— Невил не е идиот и Луна не е особнячка! — каза Хърмаяни.
— Къде съм? — повтори Финиъс Нигелус, започвайки да се бори отново с превръзката. — Къде сте ме отнесли? Защо сте ме преместили от къщата на предците ми?
— Няма значение! Как Снейп наказа Джини, Невил и Луна? — нетърпеливо попита Хари.
— Професор Снейп ги изпрати в гората, за да свършат някаква работа за дебелака Хагрид.
— Хагрид не е дебелак! — остро каза Хърмаяни.
— А Снейп може да е сметнал това за наказание, — продължи Хари — но Джини, Невил и Луна сигурно добре са се посмяли с Хагрид. Забранената гора, голяма работа… та те са се изправяли срещу много по- страшни неща от Забранената гора!
Той се почувства облекчен — беше си представял какви ли не ужасии, най-вече проклятието „Круциатус“.
— Това, което наистина искахме да знаем, професор Блек, е дали някои друг, хъм… е вадил въобще меча? Може би е бил изнасян за почистване или нещо подобно?
Финиъс Нигелус отново спря с опитите си да освободи очите си и се изхихика.
— Мъгълокръвни… — каза той. — Изкованото от таласъми желязо не се нуждае от почистване, просто момиче. Таласъмското сребро отблъсква обикновената мръсотия, попивайки единствено това, което го калява.
— Я не наричайте Хърмаяни проста! — каза Хари.
— Започнах да се отегчавам от спорове — обяви Финиъс Нигелус. — Може би е време да се върна в кабинета на директора?
Все още със завързани очи, той започна да опипва стената на рамката си, опитвайки се да усети пътя, извеждащ от картината и водещ в онази в „Хогуортс“. Изведнъж Хари го осени идея.
— Дъмбълдор! Не можете ли да ни доведете Дъмбълдор?
— Моля? — попита Финиъс Нигелус.
— Портрета на професор Дъмбълдор — не можете ли да го доведете тук, във вашия?
Финиъс Нигелус обърна лице в посока към лицето на Хари.
— Очевидно не само не само мъгълокръвните са невежи, Потър. Портретите в „Хогуортс“ може и да могат да общуват помежду си, но не могат да напускат замъка, освен, за да посетят своя картина, висяща някъде другаде. Дъмбълдор не може да дойде тук заедно с мен, а след отношението, което срещнах тук, мога да ви уверя, че и аз няма да се завърна!
Леко унил, Хари се загледа в удвоените опити на Финиъс да напусне рамката си.
— Професор Блек, — започна Хърмаяни — можете ли да ни кажете, моля ви, кога беше последният път, когато мечът беше изваден от витрината си? Преди Джини да го изнесе, имам предвид?
Финиъс изсумтя нетърпеливо.
— Вярвам, че последният път, когато видях мечът на Грифиндор да напуска витрината си, беше когато професор Дъмбълдор го използва, за да разчупи някакъв пръстен.
Хърмаяни се извъртя към Хари. Никой от двамата не смееше да каже нищо повече пред Финиъс Нигелус, който най-сетне беше успял да намери изхода.
— Е, добра ви вечер — пожела им леко язвително той и започна отново да се губи от поглед. Виждаше се единствено ъгълчето от ръба на шапката му, когато Хари внезапно извика:
— Почакайте! Казахте ли на Снейп, че сте видели това?
Финиъс Нигелус върна превързаната си глава обратно в картината.
— Професор Снейп има достатъчно неща на главата си и без многобройните ексцентрични наклонности на Албус Дъмбълдор. Довиждане, Потър!
И с тези думи той изчезна напълно, оставяйки след себе си нищо повече от мрачния си фон.
— Хари! — извика Хърмаяни.
— Знам! — провикна се и Хари. Неспособен да се въздържи, той размаха юмрук във въздуха — това беше повече, отколкото се беше надявал. Той закрачи през палатката, мислейки си, че би могъл да тича с мили; дори не беше гладен вече. Хърмаяни набутваше портрета на Финиъс Нигелус обратно в чантата си, а когато закопча катарамата й я хвърли настрана, вдигна сияещо лице към Хари.
