Хари Потър и реликвите на смъртта

над заглавието — тя замълча, но продължи да гледа съсредоточено към мистериозния знак. Хари опита отново:

— Хърмаяни?…

— Да?

— Мислех си за нещо. Аз… Иска ми се да отида до Годрикс Холоу.

Тя го гледаше, но погледът и бе отнесен и не бе сигурен дали все още не мисли за странния знак в книгата.

— Да… — каза тя — И аз това се чудех. Мисля си, че наистина ще трябва да отидем там!

— Ти… правилно ли ме чу?! — попита той.

— Разбира се. Искаш да отидеш до Годрикс Холоу. Съгласна съм. Мисля, че ще трябва да го направим. Имам предвид, не мога да си представя къде другаде може да бъде. Ще е опасно, но колкото повече мисля, толкова по-сигурна съм че е там.

— Ъ-ъ-ъ… какво е… там? — попита Хари.

При тези думи, тя изглеждаше така озадачена, както той се чувстваше.

— Ами мечът бе, Хари! Дъмбълдор трябва да е знаел, че ще искаш да се върнеш там и освен това, Годрикс Холоу е родното място на Годрик Грифиндор!

— Наистина?! Грифиндор е от Годрикс Холоу??

— Хари, бе ти въобще отварял ли си „История на магията“?!

— Ами… — каза той, усмихвайки се, което му се стори, че се случва за първи път от месеци — чувстваше странно мускулите по лицето си — Може и да съм я поотворил, когато я купих… само веднъж…

— Ами че селото е именувано на него, мислех си, че си направил връзката! — каза Хърмаяни. Приличаше на себе си повече от всякога, от известно време насам. Хари очакваше тя да каже, че отива в библиотеката.

— Има малко за селото в „История на магията“, почакай…

Тя отвори мънистената чантичка и затършува за момент, докато не извади нейният екземпляр на учебника „История на Магията“ от Батилда Багшот, който запрелиства докато не намери страницата, която й трябваше.

Вследствие подписването на Международния магьоснически статут на Тайната през 1689 година, магьосниците започнали веднъж завинаги да се укриват. Може би е нормално, че са установили своите поселения в други селища. Голям брой малки села и паланки са привличали някои магически семейства, които се обединили за взаимна подкрепа и защита. Селата Тинуорш в Корнуол, Горно Флагли в Йоркшир и Отъри Сейнт Катчпол на южния бряг на Англия са известни домове за групи магически семейства, които живеели заедно и понякога смесвайки се с мъгълите. Може би най-известното от тези полумагически селища е Годрикс Холоу в западната част на страната, където е роден великият магьосник Годрик Грифиндор и където Боуман Райт — магьоснически ковач е направил първия златен снич. Гробището е пълно с имена на стари магически семейства, което без съмнение подхранва историите за блуждаещи призраци, които през вековете обитават малката църква до него.

— Ти и родителите ти не сте споменати… — каза Хърмаяни, затваряйки книгата — защото професор Багшот не се занимава с нищо, което е след 19-ти век. Но нали го виждаш? Годрикс Холоу, Гордик Грифиндор, мечът на Грифиндор. Не мислиш ли, че Дъмбълдор е очаквал да направиш връзка?

— Ами да!…

Хари не искаше да си признае, че въобще не е мислел за меча, когато бе предложил да отидат до Годрикс Холоу. За него, селото бе просто мястото, където бяха гробовете на родителите му, къщата, в която на косъм бе избегнал смъртта, и Батилда Багшот.

— Спомняш ли си какво каза Мюриел? — попита той накрая.

— Кой?

— Знаеш… — поколеба се той. Не искаше да споменава името на Рон. — Пралелята на Джини. На сватбата бе! Онази, която каза, че имаш кльощави глезени.

— О… — каза Хърмаяни. Беше неприятен момент — Хари знаеше, че тя е усетила името на Рон в подтекста. Той заговори бързо:

— Тя каза, че Батилда Багшот все още живее в Годрикс Холоу.

