Грегорович беше мъртъв, и сега младежът с щастливото лице беше в опасност и той беше този, към когото мислите на Хари бяха насочени, докато хъркането на Рон започнаха да тътнат от долното легло и самият Хари се унесе бавно и отново заспа.
Глава петнадесета
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ТАЛАСЪМА
Рано на другата сутрин, преди другите двама да се събудят, Хари излезе от палатката, за да претърси дърветата около нея за най-старото, загрубяло и жилаво сред тях, което можеше да открие. Там, в сянката му, той зарови окото на Лудоокия и маркира мястото, издълбавайки в кората му малък кръст с пръчката си. Не беше много, но Хари знаеше, че Лудоокият би предпочел това, отколкото да стои забучен за вратата на Долорес Ъмбридж. Тогава се върна в палатката, за да изчака останалите да се събудят и да обсъдят какво да предприемат по-нататък.
Хари и Хърмаяни смятаха, че е най-добре да не се задържат никъде прекалено дълго и Рон се съгласи с единствената уговорка, че следващият им ход ще ги отведе някъде в близост до сандвич с бекон. Затова Хърмаяни премахна заклинанията, които беше поставила около сечището, а Хари и Рон заличиха всички знаци и следи, които биха могли да издадат, че са лагерували на мястото. Тогава се магипортираха край малко пазарско градче.
Веднага щом разпънаха палатката в прикритието на малка горичка и я покриха с чисто нови защитни заклинания, Хари се пъхна под мантията, отправяйки се за провизии. Това обаче не протече както беше очаквал. Едва влязъл в града, когато неестествен студ, спускащата се мъгла и потъмняването на небесата го накараха да се закове на място.
— Но ти можеш да измагьосваш брилянтен Патронус! — запротестира Рон, когато Хари се върна бездиханен и с празни ръце в палатката, изричайки една-единствена дума: „диментори!“.
— Не можах… да го направя… — задъхано изрече той, притискайки пробождащата си страна. — Не се получи.
Смаяните и разочарованите им изражения засрамиха Хари. Беше кошмарно преживяване да види как дименторите се плъзгат от мъглата в далечината, осъзнавайки, че няма да може да се защити, докато парализиращият студ го задавяше, а далечни писъци зазвучаваха в ушите му. Беше му струвало изключително усилие да се откъсне от мястото си и да се затича, оставяйки безоките диментори да се плъзгат между мъгълите, които макар и да не можеха да ги видят, със сигурност усещаха отчаянието, което сееха, където и да минеха.
— Значи все още нямаме храна.
— Млъкни, Рон! — отряза го Хърмаяни. — Хари, какво се случи? Защо мислиш, че не успя да изпълниш Патронус? Вчера се справи прекрасно.
— Не знам!…
Седна ниско в един от фотьойлите на Пъркинс и се почувства още по-унижен. Страхуваше се, че нещо не е наред в него. Вчера сякаш беше много отдавна. Днес сякаш отново беше на тринайсет, единственият припаднал в Експрес Хогуортс.
Рон изрита крака на един стол.
— Какво?! — озъби се той на Хърмаяни. — Умирам от глад! Единственото, което съм ял откакто едва не умрях от загуба на кръв, са няколко гъби!
— Тогава ти иди и си проправяй път през дименторите! — отвърна му като ужилен Хари.
— Бих, но ръката ми е превързана, ако не си забелязал!
— Колко удобно!
— А това какво трябва да…
— Разбира се! — извика Хърмаяни, удряйки ръка в челото си и те млъкнаха изумени. — Хари, дай ми медальона! Хайде! — Нетърпеливо каза тя, шракайки с пръсти към него, тъй като той не реагира. — Хоркрукса, Хари, все още го носиш!
Тя протегна ръце и Хари промуши златната верижка през главата си. В момента, в който загуби контакт с кожата му, той се почувства свободен и странно лек. Дори не беше усетил, че се чувства некомфортно, или че силна тежест притиска корема му и двете усещания се изпариха.