— Значи мечът може да унищожава Хоркрукси! Изработените от таласъми остриета попиват всичко, което ги прави по-силни — Хари, този меч е напоен с отрова от БАЗИЛИСК!!
— А Дъмбълдор не ми го даде, защото все още се е нуждаел от него — искал е да го използва върху медальона…
— … и сигурно е осъзнал, че няма да ти разрешат да го вземеш, ако го напише в завещанието си…
— … така че е направил фалшификат…
— … и е поставил копието във витрината…
— … а истинския е оставил… къде??
Те се спогледаха. Хари усещаше, че отговорът се носи невидим във въздуха около тях, изкусително близо. Защо ли Дъмбълдор не му беше казал? Или всъщност му беше казал, но Хари не беше осъзнал?
— Мисли! — прошепна Хърмаяни — Мисли! Къде ли може да го е оставил?
— Не и в „Хогуортс“ — отвърна Хари, възобновявайки хода си.
— Някъде в Хогсмийд? — предположи Хърмаяни.
— В Къщата на крясъците? — попита Хари — Никой никога не стъпва там.
— Но Снейп знае как да влезе, не би ли било малко рисковано?
— Дъмбълдор вярваше на Снейп — напомни й Хари.
— Не и достатъчно, за да му каже, че е разменил мечовете! — каза Хърмаяни.
— Да, права си! — и Хари се почувства дори още по-радостен от факта, че Дъмбълдор все пак е имал някакви, макар и бегли, резерви относно това дали може да се довери на Снейп. — Е, значи би трябвало да е скрил меча доста далече от Хогсмийд, нали? Какво мислиш ти, Рон? Рон?
Хари се огледа. За един объркан миг си помисли, че Рон е напуснал палатката, но посне забеляза, че Рон беше легнал в сянката на ниска кушетка, гледайки безизразно.
— О, сетихте се за мен, така ли?
— Какво?
Рон изсумтя, когато се отправи към долната страна на най-горната кушетка.
— Вие двамата продължавайте. Не ме оставяйте да ви развалям забавлението.
Изумен, Хари погледна към Хърмаяни, но тя поклати глава, очевидно не по-наясно за какво става дума от него.
— Какъв е проблемът? — попита Хари.
— Проблем ли? Няма проблем — отвърна Рон, все още отказвайки да погледне към Хари. — Не и според теб така или иначе.
Чуха се няколко „кап-кап“ по плата над главите им. Беше започнало да вали.
— Е, очевидно ти имаш проблем — каза Хари. — Изплюй камъчето, става ли?
Рон изпружи крака от леглото си, сядайки. Изглеждаше злобен, не на себе си.
— Добре, ще го изплюя. Не очаквай от мен да подскачам из палатката, само защото има още едно проклето нещо, което трябва да намерим. Просто го прибави към списъка с нещата, които не знаеш, става ли?
— Които не знам ли? — повтори Хари. — Аз не знам?
Кап, кап, кап. Дъждът се сипеше по-силно и тежко; той трополеше по обсипания с листа бряг навсякъде около тях и в ромолящата в мрака река. Ужас удави радостта на Хари. Рон казваше точно това, което Хари подозираше и се страхуваше, че мисли.
— Не е като да не си прекарвам страхотно тук — каза Рон — нали знаеш, с осакатена ръка, без нищо за ядене и всяка нощ със замръзнал задник. Просто се надявах, че, нали знаеш, след като се въртим в кръг вече няколко седмици все пак ще постигнем нещо.
— Рон — повика го Хърмаяни, но толкова тихо, че той можеше да се престори, че не я е чул през силното барабанене на дъжда, който сега се сипваше върху палатката.
— Мислех, че знаеш с какво се заемаш — каза Хари.
— Да, и аз си мислех, че знам.
— И коя част от това не отговаря на очакванията ти? — попита Хари. Гняв се надигаше в негова
