Хърмаяни изглеждаше разярена.
— Как можеш да се застъпваш за него, той никога не готви…
— Хърмаяни, тихо, чувам някого!
Той се вслушваше с все още вдигнати ръце, предупреждавайки ги да не говорят. И тогава, през вълнението и бушуването на тъмната река до тях, той отново чу гласове. Погледна към опасноскопа. Не се помръдваше.
— Нали си поставила заклинанието „Муфлиато“ над нас? — прошепна той на Хърмаяни.
— Направих всичко — прошепна му тя в отговор. — „Муфлиато“, заклинания за отблъскване на мъгъли, объркващи заклинания, всичко. Не би трябвало да могат да ни чуят, които и да са.
Звуци като от тежко тътрене и боричкане, както и шума от откъртването на камъни и клонки им разкриха, че няколко човека слизат по стръмния, обрасал с дървета склон, който отвеждаше до тесния бряг, където бяха разпънали палатката си. Те извадиха пръчки в очакване. Заклинанията, които бяха поставили около себе си, както и почти пълната тъмнина би трябвало да бъдат достатъчни, за да ги предпазят от вниманието на мъгълите и обикновените магьосници. Ако това бяха смъртожадни, то тогава защитите им може би щяха да бъдат тествани срещу черна магия за първи път.
Гласовете станаха по-силни, но не и по-разбираеми, когато групата мъже достигна брега. Хари прецени, че притежателите им бяха на не повече от двайсет фута, но падащата вода правеше невъзможно да бъде сигурен. Хърмаяни сграбчи дамската си чантичка и започна да рови из нея; след секунда извади три Разтегателни уши и подаде две от тях на Хари и Рон, които побързаха да напъхат в ушите си вървите с телесен цвят и да избутат другите краища през изхода на палатката.
След секунда Хари чу изморен мъжки глас.
— Тук би трябвало да има сьомга, нали, или смяташ, че още не им е дошъл сезонът? АКЦИО СЬОМГА!
Чуха се няколко отдалечени плясъка и след това пляскащите звуци на удряща се в плът риба. Някой изсумтя одобрително. Хари притисна разтегателното ухо по-надълбоко в своето собствено — през шумоленето на реката можеше да различи още гласове, но те не говореха на английски или на друг човешки език, който някога беше чувал. Беше груб и немелодичен език, върволица от потракващи, гърлени звуци; изглежда имаше двама говорещи, единият от които с малко по-нисък и бавен глас от другия.
От другата страна на платното затанцува огън; огромни сенки паднаха между пламъците и палатката. Вкусният аромат на печена сьомга се понесе изкусително към тях. Тогава се чу дрънченето на прибори върху чинии и първият човек отново проговори.
— Ето, Грипкук, Горнук!
— Таласъми… — изрече едва-едва Хърмаяни към Хари, който кимна.
— Благодаря! — Едновременно отговориха таласъмите на английски.
— И така, откога бягате вие тримата? — проговори нов, топъл и приятен глас; той беше бегло познат на Хари, в чието съзнание изникна представата за човек със закръглен корем и оживено изражение.
— Шест седмици… седем… забравих — отвърна измореният мъж. — Срещнах Грипкук през първите няколко дни и не след дълго към нас се присъедини и Горнук. Хубаво е да имаш компания. — Последва пауза, по време на която се чуваше звука от стържене на ножове по чинии, а ламаринени чаши бяха повдигнати и поставени на земята. — Какво те накара да потеглиш, Тед? — Продължи мъжът.
— Знаех, че ще дойдат за мен — отвърна Тед — мъжът с мекия глас и Хари изведнъж осъзна кой беше той — бащата на Тонкс! — Дочух, че наоколо се навъртат смъртожадни и реших, че е по-добре да ги изпреваря. Отказах да се регистрирам като мъгълокръвен както е според закона, така че знаех, че е единствено въпрос на време — знаех, че в края на краищата ще ми се наложи да напусна. Жена ми би трябвало да е добре, тя е чистокръвна. И тогава срещнах Дийн, преди няколко дни, нали, синко?