— По-добре ли си?
— Да, много по-добре!
— Хари, — започна тя, свивайки се пред него и използвайки тон, подхождащ за разговор с болник, — не мислиш, че си обсебен нали?
— Какво? Не! — започна да се отбранява той. — Помня всичко, което съм правил, докато съм го носил. Нямаше да знам какво съм правил, ако бях обсебен, нали? Джини ми каза, че е имало случаи, в които не е могла да си спомни нищо.
— Хммм… — промърмори Хърмаяни, поглеждайки към тежкия златен медальон. — Е, може би не трябва да го носим. Може просто да го държим в палатката.
— Няма да оставим този Хоркрукс да се мотае наоколо — твърдо заяви Хари. — Ако го изгубим или го откраднат…
— Страхотно! — прекъсна ги Рон с явна досада — а сега, след като изяснихме това, можем ли да намерим някаква храна?
— Добре, но ще отидем някъде другаде да я търсим — отговори му Хърмаяни, мятайки кос поглед към Хари. — Няма смисъл да оставаме тук, след като знаем, че има диментори наоколо.
Накрая се установиха за нощта в отдалечено поле, принадлежащо на самотна ферма, от която успяха да се сдобият с яйца и хляб.
— Това не е кражба, нали? — притеснено попита Хърмаяни, докато ядяха лакомо бъркани яйца върху филийки хляб. — Не и ако съм оставила малко пари в кокошарника?
Рон завъртя очи и изрече с издути бузи:
— Ър… ма… ни… ’е ’е ’ритеснявай то’кова… ’покойно!
И наистина, беше много по-лесно да бъдат спокойни, след като се бяха нахранили до насита. Тази нощ спорът за дименторите беше загубен сред смеха и Хари се чувстваше весел, дори обнадежден, когато пое една от трите смени.
Това беше първата им среща с факта, че пълният стомах означава висок дух, докато празният — караници и мрачно настроение. Хари беше най-малко изненадан от това, защото със семейство Дърсли беше преживявал времена, близки до гладуване. Хърмаяни понасяше относително добре тези нощи, когато не успяваха да се сдобият с нищо повече от горски плодове или стари бисквити, като все пак беше може би малко по-избухлива от обикновено, а в мълчанието си беше по-скоро намусена. Рон обаче беше свикнал на три вкусни ястия на ден, на вниманието на майка си или на хогуортските домашни духчета и гладът го правеше едновременно и груб и сприхав. Когато липсата на храна съвпадаше с неговия ред да носи Хоркрукса, Рон ставаше направо неприятен.
— А сега накъде? — беше редовният му въпрос. Самият той изглежда нямаше идеи, но очакваше Хари и Хърмаяни да измислят планове, докато той стоеше оплаквайки малкото хранителни провизии. Съответно Хари и Хърмаяни прекарваха безплодни часове в обсъждане на това къде биха могли да открият друг Хоркрукс или как да унищожат този, който вече имаха, като разговорите им ставаха все по-повтарящи се, тъй като не разполагаха с нова информация.
Понеже Дъмбълдор беше казал на Хари, че смята, че Волдемор би скрил Хоркруксите на места, които са важни за него, те продъляваха да изреждат като в някакъв вид монотонна мантра онези места, където знаеха, че Волдемор е живял или е посетил. Сиропиталището, където е роден и израснал; „Хогуортс“, където се е изучил; „Боргин и Бъркс“, където е работил след дипломирането си; и накрая, Албания, където е прекарал годините си на заточение — те формираха основата на техните предположения.
— Е, да, нека отидем в Албания. Не би трябвало да ни отнеме повече от един следобед да претърсим цялата страна — каза саркастично Рон.
— Не може да има нищо там. Той вече е бил направил пет от Хоркруксите си, преди да е отишъл на заточение, а Дъмбълдор е сигурен, че змията е шестият — каза Хърмаяни. — Знаем, че змията не е в Албания, обикновено е с Вол…
— Не ти ли казах да спреш да казваш това?
