— Добре — змията обикновено е с Ти-знаеш-кого, сега доволен ли си?
— Не особено.
— Не ми се вярва да е скрил нещо в „Боргин и Бъркс“ — додаде Хари, който вече го беше казвал много пъти, но го повтори само, за да наруши неприятното мълчание. — Боргин и Бъркс са били специалисти по Тъмни предмети, биха разпознали Хоркрукс от пръв поглед.
Рон подчертано се прозя. Потискайки силното си желание да го замери с нещо, Хари продължи да разисква.
— Все още мисля, че може би е скрил нещо в „Хогуортс“.
Хърмаяни въздъхна.
— Но Дъмбълдор би го намерил, Хари!
Хари повтори довода, който винаги употребяваше в полза на теорията си.
— Дъмбълдор сам ми каза, че въобще не смята, че познава всички тайни на „Хогуортс“. Казвам ви, ако има място, което Вол…
— Ох!
— … добре, ВИЕ-ЗНАЕТЕ-КОГО! — извика Хари, изкаран извън нерви. — Ако има място, което да е наистина важно за Вие-знаете-кого, това е „Хогуортс“!
— О, я стига! — Присмя се Рон. — Училището му?
— Да, училището му! Това е бил неговият първи дом, мястото, което е доказвало, че е специален — то е значело всичко за него, дори след като го е напуснал… — каза той на Рон. Той подръпваше верижката, на която Хоркруксът висеше около шията му и Хари изпита желание да я сграбчи и да го удуши.
— Ти каза, че Вие-знаете-кой е поискал от Дъмбълдор да му даде работа след като е напуснал? — каза Хърмаяни.
— Точно така! — отговори Хари.
— И Дъмбълдор е смятал, че той просто иска да се върне, за да опита да намери нещо, вероятно друга реликва от основателите, която да превърне в Хоркрукс?
— Да — отвърна Хари.
— Но той НЕ Е получил работата, нали? — продължи Хърмаяни. — Значи не е получил възможността да намери там предмет от основателите и да го скрие в училището!
— Добре тогава — предаде се Хари. — забравете за „Хогуортс“.
Без други следи, те отпътуваха за Лондон и, скрити под мантията невидимка, потърсиха сиропиталището, където Волдемор е израснал. Хърмаяни се вмъкна в една библиотека и откри от записите им, че сградата е била съборена преди много години. Посетиха мястото и там се натъкнаха на висока бизнес сграда.
— Може би трябва да се опитаме да поровим в основите й? — предложи Хърмаяни със свито сърце.
— Не може да е скрил Хоркрукс там — отговори Хари. Той през цялото време беше знаел — сиропиталището е било мястото, от което Волдемор е бил решен да избяга, никога не би приютил частица от душата си там. Дъмбълдор беше показал на Хари, че Волдемор търси величие, или мистика в своите скривалища; това мрачно кътче от Лондон беше толкова далече от „Хогуортс“ или Министерството или от сграда като „Гринготс“, магьосническата банка, със златните й врати и мраморни стълбища, колкото човек изобщо можеше да си представи.
Дори и без никакви нови идеи, те продължиха да се движат през страната, разпъвайки палатката на различно място всяка нощ за по-голяма сигурност. Всяка сутрин се уверяваха, че са изличили всякакви следи от присъствието си и тогава се отправяха към друго самотно и уединено място, магипортирайки се в нови и нови гори, в сенчестите пукнатини на скали, в лилавеещи се тресавища, в обрасли с растения планински урви, а веднъж и до обсипано с камъчета заслонено заливче. На около всеки дванайсет часа те разменяха Хоркрукса помежду си — сякаш играеха на някаква извратена, забавена игра на топка, ужасени от това какво ще се случи, когато музиката спре, защото наказанието беше дванайсет часа, изпълнени с постоянно увеличаващи се страх и тревога.
Белегът на Хари продължаваше да го пробожда. Забеляза, че се случва най-често, когато носи Хоркрукса. Понякога не успяваше да прикрие болката си.
— Какво? Какво видя? — питаше Рон винаги, когато забележеше, че Хари потрепва от болка.
— Лице… — винаги промърморваше Хари. — Същото лице. Крадецът, който открадна от Грегорович.
