Рон — Просто… просто покажете на Вие-знаете-кого някакво уважение, става ли?
— Уважение?!… — повтори Хари, но Хърмаяни го погледна предупредително; очевидно не трябваше да спори с Рон, когато е в такова състояние.
Хари и Хърмаяни полу-носеха, полу-влачеха Рон през входа на палатката. Интериорът беше точно както Хари го помнеше: малък апартамент, допълнен с баня и малка кухня. Той бутна настрани старо кресло и положи Рон на долната част на двуетажно легло. Дори това кратко пътуване, беше направило Рон още по- блед, и веднага щом го сложиха върху дюшека, той затвори очи и дълго след това не проговори.
— Ще направя малко чай. — каза Хърмаяни, като издърпа голям чайник и чаши от дълбините на чантата й, и отиде към кухнята.
Хари почувства топлата напитка точно толкова приятна и навременна, както беше Огненото уиски в нощта, когато Лудоокия беше загинал; сякаш наистина изгори малко от страха, шаващ в корема му. След минута-две Рон наруши тишината.
— Какво мислите, че е станало с двамата Катърмол?
— Ако имат късмет, може да избягат! — каза Хърмаяни, стискайки здраво своята чаша, за да се успокои — В случай, че господин Катърмол е достатъчно съобразителен, би трябвало да е транспортирал жена си чрез паралелно магипортиране и заедно с децата им сега ще бягат от страната. Хари каза на госпожата да направи точно това!
— По дяволите, дано са успели! — каза Рон, който отново легна на възглавницата си. Явно чаят му действаше добре; лицето му отново започна да придобива цвят. — Не мисля, че Рег Катърмол беше много бързомислещ, като се има предвид начина, по който всички му говореха, докато бях него. Господи, надявам се да са избягали… ако и двамата свършат в „Азкабан“ заради нас…
Хари погледна към Хърмаяни и въпросът, който мислеше да й зададе — дали липсата на пръчка, ще попречи на госпожа Катърмол да се магипортира заедно със съпруга й, замря в гърлото му. Хърмаяни гледаше Рон, притеснена за съдбата на Катърмол, с толкова нежност и загриженост в изражението, че Хари се почувства сякаш я беше хванал да го целува.
— Е, взе ли го? — попита Хари, отчасти, за да напомни, че беше там.
— Дали… дали съм взела какво? — отвърна тя.
— Заради какво преминахме през всичко това? Медальона! Къде е медальона?!
— Взели сте го?? — Изкрещя Рон, надигайки се малко по-нависоко на възглавницата — Никой никога не ми казва нищо! По дяволите, можеше да го споменете!
— Ами, спасявахме си живота от смъртожадните все пак. — каза Хърмаяни — Ето!
Тя издърпа медальона от джоба на мантията си и го подаде на Рон. Беше голям колкото кокоше яйце, богато украсена буква „S“, инкрустирана с много мънички зелени камъчета, бляскаха матово в отразената светлина, която влизаше през платнения таван на палатката.
— Няма ли начин, някой да го е унищожил, откакто е бил у Крийчър? — каза Рон с надежда в гласа. — В смисъл, можем ли да сме сигурни, че все още е Хоркрукс?
— Мисля, че да… — отговори му Хърмаяни, като взе предмета от Рон и го огледа отблизо. — Щеше да има някакъв знак на повреда, ако е бил магически разрушен.
Тя го подаде на Хари, който го завъртя между пръстите си. Изглеждаше идеален, незасегнат. Той си спомни разпокъсаните останки от дневника, и как камъкът на пръстена-Хоркрукс беше разбит, когато Дъмбълдор го беше разрушил.
— Смятам, че Крийчър е прав. — каза Хари — Ще трябва да измислим как да отворим това нещо, преди да го разрушим.
Изведнъж Хари осъзна какво държеше, какво живееше зад златното капаче. Дори след всичко, което направиха, за да се доберат до медальона, той изпита ужасна нужда да го хвърли настрани от него. Овладявайки се отново, той се опита да отвори Хоркрукса с пръсти, след това опита магията, която Хърмаяни беше използвала за отварянето на вратата на Регулус. Нищо не проработи. После подаде медальона на Хърмаяни и Рон, които направиха всичко по силите им да го отворят, но не по-успешно от опитите на Хари.
