къщурки с коледна украса, която светеше от прозорците им. Златисти светлини сочеха, че центърът на селото е малко по-нататък.
— Всичкият този сняг — пошепна Хърмаяни под мантията — Защо не се сетихме, че може да завали сняг? След всичките предпазни мерки, които взехме, ще оставим следи! Трябва да се отървем от тях. Ти върви отпред, а аз…
Хари не искаше да влиза в селото като кон на театрално представление, опитвайки се да останат незабелязани, докато покриват следите си с магия.
— Да махнем мантията — каза Хари и понеже Хърмаяни го погледна уплашено той каза:
— О хайде де, не изглежда така сякаш има някой наоколо.
Прибра мантията под якето си и двамата закрачиха необезпокоявани, а леденият въздух жилеше лицата им, докато преминаваха покрай къщурките. Всяка една от тях можеше да е тази където бяха живели Джеймс и Лили, или пък тази, в която живееше Батилда. Хари гледаше входните врати с техните затрупани от снега покриви и входни врати, чудейки се дали някоя от тях не му е позната, знаейки, че това е невъзможно. Той е бил на малко повече от годинка, когато бе напуснал това място завинаги. Дори не беше сигурен, че въобще ще може да види къщата — не знаеше какво става след като скритите от магията „Фиделиус“ бяха починали. После малката пътека, по която ходеха, свърши и се озоваха в сърцето на селото. Малък площад се разкри пред погледа им.
По средата имаше нещо, което приличаше на паметна плоча от войната, осветена от цветни светлини и отчасти засенчена от подухваната от вятъра елха. Имаше няколко магазина, поща, кръчма и малка църква, чийто стъклописи светеха като скъпоценни камъни от другата страна на площада. Тук снегът бе отъпкан — там където хората бяха крачили цял ден бе твърдо и хлъзгаво. Жителите на селото пресичаха пред тях, а фигурите им се осветяваха за кратко от уличните лампи. Чуха откъслечен смях и поп музика, когато вратата на кръчмата се отвори и затвори, а после и химните, идващи откъм малката църква.
— Хари, мисля, че е Коледа! — каза Хърмаяни.
— Наистина?
Бе загубил представа за времето — не бяха виждали вестници от седмици.
— Сигурна съм! — каза Хърмаяни, гледайки църквата — те би трябвало да са тук, нали? Майка ти и татко ти? Виждам гробището отзад!
Хари почувства тръпката на нещо далеч повече от възбуда, беше по-скоро страх. Сега, когато бе толкова близо, се чудеше дали наистина иска да ги види. Хърмаяни може би разбираше какво изпитва, защото се протегна и хвана ръката му и поведе за първи път, дърпайки го напред. Но по средата на площада се закова на място.
— Погледни, Хари!
Тя сочеше паметната плоча от войната. Докато преминаваха, тя се промени. Вместо обелиск покрит с имена, се появи статуя на трима души — мъж с рошава коса и очила, жена с дълга коса и мило, красиво лице и бебе, която бе в ръцете на майка си. Главите им бяха покрити със сняг, който им седеше като пухкави бели шапки. Хари се приближи, взирайки се в лицата на родителите си. Никога не си бе представял, че може да има статуя… Беше странно да се види на статуя като щастливо бебенце, без белег на лицето си…
— Хайде! — каза Хари, когато се нагледа и се обърнаха към църквата. Докато пресичаха пътя, той се обърна през рамо; статуята се беше превърнала отново в паметна плоча.
Пеенето ставаше по-шумно, докато се приближаваха към църквата. То накара гърлото на Хари да се свие. Напомняше му толкова много за „Хогуортс“, за Пийвс пеещ неприлични песни скрит в рицарски доспехи, за дванайсетте коледни дървета в голямата зала, за Дъмбълдор носещ шапчица намерена във фойерверк, за Рон с домашен плетен пуловер…
На входа на гробището имаше портичка. Хърмаяни я отвори възможно най-тихо и те се промъкнаха през нея. От двете страни на хлъзгавата пътека снегът бе дълбок и непокътнат. Движеха се сред снега, оставяйки коловози след себе си, докато вървяха покрай сградата в сенките на искрящите прозорци. Зад църквата имаше редове от заснежени надгробни камъни, изникнали от бледо синьо одеало, което бе нашарено с червено, златисто и зелено, там където се открояваше светлината идваща от прозорците. Със здраво стисната пръчка в ръка Хари се приближи до най-близкия гроб.