— Батилда Багшот — пошепна Хърмаяни, прокарвайки пръст по релефа, с който бе написано името на авторката на „История на магията“. — Ами предполагам…

Тя въздъхна толкова драматично, че вътрешностите на Хари се преобърнаха, той извади пръчката си, погледна входа, почти в очакване да види ръка, която се опитва да премине през входната цепка, но там нямаше нищо.

— Какво стана? — каза той, полу-ядосан, полу-успокоен — Какво беше това? Помислих си, че най- малкото видя някой смъртожаден да отваря ципа на палатката…

— Хари, ами ако мечът е в Батилда? Ако Дъмбълдор й го е поверил?!…

Хари се замисли над възможността. Батилда вече трябваше да е много стара и според Мюриел вече бе изкуфяла. Имаше ли вероятност Дъмбълдор да е скрил меча при нея? На Хари му се струваше, че ако бе така, то тогава Дъмбълдор бе разчитал на късмета твърде много; той никога не му бе казвал, че е заменил меча с фалшификат и не бе споменавал приятелството си с Батилда. Но сега не бе моментът се хвърля съмнения над теорията на Хърмаяни, не и след като изненадващо бе готова да осъществят най- съкровенното желание на Хари.

— Да, възможно е! Значи отиваме в Годрикс Холоу?

— Да, но трябва да го обмислим внимателно, Хари! — тя се изправи и Хари бе сигурен, че възможността за съставянето на нов план бе повдигнало духа й колко и на него — първо, ще се наложи да се упражняваме в магипортиране под мантията невидимка и може би в Обезверяващи заклинания, освен ако не искаш да си спестим това и да вземем от Многоликовата отвара? В този случай се нуждаем някой, от когото да си набавим коса. Мисля, че така ще е най-добре, Хари, колкото по-убедителна е маскировката ни, толкова по- добре…

Хари я остави да говори, кимвайки и съгласявайки се с нея, всеки път щом тя се спираше, но умът му бе далеч от разговора. За първи път откакто разбра, че мечът в „Гринготс“ е фалшификат, той се почувства въодушевен.

Щеше да се прибере удома, да се върне на мястото където бе имал семейство. Ако не беше Волдемор, той щеше да прекарва всяка ваканция в Годрикс Холоу. Щеше да си кани приятели у дома… дори можеше да има братя и сестри… неговата собствена майка щеше да направи тортата за седемнайсетия му рожден ден. Животът, който бе загубил, никога не му бе изглеждал по-близо от сега, когато знаеше, че ще види мястото, където му бе отнет. След като Хърмаяни си легна, той тихичко извади раницата си от мънистената чанта и оттам издърпа албума със снимки, който Хагрид му бе дал толкова отдавна. За първи път от много месеци насам той разглеждаше внимателно старите снимки на родителите си, които му се усмихваха и му махаха от снимките, които бяха всичко останало му от тях.

Хари с удоволствие щеше да отиде до Годрикс Холоу още на следващия ден, но Хърмаяни бе намислила друго. Убедена, че Волдемор ще очаква Хари да се върне на мястото, където са загинали родителите му, тя бе решена да тръгнат само в случай, че са си осигурили възможно най-добрата маскировка. Затова измина цяла седмица, докато най-сетне тайничко отмъкнаха няколко косъма от неподозиращи мъгъли, които пазаруваха за Коледа и след като се упражняваха в магипоритране под мантията невидимка. Тогава най- сетне Хърмаяни бе съгласна да отпътуват. Трябваше да се магипортират под прикритието на нощта и затова изпиха Многоликовата отвара в късния следобед. Хари се превърна в оплешивяващ мъгъл на средна възраст, а Хърмаяни в ниска и плаха съпруга. Мънистената чанта, в която бяха всичките им неща (с изключение на Хоркрукса, който Хари носеше на врата си), бе затъкната във вътрешния джоб на палтото на Хърмаяни. Хари метна мантията невидимка върху тях и за пореден път бяха заобиколени от задушаващ мрак.

Хари отвори очи, докато сърцето му напираше в гърлото. Седяха хванати за ръце на заснежена пътека под тъмно синьото небе, по което първите звезди вече блещукаха слабо. От двете страни на пътя имаше