продължава да живее, като единствен магьосник, оцелял след Смъртоносно проклятие. Тази къща — невидима за мъгълите — е оставена разрушена като паметник на семейство Потър и за да напомня за насилието, което раздели това семейство.
Навсякъде около чисто изписаните думи имаше послания оставени от други вещици и магьосници, които бяха дошли да видят мястото, където „момчето, което оживя“, се бе спасило. Някои от тях просто бяха оставили имената си с неизтриваемо мастило, а други бяха издълбали инициалите си в дървото, трети бяха оставили послания. Най-скорошните от тях светеха ярко над всички оставени отпреди шестнадесет години и казваха неща като:
Късмет Хари, където и да си!
Ако четеш това Хари, ние сме с теб!
Дълъг живот за Хари Потър!
— Не е трябвало да пишат това тук! — каза Хърмаяни възмутена.
Но Хари я погледна усмихнат радостно.
— Жестоко е! Доволен съм, че са го направили. Аз…
Той се сепна. Една тежко загърната фигура куцаше по пътя към тях, открояваща се в светлините на далечния площад. Въпреки че бе трудно да се определи, Хари си помисли, че е жена. Тя се движеше бавно, вероятно от страх да не се подхлъзне по заснежения път. Прегърбената й стойка, пълнотата и несигурната походка създаваха впечатлението за изключително възрастен човек. Те гледаха тихо, докато тя се приближаваше. Хари чакаше, за да види дали ще свърне към някоя от къщите, знаейки инстинктивно, че това няма да се случи. Тя спря на десетина крачки от тях и просто застана по средата на замръзналия път, гледайки ги.
Хари нямаше нужда от ощипването на Хърмяни по ръката. Нямаше почти никаква вероятност тази жена да е мъгъл. Тя седеше и гледаше към къщата, която би трябвало да е невидима за нея, ако не е магьосница. Но дори да беше, си беше странно да дойде в толкова студена вечер, просто за да погледа руините. А и с обикновена магия, тя не би трябвало изобщо да може да види него или Хърмаяни. Въпреки това, Хари изпитваше странното чувство, че тя знаеше, че са там и кои бяха всъщност. Точно, когато той осъзна това, тя вдигна облечена в ръкавица ръка и ги повика с жест. Хърмаяни се прилепи до него под мантията с ръка притисната до неговата.
— Как знае?!
Той поклати глава. Жената отново ги повика с ръка, този път по-енергично. Хари можеше да се сети за много причини да не се подчини на повикването, а съмненията му коя бе тя се засилваха с всяка секунда, през която седяха лице в лице на изоставената улица. Дали бе възможно да ги е чакала през всички тези месеци? Дали Дъмбълдор и е казал да чака и че Хари ще дойде накрая? Не беше ли възможно тя да е тази, която се бе спотайвала в сенките на гробището и бе ги последвала до тук? Дори способността и да ги усети, предполагаше за някаква сила произтичаща от Дъмбълдор, с която не се бе сблъсквал преди.
Накрая Хари проговори, което накара Хърмаяни да ахне и да подскочи.
— Вие ли сте Батилда?
Загърнатата фигура кимна и отново повика с жест. Под мантията Хари и Хърмаяни се спогледаха отново. Хари повдигна вежди, а Хърмаяни кимна лекичко и нервно.
Те се приближиха към жената и тя веднага се обърна и закуцука обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Превеждайки ги през няколко къщи, тя се обърна пред една порта. Те я последваха до входната пътека през градина, която бе почти толкова обрасла, както тази, от която дойдоха. Тя се позабави неумело с ключа на входната врата, после я отвори и ги пусна да влязат.
Или тя миришеше лошо или пък миризмата идваше от къщата. Хари потърка носа си, докато минаваха покрай нея и отметна мантията. Сега, когато беше до нея, той осъзна колко малка беше. Прегърбена от старостта, тя стигаше едва до гърдите му. Затвори вратата с белещата се боя по нея зад тях; пръстите й бяха посинели и на петна. После се обърна и погледна в лицето на Хари. Очите й бяха мътни с пердета по тях, потънали в кухини от прозрачна кожа, а цялото и лице бе набраздено от изпъкнали вени и старчески петна. Той се запита дали въобще може да го различи, и дори да беше така всичко, което можеше да види бе плешивия мъгъл, чиято самоличност бе откраднал. Мирисът на старост, прах, непрани дрехи и мухлясала храна се усилваше, докато развиваше прояден от молците шал, откриващ глава с оскъдна бяла коса, под която ясно си личеше кожата.
