ниските храсти, вървейки в кръг около Хърмаяни, поставяйки заклинанията, които обикновено тя правеше, за да им осигури защита.
Не говореха за Рон през следващите няколко дни. Хари бе решен да не споменава името му отново, а Хърмаяни изглежда виждаше, че няма смисъл да предизвиква тази тема, въпреки че понякога нощем, когато си мислеше, че той спи, я чуваше да плаче. Междувременно Хари започна да вади Хитроумната карта и да я гледа на светлината на свещите. Чакаше момент, когато точица с името на Рон ще се появи отново по коридорите на „Хогуортс“, доказвайки, че се е върнал в удобния замък, защитен от положението си на чистокръвен. Но Рон не се появи на картата и след време Хари усети, че вади картата просто за да погледа името на Джини в момичешките спални, чудейки се, дали ако гледа достатъчно ще се появи в сънят и и тя щеше да знае, че си мисли за нея и че се надява, че е добре.
През деня се отдаваха на опитите си да определят, къде ли можеше да е мечът на Грифиндор, но колкото повече говореха за местата, където Дъмбълдор може да го е скрил, толкова повече се отчайваха и толкова повече неправдоподобно звучаха предположенията им. Съсредоточавайки се максимално, Хари не можеше да си спомни Дъмбълдор някога да е споменавал къде би скрил нещо. Имаше моменти, когато не знаеше, на кого е по-ядосан — Рон или Дъмбълдор. Мислехме, че знаеш какво правиш… Мислехме, че Дъмбълдор ти е казал какво да правиш… Мислехме си, че имаш истински план!
Не можеше да продължава да се самозаблуждава — Рон беше прав. Дъмбълдор не му бе оставил нищо повече. Бяха намерили един Хоркрукс, но нямаха никакъв начин да го унищожат. Останалите бяха също толкова недостижими както и преди. Отчаянието застрашаваше да го погълне. Бе изумен от самонадеяността си, когато бе приел приятелите му да го придружат по този криволичещ и безсмислен път. Не знаеше нищо, нямаше никакъв план и непрекъснато бдеше болезнено за някакви признаци от Хърмаяни, че и тя не може повече. Че ще го остави.
Прекарваха много вечери почти без да си говорят и Хърмаяни започна да изважда портрета на Финиъс Нигелус и да го подпира на стола сякаш може да запълни празнината от заминаването на Рон. Въпреки, че преди твърдеше, че няма да ги посети отново, Финиъс Нигелус изглежда не можеше да устои на изкушението да разбере с какво се занимаваше Хари и продължаваше да се появява наслуки през няколко дни. Хари бе донякъде доволен да го види, защото им правеше компания, въпреки притвореността си и ироничния му глас. Така получаваха и някакви новини от „Хогуортс“, въпреки че Финиъс Нигелус не бе най- добрият информатор. Той благоговееше пред Снейп, първият директор от Слидерин след него и те трябваше да внимават да не го критикуват много или да задават неуместни въпроси за Снейп иначе Финиъс Нигелус веднага напускаше портрета.
И все пак, той изпускаше някои откъслечни сведения. Изглежда Снейп се сблъскваше със слаба, но непрекъсната съпротива от неподатливите на новия режим ученици. На Джини бяха забранени посещенията в Хогсмийд. Снейп отново бе възстановил стария указ на Ъмбридж, който забраняваше срещите на трима или повече ученици и всички неофициални ученически групи. От всичко това Хари заключи, че Джини, а може би и Невил и Луна заедно с нея, даваха най-доброто от себе си за да продължат с Дъмбълдоровата армия.
Тази малка новина накара Хари да иска да види Джини толкова много, че се чувстваше така сякаш го боли стомахът. Освен това го накара да се замисли за Рон отново, а и за Дъмбълдор и самия „Хогуортс“, който му липсваше почти толкова колкото и бившата му приятелка. Всъщност, докато Финиъс Нигелус говореше за съпротивата над Снейп, за секунда Хари преживя лудост, представяйки си как просто се връща в училището, за да се присъедени към саботажа на режима на Снейп. Да е добре нахранен и да има меко легло и да има други, които да отговарят за всичко, изглеждаше възможно най-доброто нещо на света в момента. Но после си спомни, че бе „Нежелан No 1“ и че за главата му е обявена награда от десет хиляди галеона, и че да отиде в „Хогуортс“ е толкова опасно, колкото влизането в Министерството на Магията. Всъщност Финиъс Нигелус небрежно бе подчертал този факт, задавайки уж невинно въпроси за местонахождението на Хари и Хърмаяни. Хърмаяни го натикваше в мънистената чантичка всеки път щом направеше това и Финиъс Нигелус всеки път отказваше да се появи за няколко дни след подобни безцеремонни сбогувания.
