— Моля Ви! — каза той на Батилда — Кой е това?
Но тя само го гледаше.
— Защо ни повикахте да дойдем с Вас, госпожо… госпожице Багшот? — попита Хърмаяни повдигайки глас — Има ли нещо, което искате да ни кажете?
Без да дава знак, че е чула Хърмаяни, Батилда се приближи с няколко крачки към Хари. Тя изви глава и така погледна обратно към коридора.
— Искате да си тръгнем? — попита той.
Тя повтори същия жест, но този път първо посочи към него, после към себе си и накрая към тавана.
— О-о, ясно… Хърмаяни, мисля, че иска да се кача горе с нея.
— Добре… — каза Хърмаяни — да вървим!
Но когато Хърмаяни помръдна, Батилда поклати глава с изненадваща енергичност и отново посочи първо към Хари, а после към себе си.
— Тя иска да отида с нея сам.
— Защо ли? — попита Хърмаяни и гласът и прозвуча остър и ясен в осветената от свещи стая, а старицата поклати глава при силния шум.
— Може би Дъмбълдор й е казал да даде меча само и единствено на мен?
— Наистина ли мислиш, че тя знае кой си?
— Да… — каза Хари, гледайки млечнобелите очи, които се взираха в неговите. Мисля, че знае.
— Добре тогава, но побързай, Хари.
— Води ме! — каза Хари на Батилда.
Тя изглежда го разбра, защото се промъкна покрай него към вратата. Хари погледна към Хърмаяни с насърчителна усмивка, но не бе сигурен, че го е видяла. Тя стоеше свита в осветената от свещите нищета, гледайки към библиотеката. Докато излизаше от стаята, Хари прибра в якето си снимката в сребърна рамка на непознатия, без Батилда или Хърмаяни да го видят. Стълбите бяха стръмни и тесни. Хари бе изкушен да сложи ръцете си на гърба на Батилда, за да не падне тя върху него, което изглеждаше твърде вероятно. Бавно и хриптейки по-малко, тя се качи до горната площадка, веднага се обърна на дясно и го въведе в ниска спалня. Беше тъмно като в рог и миришеше ужасно. Хари успя да различи нощно гърне, което се подаваше изпод леглото преди Батилда да затвори вратата и то да потъне в мрак.
— ЛУМОС! — каза Хари и върхът на пръчката му се запали. Той се огледа — Батилда се бе приближила до него за няколкото мига в тъмнината без той да я чуе.
— Ти си Потър? — прошепна тя.
— Да, аз съм.
Тя кимна тихо и сериозно. Хари усети Хоркруксът да тупти бързо, по-бързо от собственото му сърце. Беше неприятно и тревожно чувство.
— Имаш ли нещо за мен? — попита Хари, но тя изглежда се бе разсеяла от светлината на пръчката му. — Имаш ли нещо за мен? — повтори той.
Тогава тя затвори очи и няколко неща се случиха едновременно — белегът на Хари го заболя силно, Хоркрусът потрепна толкова силно, че пуловерът на Хари се разтегли, а тъмната зловонна стая изчезна мигновено. Той почувства пристъп на радост и висок студен глас:
— Дръж го!
Хари се олюля на мястото си — тъмната и противно миришеща стая сякаш се смаляваше около него отново, не знаеше какво точно се бе случило.
— Имаш ли нещо за мен? — за трети път попита с много по-силен глас.
— Ето тук… — прошепна тя, сочейки ъгъла. Хари вдигна пръчката си и видя очертанията на тоалетка под прозорец с пердета. Този път тя не го поведе. Хари се промъкна между нея и неоправеното легло с вдигната пръчка. Не искаше да я изпуска от поглед.
— Какво е това?… — попита той, когато стигна тоалетката, която беше затрупана от нещо, което изглеждаше и миришеше на мръсно бельо.
— Там… — каза тя, сочейки безформената купчина.
В момента, в който той погледна в купчината, мислейки, че е видял нещо като рубин от ръкохватката на меча, който търсеха, тя се размърда странно. Видя я с крайчеца на окото си. Обърна се панически, а ужас го парализира, докато гледаше, как старото тяло да се свлича и голяма змия да изниква от мястото, където бе шията.