— Можете ли да го почувствате? — попита Рон с притаен глас, докато го държеше здраво в юмрука си.
— Какво искаш да кажеш?
Рон подаде Хоркрукса на Хари. След момент, Хари разбра какво е имал редвид приятелят му. Беше ли това собствената му кръв, течаща във вените му, или беше нещо вътре в медальона — нещо като миниатюрно метално сърце?
— Какво ще правим с него?… — попита Хърмаяни.
— Ще го пазим внимателно, докато разберем как да го унищожим. — отговори Хари и макар да не искаше, окачи верижката на врата си, пускайки медальона под дрехите си, така че да не може да се вижда; той остана до торбичката, която Хагрид му беше дал.
— Мисля, че трябва да го носим на смени, така че да стоим на пост пред палатката. — Добави той на Хърмаяни, стоейки и протягайки се. — И трябва да помислим за някаква храна също. Ти стой там! — добави той остро на Рон, който беше направил опит да седне и беше придобил зеленикав цвят.
На масата беше настанен Опасноскопът, който Хърмаяни бе подарила на Хари за рождения му ден, и така двамата прекараха остатъка от деня, споделяйки ролята на стража. Обаче Опасноскопът стоя тих и неподвижен на мястото си през цялото време, и било то заради защитните магии и Мъгълоотблъскващото заклинание, които Хърмаяни беше създала около тях, или защото хора рядко минаваха оттук, тяхното парче земя остана непосетено от никого, освен от няколко птици и катерици. До вечерта нямаше промяна. Хари светна с пръчката си, когато в 10 часа с Хърмаяни си размениха местата, за да наглежда пустото място, обитавано от нищо друго освен от прилепите хвърчащи високо над него напречно на единствения къс звездно небе, което можеше да се види от тяхното защитено място.
Той се почувства гладен и малко замаян. Хърмаяни не беше сложила никаква храна в чантата си, тъй като смяташе, че ще се върнат на площад Гримолд тази вечер, затова нямаха какво да ядат, освен някакви диви гъби, които Хърмаяни беше събрала от най-близките дървета и които беше сварила в туристическата й тенджерка. След две напълвания на устата си Рон беше бутнал порцията си настрани, изглеждайки погнусен; Хари беше упорит, само за да не обиди Хърмаяни.
Обкръжаващото ги мълчание беше нарушено от странно шумолене и от както звучеше чупене на съчки: Хари помисли, че тези звуци са причинени по-скоро от животни, отколкото от хора, но въпреки това държеше пръчката си в готовност. Вътрешностите му не се чувстваха много добре след тези гъби, жилави като гума и сякаш шаваха от неудобство.
Хари мислеше, че ще се почувства облекчен, щом вземат Хоркрукса, но не беше така; всичко, което чувстваше сега, докато гледаше в мрака, от който много малка част беше осветена от пръчката му, беше притеснение за това какво ще се случи по-нататък.
Беше очаквал този момент от седмици, месеци, може би дори години, но сега беше стигнал до изненадващ край, беше излязъл извън пътя.
Някъде там имаше още Хоркрукси, но той нямаше никаква идея къде може да са. Дори не знаеше какви бяха някои от тях. Медувременно той беше в недоумение как да унищожи единственият, който бяха намерили, Хоркруксът, който в момента лежеше до голата плът на гърдите му. Любопитно беше, че медальонът не беше поел от топлината на тялото му, а беше толкова студен, сякаш току-що е бил изваден от ледена вода. Отвреме навреме Хари си мислеше, или по-скоро си представяше, че усеща малкото сърце да тупти неравномерно точно до неговото.
Неприятно предчувствие пропълзя по него, докато седеше в мрака: опита се да не му се отдава, да го отблъсне, но то упорито се връщаше в съзнанието му. Докато единият е жив, другият не може да оцелее. Рон и Хърмаяни, които сега си говореха тихо в палатката, можеха да си отидат, ако искат, той не можеше. И на Хари му се стори, че докато седеше там, опитвайки се да овладее страха и проумората си, Хоркрукса до гърдите му отбояваше оставащото му време. Глупава идея… каза си, не си мисли, че…
Белегът му отново започна да го боли. Страхуваше се, че го прави, като си мисли тези неща, и се опита