И Рон се обръщаше, дори не се и опитвайки да прикрие разочарованието си. Хари знаеше, че Рон се надява да чуе новини от семейството си или от останалите от Ордена на Феникса, но Хари все пак не беше телевизионна антена — можеше да види единствено това, за което Волдемор мисли в момента, а не да се настрои към каквото си поиска. Очевидно Волдемор не спираше да мисли за непознатия младеж с ликуващо лице, чиито име и местонахождение, Хари беше сигурен, не знаеше по-добре от самия него. И докато белегът на Хари продължаваше да гори, а веселото, русо момче изплуваше все така недостижимо в съзнанието му, той се научи да потиска всеки признак на болка или дискомфорт, защото другите двама не показваха нищо повече от нетърпение при споменаването на крадеца; той не можеше да ги вини, при положение, че толкова отчаяно търсеха следа към Хоркруксите.
Когато дните се заразтягаха в седмици, Хари започна да подозира, че Рон и Хърмаяни водят разговори без и за него. Няколко пъти рязко спираха да говорят, когато Хари влизаше в палатката, а на два пъти случайно се натъкна на тях — скрити далече, събрали глави и говорейки бързо; и двата пъти млъкнаха, когато осъзнаха, че Хари приближава и побързаха да се престорят на заети със събиране на дърва или вода.
Хари не можеше да не се чуди дали двамата не са се съгласили да дойдат с него на това, както вече изглеждаше, безсмислено и криволичещо пътуване, само защото мислеха, че той има някакъв таен план, за който щяха да научат в движение. Рон не полагаше усилие да прикрие лошото си настроение, но Хари започваше да се страхува, че и Хърмаяни е разочарована от слабото му представяне като водач. Отчаян, той продължаваше да мисли за други възможни местоположения на Хоркруксите, но тъй като единственото, което му хрумваше, беше Хогуортс, а нито един от двамата не го взимаше на сериозно, той престана да го предлага.
Есента се изтърколи над страната, докато те пътуваха из нея. Сега вече разпъваха палатката върху купчини паднали листа. Естествени мъгли се смесиха с онези, причинени от дименторите, а вятърът и дъждът се прибавиха към тревогите им. Фактът, че Хърмаяни ставаше все по-добра в разпознаването на ядивни гъби, не компенсираше продължителната им изолация, липсата на човешка компания или пълното им неведение относно това какво се случва с войната срещу Волдемор.
— Майка ми, — каза Рон една нощ, когато седяха в палатката, разпъната покрай река в Уелс, — може да накара хубава храна да се появи от въздуха.
Той унило побутна буците овъглена сивкава риба в чинията си. Хари автоматично погледна към врата на Рон и видя, както беше и очаквал, златната верижка на Хоркрукса да проблясва. Той успя да прогони импулса си да обиди Рон, чието отношение, както знаеше, се подобряваше, когато дойдеше време да свали медальона.
— Майка ти не може да създаде храна от въздуха — отвърна Хърмаяни. — Никой не може. Храната е първото от петте изключения в Закона на Гамп за елементарната транс…
— О, защо не говориш на английски, а? — попита я Рон, измъквайки рибна костица измежду зъбите си.
— Невъзможно е да създадеш добра храна от нищото! Можеш да я призовеш, ако знаеш къде е, да я трансформираш, да увеличиш количеството, ако вече имаш от нея…
— Е, не се занимавай да увеличаваш това, отвратително е! — заяде се Рон.
— Хари улови рибата, а аз направих най-доброто, което можах с нея! Забелязвам, че накрая винаги аз съм тази, която се занимава с храната — предполагам, защото съм МОМИЧЕ!
— Не, защото се очаква ти да си най-добра в магиите! — изстреля Рон.
Хърмаяни подскочи и парченца препечена щука се изплъзнаха от ламаринената й чинийка на пода.
— Ти можеш да готвиш утре, Рон, ти можеш да потърсиш съставки и да ги омагьосаш в нещо, което може да се яде, а аз ще стоя тук и ще се мръщя и ще мрънкам и ще видиш как ще…
— Млъкнете! — извика Хари, ставайки на крака и протягайки и двете си ръце. — Млъкнете ВЕДНАГА!
