— Какво стана, Хари? Какво стана, когато тя те заведе на горния етаж? Змията ли се криеше някъде? Просто изскочи, уби Батилда и те нападна?
— Не, не… — каза той — Тя беше змията… или змията беше нея… през цялото време.
— К-какво?!…
— Той затвори очи. Все още можеше да усети миризмата от къщата на Батилда по себе си, а това правеше всичко да изглежда все още противно ярко.
— Батилда трябва да е била вече мъртва от известно време. Змията беше… беше в нея. Ти-знаеш-кой я беше заложил в Годрикс Холоу, за да чака. Ти беше права. Знаел е, че ще се върна.
— Змията е била в нея?!
Той отново отвори очи. Хърмаяни изглеждаше погнусена, отвратена.
— Лупин каза, че ще има магия, каквато не сме си представяли — каза Хари — тя не искаше да говори пред теб, защото можеше да говори само змийски език, само змийски и аз не се усетих, въпреки че, разбира се, можех да я разбера. След като се качихме, змията изпрати съобщение до Ти-знаеш-кой, чух го да се случва в главата ми, почувствах, че той се развълнува и й каза да ме задържи там… и после…
Той си спомни как змията изникна от шията на Батилда. Хърмаяни не знаеше подробностите.
— … тя се промени, превърна се в змия и ме нападна.
Погледна към раната от ухапването.
— Не беше за да ме убие, а просто да ме задържи, докато Ти-знаеш-кой дойде.
Ако само бе успял да убие змията, то тогава всичко това нямаше да е напразно… С натежало сърце той се изправи и отметна одеалото си.
— Не, Хари. Убедена съм, че трябва да си почиваш!
— Ти си тази, която се нуждае от сън. Не ми се сърди, но изглеждаш ужасно. Аз съм добре. Ще постоя на пост за малко. Къде ми е пръчката?
Тя не му отговори, а само го погледна.
— Къде ми е пръчката Хърмаяни?…
Тя хапеше устните си, с наливащи се със сълзи очи.
— Хари…
— Къде ми е пръчката?…
Тя се присегна през леглото и му я подаде.
Пръчката му от зеленика и фениксово перо бе почти на две половини. Крехка нишка от фениксовото перо държеше двете парчета заедно. Дървото се бе счупило напълно. Хари я пое сякаш бе живо същество, което бе сериозно ранено. Не можеше да мисли правилно — всичко бе в мъгла от паника и страх. Той подаде пръчката на Хърмаяни.
— Поправи я! Моля те!
— Хари не мисля, че когато е счупена така…
— Моля те, Хърмаяни, опитай се!
— Р-РЕПАРО!
Висящата част от пръчката се поправи сама. Хари я вдигна.
— ЛУМОС!
Пръчката просветна слабо и после изгасна. Хари я насочи срешу Хърмаяни.
— ЕКСПЕЛИАРМУС!
Пръчката на Хърмаяни потрепна, но остана в ръката й. Немощният опит за магия дойде в повече на пръчката му и тя отново се счупи на две. Той се загледа в нея ужасен, без да разбира какво виждаше… пръчката, която бе преживяла толкова много.
— Хари… — промълви Хърмаяни толкова тихичко, че той едва я чу. — Толкова съжалявам. Мисля, че вината е моя. Докато тръгвахме, змията се приближаваше до нас и аз направих Ударно заклинание, а то отскачаше навсякъде и сигурно… сигурно е ударило…
— Беше случайно! — каза Хари машинално. Почувства се празен и зашеметен. — Ще… ще намерим начин да я поправим.
— Хари, не мисля, че ще можем… — каза Хърмаяни, със сълзи стичащи се по лицето й — Спомняш ли си… спомняш ли си Рон? Когато си счупи пръчката, разбивайки колата? Тя никога повече не беше същата и той трябваше да си купи нова.
