беше случило тогава… тук, където се виждаше къщата, в която бе толкова близко до това да разбере какво е да умреш… да умреш… болката бе толкова силна… разкъсваща тялото му… Но ако нямаше тяло, как можеше да го боли толкова много. Ако бе мъртъв, как можеше да се чувства толкова непоносимо, нима болката не спираше със смъртта, не си ли отиваше?…
Нощта бе мокра и ветровита, две деца, маскирани като тикви си пробиваха път през площада, а прозорците на магазините бяха покрити с хартиени паяци. Всички безвкусни мъгълски представи за свят, в който не вярваха… И той се промъкваше тихо, а чувството за целеустременост, сила и чувството, че е прав го изпълваше както винаги в такива случаи… Не гняв… той бе за по-слаби от неговата душа… а ликуване… Бе чакал този час, беше се надявал…
— Страхотна маска, господине!
Той видя как усмивката на момчето се помрачава, докато се приближаваше тичайки, за да види какво има в качулката на фигурата, видя страхът изписан по обърканото му лице. Детето се обърна и избяга… Под мантията си той докосна с пръсти пръчката си… Едно леко движение и детето никога нямаше да стигне до майка си… но бе ненужно, наистина ненужно… Той сви по друга, по-тъмна улица, където най-сетне можеше да види целта си — след като заклинанието „Фиделиус“ бе безсилно, въпреки, че те все още не го знаеха… Докато стигне до живия плет и премине оттатък, бе по-тих и от падналите листа, които се хлъзгаха по пътя… Не бяха спуснали завесите и той можеше ясно да ги види в дневната — високият тъмнокос мъж с очила, който караше облачета от цветен дим да излизат от пръчката му, за да забавлява малкото тъмнокосо момче в синя пижама. Детето се смееше и се опитваше да хване дима и да го стисне в малкото си юмруче… Вратата се отвори и влезе майката с тъмно червена коса спускаща се около лицето и, казвайки нещо, което не можеше да чуе. Бащата пое сина и го подаде на майката. Той захвърли пръчката си на дивана и се изтегна, прозявайки се.
Вратата леко проскърца, докато я отваряше, но Джеймс Потър не чу нищо. Белите му ръце извадиха пръчката изпод мантията и я насочиха към вратата, която се отвори с трясък… Докато преминаваше през прага, Джеймс изтича в коридора. Беше лесно, твърде лесно, та той дори не си бе взел пръчката…
— Лили, вземи Хари и тръгвай! Той е! Върви! Тичай! Ще го задържа!
Да го задържи без пръчка в ръка?! Той се разсмя преди да направи проклятието…
— АВАДА КЕДАВРА!
Зелена светлина обля тесния коридор, освети детската количка облегната на стената и направи стълбището да заприлича на електрически стълбове, а Джеймс Потър падна като марионетка, на която бяха откъснали конците.
Можеше да я чуе да крещи от горния етаж, хваната натясно, но стига да бе разумна, нямаше от какво да се страхува… Той се изкачи по стълбите, слушайки със смътно удоволствие, опитите й да се барикадира… Та тя дори нямаше пръчка… Колко глупави бяха, колко доверчиви, мислейки си, че сигурността им зависи от приятелите им, че защитните средства могат да бъдат оставени настрана за малко…
Той блъсна вратата, бутна настрани бързо струпаните пред вратата стол и кутии с едно лениво помръдване на пръчката… и ето че тя бе там с детето на ръце. Когато го видя, тя остави сина си в креватчето и разпери ръце, сякаш това можеше да помогне, сякаш искаше да го предпази от гледката…
— Не Хари, не Хари, моля ви, не Хари!
— Стой настрана, глупаво момиче… стой настрана!
— Не Хари! Моля ви не, вземи мен, убий мен вместо…
— Това е последното ми предупреждение…
— Не Хари! Моля… милост… милост… Не Хари! Не Хари! Моля… аз ще направя всичко…
— Стой настрана! Стой настрана, момиче!