— Виж, тук има някой си Абът, може да е някой далечен роднина на Хана!
— Говори тихо… — помоли Хърмаяни.
Запробиваха си път навътре и все по-навътре в гробището, оставяйки зад себе си тъмни следи в снега, навеждайки се за да погледнат написаното на надгробните плочи и хвърляйки бегъл поглед от време на време, колкото да се уверят, че са сами.
— Хари, ето тук!
Хърмаяни беше два реда по-назад, над замръзнала и обрасла в мъх плоча. Хари трябваше да се върне обратно докато стигне до нея, а сърцето му биеше лудешки.
— Това ли?…
— Не, но погледни!
Тя посочи тъмния камък. Хари е наведе и видя, на замръзналия и обрасъл гранит думите „Кендра Дъмбълдор“, малко по-долу датите на раждане и смърт и надпис „Дъщеря й Ариана“. Имаше и цитат:
Там, където е съкровището, ще бъде и сърцето ти.
Значи в крайна сметка Рита Скийтър и Мюриел бяха прави за някои неща. Семейството на Дъмбълдор наистина бе живяло тук и част от него бе починала тук също. Да го види бе много по-лошо от това да чуе за него. Хари не можеше да спре да си мисли, че той и Дъмбълдор имат своите дълбоки корени на това гробище и че Дъмбълдор трябваше да му каже, докато всъщност той никога не бе помислял да сподели тази връзка с Хари. Можеше да посетят това място заедно. За момент Хари си представи как идва тук с Дъмбълдор и какво сплотение би било това, колко много би значело за него. Но изглежда за Дъмбълдор, фактът че семействата им лежат едно до друго на гробището бе маловажно съвпадение, без връзка със задачата, която той искаше да свърши Хари.
Хърмаяни гледаше Хари и той бе доволен, че лицето му е скрито в сянка. Прочете думите на надгробния камък отново. „Там, където е съкровището, ще бъде и сърцето ти.“ Не разбираше какво значат тези думи. Сигурно Дъмбълдор ги бе избрал, като най-възрастен в семейството след смъртта на майка му.
— Сигурен ли си, че не го е споменавал…? — започна Хърмаяни.
— Да — отсече Хари — да продължим нататък.
И той се извърна, желаейки никога да не бе виждал надгробния камък. Не искаше възбудата му да бъде помрачена от някаква обида.
— Ето тук! — отново извика Хърмаяни след малко. — О не, извинявай! Мислех, че пише „Потър“… Тя търкаше ронлив и обрасъл с мъх камък, гледайки надолу с леко намръщено лице.
— Хари, ела за момент.
Той не искаше да бъде отклонен отново, но неохотно се върна, крачейки в снега.
— Какво?
— Погледни това! — Надгробната плоча бе много стара и Хари едва разчиташе името. Хърмаяни му посочи символа над нея.
— Хари, това е знакът от книгата!
Той погледна там където тя му сочеше. Камъкът бе толкова стар, че едва си личеше какво бе гравирано на него, но въпреки това изглеждаше сякаш имаше триъгълен знак над почти изтритото име.
— Да… възможно е…
Хърмаяни запали пръчката си и я приближи до името.
— Пише Иг… „Игнациус“ мисля…
— Виж, ще продължа да търся гроба на родителите си — каза Хари с глас на ръба и той отново тръгна, оставяйки я наведена над стария гроб.
От време на време разпознаваше имена като Абът, които бе срещнал в „Хогуортс“. Понякога имаше няколко поколения магьосници. Гледайки датите Хари можеше да разбере дали бяха изчезнали напълно или просто са се преместили от Годрикс Холоу. Докато навлизаше все по-дълбоко, всеки път, щом видеше някой