Времето ставаше студено и все по-студено. Не се осмеляваха да останат на едно място за дълго време, затова вместо да останат в Южна Англия, където замръзналата земя щеше да е единственият им проблем, те продължаваха да кръстосват страната нагоре — надолу, изправяйки се срещу планините, където суграшицата пълнеше палатката; голямо плоско мочурище, където ледено студена вода наводни палатката; малък остров по средата на едно шотландско езеро, където сняг зари половината палатка. Вече бяха забелязали коледни елхи да блещукат през прозорците на всекидневните, докато не дойде една вечер, когато Хари реши да предложи да заговори за единствената възможност, която им бе останала. Имаха необикновено добро ядене — Хърмаяни се бе отишла в един мъгълски супермаркет скрита под мантията невидимка (грижливо оставяйки парите в едно отворено чекмедже преди да си тръгне) и Хари си помисли, че може да е по-лесна за убеждаване на пълен стомах със спагети болонезе и круши от консерва. Освен това предвидливо бе предложил да не носят Хоркрукса за няколко часа, който сега висеше от единия ъгъл на постелята му.
— Хърмаяни?
— Да? — беше се свила на един от продънените фотьойли с „Разказите на поета Бийгъл“. Той не можеше да си представи какво още можеше да се открие в тази книга, която в крайна сметка не беше много дълга, но очевидно тя все още дешифрираше нещо в нея, защото книгата „Спелманова сричкова азбука“ стоеше отворена на креслото.
Хари се изкашля. Чувстваше се точно така, както преди няколко години, когато бе помолил професор МакГонагол дали може да посещава Хогсмийд, въпреки че не е успял да убеди Дърсли да подпишат формуляра.
Хърмаяни, аз мислих много и…
Хари, би ли могъл да ми помогнеш с нещо? — очевидно не го слушаше. Наведе се напред и му посочи „Разказите на поета Бийгъл“.
— Погледни този символ! — каза тя, сочейки отгоре на страницата.
Над това, което Хари предполагаше бе заглавието на приказката (след като не можеше да чете руни, не бе много сигурен), имаше малка картинка на нещо, което приличаше на триъгълно око, чиято зеница бе пресечена от вертикална линия.
— Аз не съм учил руни, Хърмаяни.
— Знам, но това не е никаква руна, а не е и в сричковата азбука. Цял ден си мислех, че е картинка на око, но вече не съм сигурна. То е рисувано с мастило, погледни, някой го е нарисувал тук, не е част от книгата. Мислиш ли, че си ги виждал преди?
— Не… не, почакай малко… — Хари погледна от близо. — Не е ли това същият символ като този, който бащата на Луна носеше на врата си?!
— Ами и аз така си помислих!
— Значи това е знакът на Гриндълуолд!
Тя го изгледа с отворена уста.
— Моля?!
— Крум ми каза… — той и разказа историята, която Крум му бе казал на сватбата.
Хърмаяни изглеждаше удивена.
— Знакът на Гриндълуолд?!
Тя премести погледа си от Хари към странния знак и обратно.
— Никога не съм чувала Гриндълуолд да има знак. Нищо такова не е споменато във всичко, което съм изчела за него.
— Ами както казах, Крум знаеше, че този символ е издълбан в стената на „Друмщранг“ и че Гриндълуолд го е направил!
Тя се облегна обратно на креслото намръщена.
— Много странно. Ако това е символ на Черна магия, то тогава какво прави в детска книжка?
— Да, необичайно е… — каза Хари — Мислиш ли, че Скримджър би го разпознал. Той беше Министър, би трябвало да е наясно с Черната материя.
— Знам… Може би просто си е помислил като мен, че е око. Всички други приказки имат малки картинки
