защита. — Да не би да мислеше, че ще отсядаме в петзвездни хотели? Че всеки ден ще намираме Хоркрукс? Мислеше, че ще се върнеш при мама за Коледа?
— Мислехме, че ЗНАЕШ какво правиш! — извика Рон, изправяйки се, думите му пробождайки Хари като нажежени ножове. — Мислехме, че Дъмбълдор ти е казал какво да правиш, мислехме, че имаш истински план!
— Рон! — повика го отново Хърмаяни, с глас, този път ясно откроявайки се през гърмящия по покрива на палатката дъжд, но, отново, той не й обърна внимание.
— Е, съжалявам, че трябваше да те разочаровам тогава — изрече спокойно Хари, въпреки че се чувстваше празен и кух. — Бях честен с вас от самото начало, казах ви всичко, което Дъмбълдор ми беше казал. И ако не си забелязал, намерихме Хоркрукс…
— Да, и сме толкова близо до това да се отървем от него, колкото до това да намерим останалите — с една дума много далече!
— Свали медальона, Рон! — каза Хърмаяни с необичайно висок глас. — Моля те, махни го. Нямаше да говориш така, ако не го беше носил цял ден.
— Напротив, щеше — рече Хари, който не искаше Рон да бъде оправдаван. — Да не би да мислите, че не забелязах как си шушукате зад гърба ми? Да не би да смятахте, че не предполагам, че си мислите тези неща?
— Хари, не сме…
— Не лъжи! — нахвърли й се сега пък Рон. — Ти също го каза, каза, че си разочарована, каза, че смяташ, че той ще направи повече от…
— Не го казах така… Хари, не съм! — извика тя.
Дъждът трополеше по палатката, сълзи се стичаха по бузите на Хърмаяни, а вълнението от преди няколко минути беше изчезнало, сякаш никога не е било — като краткотраен фойерверк, пробляснал и угаснал, оставяйки всичко тъмно, мокро и студено. Мечът на Грифиндор беше скрит неизвестно къде, а те бяха трима тийнейджъри в палатка, чието постижение е все още да не са мъртви.
— И защо още си тук? — попита Рон Хари.
— Отде да знам! — отвърна той.
— Прибирай се вкъщи тогава! — каза му той.
— Е, може би точно това ще направя! — извика Рон и направи няколко крачки към Хари, който не отстъпи. — Не чу ли какво казаха за сестра ми? Но ти не даваш и пукната пара, нали, за теб това е просто Забранената гора, на „Хари Виждал-Съм-И-По-Лошо-Потър“ не му пука какво може да й се случи там вътре, е, на мен ми пука… тия гигантски паяци и другите страхотии…
— Аз просто казах… тя е била с останалите… те са били с Хагрид…
— Да бе, разбирам, на теб не ти пука! Ами какво ще кажеш за останалите от семейството ми, „Уизли нямат нужда от още едно ранено дете“, чу ли това?
— Да, аз…
— И не ти пука какво може да значи, нали?
— Рон! — извика Хърмаяни, избутвайки се между тях. — Не мисля, че това значи, че нещо ново се е случило, не и нещо, за което да не знаем: помисли, Рон, Бил вече беше ранен, досега доста хора би трябвало да са видели, че Джордж е изгубил ухото си, а ти би трябвало да си на смъртно легло със змейска шарка, сигурна съм, че това имаше предвид…
— О, сигурна си, така ли? Е, добре тогава, няма да се безпокоя за тях тогава. На вас ви е добре, родителите ви са на сигурно място…
— Моите родители са МЪРТВИ!! — извика Хари.
— А с моите може би се случва СЪЩОТО!! — изкрещя му Рон.
— Тогава ТРЪГВАЙ! — изрева Хари. — Тръгвай си, престори се, че си оздравял след шарката и мама може би ще успее да те поохрани и да…
Рон направи рязко движение; Хари реагира, но преди която и да е от пръчките да напусне джоба на собственика си, Хърмаяни беше вдигнала своята.