— Батилда? — повтори Хари.
Тя отново му кимна. Хари почувства медальона върху кожата си. Нещото в него, което цъкаше и туптеше се бе събудило, можеше да усети през студеното злато как пулсира. Дали знаеше, можеше ли да усети, че това, което ще го унищожи бе толкова близо?…
Батилда премина тромаво покрай тях, избутвайки Хърмаяни настрани, сякаш не я виждаше и изчезна, навярно към всекидневната.
— Хари, това никак не ми харесва!… — изсъска Хърмаяни.
— Погледни колко е голяма, мисля, че бих можем да я надвием, ако се наложи — каза Хари — Виж, нали ти казах, че не е съвсем наред. Мюриъл я нарече „кукувичарник“.
— Ела — повика Батилда от съседната стая.
Хърмаяни подскочи и стисна Хари за ръката.
— Всичко е наред! — каза Хари насърчително и поведе към всекидневната.
Батилда куцукаше наоколо, палейки свещи, но въпреки това бе много тъмно, без да се брои това, че бе изключително мръсно. Дебел слой прах хрускаше под краката им, и носът на Хари усети нещо друго освен влагата и мухала — сякаш наблизо имаше мърша. Зачуди се кога за последно някой е дошъл в къщата, за да види дали Батилда е добре. Освен това сякаш бе забравила, че може да прави магия, защото непохватно запали свещите на ръка, а дантеленият й ръкав непрекъснато рискуваше да се запали.
— Нека аз… — предложи Хари и взе кибрита от нея.
Тя остана да го гледа, докато той свърши със запалването на свещите, които бяха на чинийки за чаши из цялата стая върху купчини с книги или на малки масички, затрупани със счупени и покрити с мухъл чаши. Последното място, където Хари видя свещ беше нисък шкаф с чекмеджета, където имаше няколко снимки. Докато пламъкът се разпалваше, отражението му потрепна върху прашното стъкло и сребро. Видя малките движения откъм снимките. Докато Батилда се мотаеше с цепениците за огъня, той промърмори:
— ТРЕГО!
Прахът изчезна от снимките и той видя, че около половин дузина от тях липсваха от най-големите и натруфени рамки. Чудеше се дали Батилда или някой друг ги бе махнал. Една от снимките, които бяха най- отзад му направи впечатление и той я грабна.
От сребърната снимка лениво му се усмихваше златокосият крадец с весело лице — младият мъж, който бе застанал на прозореца на Грегорович. Изведнъж Хари се сети къде го беше виждал преди — в „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“ — двамата като юноши, държейки се за ръце. Там трябваше да са всички изчезнали снимки — в книгата на Рита!…
— Госпожо… госпожице… Багшот? — каза той, а гласът му потрепери — Кой е това?
Батилда стоеше по средата на стаята, гледайки Хърмаяни, която палеше огън.
— Госпожице Багшот? — повтори Хари и се приближи със снимката в ръка, докато огънят бързо се разпалваше в камината. Батилда го погледна, а Хоркруксът започна да пулсира по-силно по гърдите му.
— Кой е този човек? — попита я Хари, побутвайки снимката напред.
Тя погледна сериозно към нея, а после към Хари.
— Знаете ли кой е това? — попита той с много по-бавен и висок глас. — Този човек? Познавате ли го? Как се казва?
Батилда само погледна празно. Хари почувства ужасно безсилие. Как Рита Скийтър бе успяла да отключи спомените на Батилда?
— Кой е този човек? — повтори той високо.
— Хари, какво правиш? — попита Хърмаяни.
— Тази снимка. Хърмаяни, това е крадецът, крадецът, който открадна нещо от Грегорович!