— Да — отговори друг глас и Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха мълчешком, но извън себе си от вълнение, защото бяха разпознали гласа на Дийн Томас — техният приятел от Грифиндор.
— Мъгълокръвен, а? — запита го първият мъж.
— Не съм сигурен — отговори Дийн. — Баща ми изоставил мама, когато съм бил дете. Но нямам доказателство, че е бил магьосник.
Известно време царуваше тишина, с изключение на звуците от дъвчене; след това Тед отново заговори.
— Трябва да кажа, Дирк, че съм изненадан, че се натъкнах на теб. Щастлив, но изненадан. Говореше се, че си заловен.
— Бях! — отвърна Дирк. — Вече бях на половината път за „Азкабан“, когато успях да се изплъзна. Някой зашемети Даулиш и аз му гепих метлата. Беше по-лесно, отколкото би предположил; не мисля, че е особено добре в момента. Може би е със заклинание за заблуждение. Ако е така, бих искал да стисна ръката на магьосника, или вещицата, който го е направил, по всяка вероятност ми спаси живота.
Последва друга пауза, по време на която огънят припукваше, а реката продължаваше да бушува. Тогава Тед каза:
— А вие къде се вмествате? Аз, ъ-ъ, бях останал с впечатлението, че таласъмите са за Вие-знаете- кого?
— Останал сте с грешно впечатление — отвърна този с по-вискоия глас. — Ние не вземаме страни; това е война между магьосниците.
— Тогава защо се криете?
— Сметнах го за благоразумно, — отвърна таласъмът с дълбокия глас. — Отказвайки на искане, което сметнах за безочливо, осъзнах, че личната ми сигурност е в опасност.
— Че какво поискаха от теб да направиш? — попита Тед.
— Подчинение, което омърсява достойнството на расата ми — отговори таласъмът с по-суров и с по- малко човешки глас. — Да не съм домашно духче!
— Ами ти, Грипкук?
— От подобни съображения — отново проговори таласъмът с високия глас. — „Гринготс“ вече не е управляван самостоятелно от моята раса. Не приемам магьосническа намеса. — И си промърмори нещо под носа на таласъмски, а Горнук се разсмя.
— Какъв беше вицът? — запита Дийн.
— Той каза, че има неща, които магьосниците не биха приели.
След кратко мълчание, Дийн каза:
— Пак не схванах.
— Направих своето малко отмъщение, преди да си тръгна — каза Грипкук на английски.
— Човече… таласъме, искам да кажа, — бързо се поправи Тед — да не би да си успял да заключиш смъртожаден в някой от високоохраняваните трезори?
— Ако бях успял, мечът нямаше да му помогне да се измъкне — отговори Грипкук и Горнук се засмя. Дори Дирк се изкикоти хрипливо.
— Дийн и аз май сме изпуснали нещо… — каза Тед.
— Също както и Сивиръс Снейп, макар че още не знае! — заяви Грипкук и двамата таласъма се разтърсиха от злобен смях. В палатката дъхът на Хари секна от вълнение — той и Хърмаяни бяха вперили очи един в друг, вслушвайки се колкото могат по-усилено.
— Не чу ли за това, Дирк? — попита Грипкук. — За хлапетата, които опитали да откраднат меча на Снейп от кабинета му в „Хогуортс“?
Сякаш електрически заряд премина през тялото на Хари, трептейки във всеки негов нерв, докато той стоеше вкоренен на мястото си.
— Нито дума — отвърна Тед. — Не и в „Пророчески вести“, нали?
— Съмнявам се! — изкиска се Дирк. — Грипкук ми каза, чул го е от Бил Уизли, който работи за банката. Сестра му е една от тези, които се опитали да вземат меча.
Хари хвърли поглед към Рон и Хърмаяни, и двамата стиснали здраво разтегателните уши сякаш от това им зависи животът.
— Тя с няколко приятели се промъкнали в кабинета на Снейп и счупили стъклената витрина, където той очевидно държал меча. Снейп ги хванал, докато се опитвали да го изнесат по стълбището.