— Ами… — каза той с престорено уверен глас — ами добре, тогава просто ще взимам твоята. Докато е мой ред да пазя.
С лице покрито със сълзи Хърмаяни подаде пръчката си и той я остави да седи на леглото си, желаейки единствено да се отдалечи от нея.
Глава осемнадесета
„ЖИВОТЪТ И ЛЪЖИТЕ НА АЛБУС ДЪМБЪЛДОР“
Слънцето се издигаше в небето. Чистата му безцветна необятност се разпростря, безразлична към Хари и страданията му. Хари седна до входа на палатката и си пое дълбоко глътка чист въздух. Самият факт, че е жив и че може да види слънцето, което искреше по заснежения склон би трябвало да е най-голямото богатство на света, но въпреки това, той не можеше да го оцени. Всичките му сетива бяха прободени от гибелната загуба на пръчката му. Погледна към покритата от снежно одеяло долина, а далечни църковни камбани звъняха през великолепната светлина. Несъзнателно забиваше пръсти в ръцете си, сякаш се опитваше да изтърпи някаква физическа болка. Беше проливал кръвта си безброй пъти, веднъж бе загубил всички кости на дясната си ръка, това пътешествие пък го бе възнаградило с белези по гърдите и ръцете, които да допълнят тези на челото и дланите му, но никога досега не се бе чувствал толкова пагубно слаб, уязвим и гол, сякаш най-хубавото от магическата му сила бе откъснато от него. Знаеше точно какво би казала Хърмаяни, ако изразеше чувствата си така: „пръчката е толкова добра, колкото е магьосникът“. Но тя грешеше, при него беше различно. Не бе преживявала това, пръчката й да се завърти като стрелката на компас и да изстрелва самостоятелно златисти пламъци към някой враг. Бе изгубил защитата на идентичността си и чак сега бе осъзнал колко много разчиташе на нея. Той извади парчетата от счупената пръчка от джоба си и без да ги гледа, ги натъпка в кесията-подарък на Хагрид около врата му. Кесията вече бе препълнена от счупени и безполезни неща за да поеме още нещо. Пръчката на Хари докосна стария снич през магарешката кожа и за момент, бе изкушен да го извади и да го хвърли. Непроницаем, неотзивчив, безполезен като всичко, което Дъмбълдор бе оставил…
И ядът към Дъмбълдор отново го заля като лава, изгаряйки го отвътре и помитайки всяко друго чувство. От чисто отчаяние бяха заговорили за да повярват, че в Годрикс Холоу има някакви отговори за тях, бяха се убедили, че трябва да се върнат и че всичко това е някаква част от таен план, който Дъмбълдор им бе оставил. Само че нямаше карта, нямаше план. Дъмбълдор ги бе оставил сами и безпомощни да се придвижват слепешката в тъмното, да се борят с непознати и несънувани ужаси. Нищо не беше ясно, нищо не им бе дадено даром, нямаха и меча, а сега Хари бе изгубил и пръчката си. А и беше изпуснал снимката на крадеца, а за Волдемор сигурно бе лесно да разбере кой беше този…
Сега Волдемор имаше цялата информация…
— Хари?
Хърмаяни изглеждаше уплашена, сякаш той щеше да я прокълне със собствената й пръчка. С набраздено от сълзи лице, тя се наведе до него с две чаши чай в треперещите й ръце и нещо обемисто под лакътя.
— Благодаря… — каза той, взимайки една от чашите.
— Имаш ли нещо против да поговорим?
— Не — каза той, защото не искаше да нарани чувствата й.
— Хари, знам кой е бил човекът от снимката. Ами… аз взех книгата.
Тя плахо сложи книгата в скута му съвсем нов екземпляр на „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“
— Откъде… как…?
— Беше във всекидневната на Батилда, просто си седеше там… Тази бележка се подаваше от нея…
Хърмаяни прочете на глас няколкото остро написани в отровно зелено реда.
