по-нов камък изпитваше известна доза страх и очакване.
Изведнъж тъмнината и тишината заизглеждаха много по-дълбоки. Хари се огледа притеснен, мислейки си за диментори и осъзна, че коледните химни са отшумели и че бъбренето и суматохата на тези, които бяха в църквата също отшумяваха, докато те се придвижваха към площада. Някой в църквата изгаси светлините. Остър и ясен гласът на Хърмаяни дойде от тъмнината за трети път на няколкото крачки от него.
— Хари, те са тук… ето тук.
От тона й той разбра, че бяха неговите родители. Приближи се към нея, а нещо тежко натискаше гърдите му — същото чувство, както когато Дъмбълдор бе умрял, мъка, която тежеше на сърцето и дробовете му. Надгробната плоча бе на два реда зад тази на Кендра и Ариана. Бе направена от бял мрамор също като тази на Дъмбълдор и затова бе лесно да бъде прочетена — сякаш светеше в тъмнината. Хари нямаше нужда да коленичи или дори да се приближава много близко за да прочете написаните думи.
Джеймс Потър
Роден на 27 март 1960
Починал на 31 октомври 1981
Лили Потър
Родена на 30 януари 1960
Починала на 31 октомври 1981
Последният враг, който ще бъде разгромен, е смъртта.
Хари прочете думите бавно, сякаш имаше само една възможност за да разбере значението им и прочете на глас последните.
— „Последният враг, който ще бъде разгромен, е смъртта“… — дойде му страшна мисъл, придружена с паника — това не е ли идеята на някой смъртожаден? Защо това е тук?
— Не е като да победиш смъртта така, както смъртножадните го виждат, Хари — каза Хърмаяни — То е… нали знаеш… живот след смъртта. Да живееш след смъртта…
Но те не бяха живи — помисли си Хари. Бяха си отишли. Празните думи не можеха да променят факта, че тленните останки на родителите му бяха под снега и камъка, безразлични и незнаещи. Топли сълзи наляха очите му преди да може да ги спре, а после веднага замръзнаха на лицето му. И какъв бе смисъл да се преструва? Той ги остави да се ронят със стиснати устни, гледайки към дебелия сняг, който криеше от очите му мястото, където лежаха останките на Лили и Джеймс, навярно превърнали се в кости или прах, без да знаят или да се интересуват, че синът им е толкова близо и сърцето му все още бие, жив заради тяхната саможертва и толкова близо в този момент до желанието да лежеше заспал до тях под снега.
Хърмаяни го бе хванала за ръката и сега я стискаше силно. Той не можеше да я погледне, но отвърна на стискането, дишайки дълбоко нощния въздух, опитвайки се да се да спре да трепери и да си върне самообладанието. Трябваше да им донесе нещо, но не бе помислил затова, а и всяко растенийце на гробището бе голо и замръзнало. Но Хърмаяни вдигна пръчката си, описа кръг във въздуха и венец от коледни рози разцъфна пред тях. Хари го взе и го положи на гроба на родителите си.
Прииска му се да си тръгне веднага щом се изправи: не мислеше, че ще издържи още миг тук. Той сложи ръка около раменете на Хърмаяни, а тя го хвана през кръста и се обърнаха тихо и закрачиха в снега, покрай майката и сестрата на Дъмбълдор през портичката към тъмната църква.
Глава седемнадесета
ТАЙНАТА НА БАТИЛДА
— Спри, Хари!
— Какво има? — тъкмо бяха стигнали до гроба на неизвестния Абът.
— Там има някой! Някой ни гледа. Чувствам го. Там до храстите!
Застанаха неподвижно, държейки се един-друг и взирайки се в дебелата и тъмна ограда на гробището.
— Сигурна ли си?
— Видях нещо да се движи. Мога да се закълна… — тя се го пусна и се освободи, приготвяйки пръчката си.
— Ние сме мъгъли — сети се Хари.
— Мъгъли, които току що положиха цветя на гроба на родителите ти?! Хари, сигурна съм, че видях някого там!
Хари се сети за „История на магията“. Гробището трябваше да е населено с духове, ами ако…? Но тогава чу скърцане и видя неутъпкан сняг, който се завихри около храста, към който бе посочила Хърмаяни. Призраците не можеха да карат снега да се движи!
— Котка е — каза Хари след секунда-две — или птица. Досега да сме мъртви, ако беше смъртожаден. Но хайде да се махаме от тук и да се скрием под мантията.
Докато излизаха от гробището погледнаха още няколко пъти. Хари, който не се чувстваше толкова уверен, колкото се престори пред Хърмаяни бе доволен да се добере до портичката и хлъзгавия път. Отново се скриха под мантията-невидимка. Кръчмата бе по-пълна от преди. От там се чуваха много гласове, които пееха коледните химни, които преди се чуваха от църквата. Хари се замисли за момент дали да не се скрият вътре, но преди да каже нещо Хърмаяни пошепна:
— Хайде, оттук… — и го дръпна по тъмна уличка, водеща извън селото и противоположна на тази, по която бяха дошли.
Хари можеше да види там, където свършваха колибите и започваше откритото поле. Вървяха бързо, доколкото се осмеляваха, подминавайки светещите в различни цветове прозорци, зад пердетата на които се очертаваха силуетите на коледни елхи.
— Как ще намерим къщата на Батилда? — попита Хърмаяни, която леко трепереше и продължаваше да се озърта през рамо. — Хари? Как мислиш? Хари?
Тя дръпна силно ръката му, но Хари не й обърна внимание. Гледаше към нещо тъмно, което стоеше на края на редицата от къщи. В следващия момент се забърза, повличайки Хърмаяни след себе си, която се подхлъзна лекичко на леда.
— Хари…
— Погледни… Погледни го, Хърмаяни…
— Аз не… О!
Можеше да го види. Силата на заклинанието „Фиделиус“ трябваше да си е отишла с Джеймс и Лили. За седемнадесетте изминали години, откакто Хагрид бе извадил Хари от развалините, бяха пораснали високи бурени и живият плет бе избуял навсякъде. По-голямата част от къщата все още стоеше, покрита от бръшляна и снега, въпреки че дясната страна на горния етаж бе отнесена, както Хари знаеше, когато проклятието бе рикоширало. Двамата с Хърмаяни седяха пред портата, гледайки развалините на къщата, която някога бе била точно като останалите къщурки наоколо.
— Чудя се защо никой не я е възстановил? — прошепна Хърмаяни.
— Може би не може да се възстанови?… — отговори Хари — Може би е като раните оставени от Черна магия и затова повреденото не може да се поправи.
— Той провря ръката си през мантията и стисна заснежената и силно ръждясала порта, по-скоро за да докосне част от къщата, а не за да я отвори.
— Няма да влизаш вътре нали? Изглежда опасно и може… О, Хари, погледни!
Докосването на портата изглежда бе променило нещо. От земята през заплетените коприва и бурени пред тях изникна знак, сякаш бе някакво странно и бързо растящо цвете, а със златни букви бе написано:
На това място, през нощта на 31 октомври 1981 Лили и Джеймс Потър загинаха. Техният син Хари