— ПРОТЕГО! — извика тя и невидим щит се появи между нея и Хари от едната страна и Рон от другата; и тримата бяха отблъснати назад от силата на заклинанието, а Хари и Рон се гледаха от двете страни на прозрачната бариера сякаш се виждаха за първи път. Хари усети разрушителна омраза да се надига към Рон — нещо се беше пречупило между тях двамата.
— Остави Хоркрукса… — каза Хари.
Рон дръпна верижката от врата си и остави медальона на един стол наблизо. Обърна се към Хърмаяни.
— Идваш ли?
— Какво имаш предвид?
— Оставаш ли или какво?
— Аз… — тя погледна измъчено — ДА… да, аз оставам… Рон, казахме, че ще дойдем с Хари, обещахме, че ще помогнем!…
— Разбирам. Значи избираш него.
— Рон, не… моля те… върни се… върни се!
Тя беше отхвърлена от собственото си Защитно заклинание; докато успее го премахне, той вече беше се стопил в нощта. Хари стоеше тихо и неподвижно, слушайки я как плаче и вика името на Рон сред дърветата.
След няколко минути се върна, мократа й коса полепнала по лицето.
— Няма г-г-го! Магипортирал се е!…
Хвърли се върху един стол, сви се и започна да плаче.
Хари се чувстваше зашеметен. Той се приведе, вдигна Хоркрукса и го сложи около собствената си шия. Довлече завивките от кушетката на Рон и ги метна върху Хърмаяни. След това се покатери върху собственото си легло и се загледа в тъмния платнен покрив, вслушвайки се в трополенето на дъжда.
Глава шестнадесета
ГОДРИКС ХОЛОУ
Когато Хари се събуди на следващата сутрин, му трябваха няколко секунди преди да си припомни какво се е случило. Наивно се надяваше, че всичко е било само сън, че Рон е все още там и че никога не е напускал. Но когато се завъртя върху възглавницата си, видя празната постеля на Рон. Беше, сякаш на мястото му имаше труп. Хари скочи от леглото си, избягвайки да гледа това на Рон. Хърмаяни, която се занимаваше с нещо в кухнята, не му пожела добро утро, а само бързо извърна лицето си, когато той я подмина. Няма го — помисли си Хари. Няма го. Той продължи да си го повтаря, докато се миеше и обличаше, сякаш това щеше да притъпи удара. Няма го и няма и да се върне. И това бе повече от ясно, знаеше Хари, защото защитните им заклинания щяха да направят невъзможно Рон да ги намери отново, след като веднъж са си тръгнали.
Двамата с Хърмаяни закусиха в тишина. Очите й бяха подути и червени и изглеждаше така сякаш не бе спала цяла нощ. Опаковаха си нещата. Хърмаяни се бавеше. Хари знаеше защо иска да се поспрат на брега на реката още малко. На няколко пъти той я видя да поглежда жадно и бе сигурен, че и се е сторило че чува стъпки през шума на дъжда, но никой с червена коса не се подаваше между дърветата. Всеки път, когато Хари правеше като нея — оглеждайки се (защото сам той не можеше да не се надява малко), но не виждайки нищо, освен напоените от дъжда дървета, мъничко ярост избухваше в него. Можеше да чуе Рон да казва „Мислехме, че знаеш какво правиш“ и той се връщаше обратно към опаковането, с тежест в гърдите си. До тях мътната река се покачваше бързо и скоро щеше да залее бреговете. Постояха поне още час повече от обикновено, когато напускаха лагера си. Накрая, след като бе пренаредила мънистената чантичка три пъти, Хърмаяни не можеше повече да намери друго извинение да се забавят. Тя и Хари се хванаха за ръце и се магипортираха на някакъв брулен от ветровете хълм. В мига, който пристигнаха, Хърмаяни пусна ръката на Хари и се отдалечи, докато накрая седна на една голяма скала, с колена опрени на гърдите си, потрепваща от плач.
Гледаше я, предполагайки, че трябва да отиде и да я успокои, но нещо го задържаше на място. Всичко в него бе студено и сковано. Отново виждаше презрителното изражение на лицето на Рон. Хари крачеше по