Можеше да я отблъсне настрана от детското креватче, но… изглежда беше по-добре да ги довърши всичките…
В стаята лумна зелена светлина и тя се строполи като съпруга си. Детето не бе проплакало през цялото време. Беше се изправило, стискайки решетките на креватчето и гледайки лицето на натрапника с особено любопитство, може би си мислеше, че под мантията се криеше баща му, който правеше такива красиви светлинки и че майка му ще изникне всеки момент, смеейки се… Той насочи пръчката много внимателно към лицето на момчето. Искаше да види как се случва — унищожението на тази неочаквана заплаха. Детето започна да плаче — бе видяло, че това не е Джеймс. Не му хареса плачът му, така и не можеше да понася плача на малките деца в сиропиталището.
— АВАДА КЕДАВРА!
И тогава пропадна. Нямаше нищо, нищо друго, освен болка и страх, трябваше да се скрие, не тук в развалините на разрушената къща, където детето бе в капан, плачейки, а далече… много далече…
— Не-е-е… — простена той.
Змията запълзя по мръсния, разхвърлян под и той бе убил момчето, но все пак беше момчето…
— Не…
А сега седеше пред счупения прозорец на къщата на Батилда, потънал в спомени за най-голямата си загуба, а в краката му голямата змия се плъзгаше по счупен порцелан и стъкло… Той погледна надолу и видя нещо… нещо изключително…
— Не…
— Хари, всичко е наред, добре си!
Той се наведе и взе счупената снимка. Там беше той, непознатият крадец, крадецът който търсеше…
— Не… изпуснах я… изпуснах я…
— Хари, всичко е наред, събуди се, събуди се!
Той бе Хари… Хари, не Волдемор… и това, което шумолеше не беше змия… Той отвори очите си.
— Хари!… — пошепна Хърмаяни — Добре ли си?
— Да… — излъга той.
Беше в палатката, лежейки на едно от ниските легла върху купчина одеала. Можеше да различи, че почти е съмнало от тишината и особената студена, блудкава светлина отвъд брезентния покрив. Целият беше облян в пот. Можеше да го почувства по чаршафите и одеалата.
— Измъкнахме се!
— Да… — каза Хърмаяни — трябваше да използвам Левитираща магия, за да те сложа в леглото ти. Не можех да те повдигна. Беше… Е не беше съвсем…
Под кафявите й очи имаше лилави сенки и той забеляза малка гъба в ръката и. Бе бърсала лицето му.
— Беше зле — каза тя накрая — много зле.
— Преди колко време се измъкнахме?
— Преди часове. Вече е почти сутрин.
— И аз бях… в безсъзнание?
— Не точно — каза Хърмаяни притеснено — Ти крещеше и стенеше, и… други работи — прибави тя с тон, който накара Хари да се почувства неудобно. Какво бе направил? Бе крещял заклинания като Волдемор, плакал като малко бебе в яслата?
— Не можех да взема Хоркрукса от теб — каза Хърмаяни и той знаеше, че тя иска да смени темата на разговора — Беше се прилепил, залепнал за гърдите ти. Имаш белег, съжалявам. Трябваше да използвам Разрязващо заклинание за да го махна. Освен това змията те ухапа, но аз почистих раната и и сложих малко росен…
Той махна от себе си фанелката, която носеше и погледна. Имаше мораво овално петно над сърцето му, където медальонът го бе изгорил. Можеше да види и полузарасналите като дупки белези на ръката си.
— Къде сложи Хоркрукса?
— В чантичката ми. Мисля, че трябва да спрем да го носим за известно време.
Той легна на възглавницата си и погледна измъченото й сивкаво лице.
— Не трябваше да ходим в Годрикс Холоу. Вината е моя, цялата вина е моя. Съжалявам, Хърмаяни.
— Вината не е само твоя. Аз също исках да отида. Наистина си мислех, че Дъмбълдор ти е оставил меча там.
— Е, да… в това сбъркахме нали?