Змията му се нахвърли още докато той вдигаше пръчката си. Ударът при ухапването по ръката му запрати пръчката към тавана. Светлината на пръчката се люшна по стаята и изгасна. Тогава силен удар от опашката на змията се стовари по диафрагмата му и му изкара дъха. Той падна на тоалетката в купчината мръсни дрехи… Претърколи се настрани, избягвайки на косъм отново опашката на змията, която счупи тоалетката на мястото, където бе седял Хари преди миг. Частички от счупеното стъкло го засипаха, докато падаше на пода. Чу гласът на Хърмаяни да идва от долу.
— Хари?…
Не можеше да си поеме достатъчно въздух, за да й отвърне. После тежка и гладка маса го смаза на пода и той усети да се плъзга по него, силна и мускулеста…
— Не!!… — простена той, притиснат към пода.
— Да-а… — прошепна змията — Да… държ-ж-жа те… държа те…
— АКЦИО… АКЦИО ПРЪЧКА…
Но нищо не се получи. А той имаше нужда и от двете си ръце, за да махне змията от себе си, докато тя увиваше тялото си около неговото, изкарвайки въздуха му и притискайки Хоркрукса към гърдите му — парченце лед, което туптеше от живот, на сантиметри от собственото му лице, а съзнанието му бе залято от студена бяла светлина, докато мислите му се изличаваха, дъхът му секваше, а далечните стъпки заглъхваха… Извън гърдите му биеше метално сърце и сега той летеше, летеше ликувайки в душата си без метла или тестрал…
Изведнъж се събуди в зловонна тъмнина. Наджини го бе пуснала. Той се надигна и видя силуета на змията осветен от светлината, идваща от площадката. Тя помръдна и Хърмаяни се отдръпна с писък. Отклоненото й заклинание удари прозореца, който се строши. Студен въздух изпълваше стаята, докато Хари се опитваше да избегне хвърчащите стъкла, а кракът му се подхлъзна на нещо като молив — пръчката му…
Той се наведе и я грабна, но змията бе навсякъде, а опашката й се мяташе. Не можеше да види Хърмаяни и за миг си помисли най-страшното, но после се чу силен трясък и блесна светкавица от червена светлина, а змията политна във въздуха, и удари силно в лицето на Хари, докато преминаваше покрай него, а намотаното й тяло все още се издигаше към тавана. Хари вдигна пръчката си, но в този момент белегът му започна да пари още по-болезнено, по-силно отколкото през всичките тези години.
— Той идва! Хърмаяни, ТОЙ идва!!!
Докато крещеше змията се приземи с диво съскане. Всичко бе в хаос. Тя разби рафтовете по стената, а парченца порцелан полетяха навсякъде, докато Хари подскочи над леглото и хвана една тъмна и неясна фигура, която знаеше, че е Хърмаяни…
Тя изпищя от болка, докато той я издърпа на леглото. Змията се надигна отново, но Хари знаеше, че нещо по-лошо от нея идваше и дори вече трябваше да е пред портите, а главата му щеше да се разцепи от болката в белега…
Змията замахна, докато той подскочи стремително, повличайки Хърмаяни със себе си. Когато удари, Хърмаяни изкрещя „КОНФРИНГО!“ и заклинанието й се понесе през стаята, взривявайки огледалото на гардероба и рикошира обратно към тях, като подскачаше от тавана към пода. Хари почувства обгарянето му по гърба и ръката си. Парче стъкло поряза бузата му, докато влачейки със себе си Хърмаяни, той подскочи от леглото към тоалетката, а оттам направо през счупения прозорец към неизвестното, а викът му проехтя в нощта, докато се извиваха във въздуха… И тогава белегът му отново го заболя с голяма сила… и той бе Волдемор… и тичаше през зловонната спалня, а дългите му ръце стиснаха рамката на прозореца, докато гледаше как плешивият мъж и дребната жена, се извиха и изчезнаха… и закрещя от ярост, а крясъците му се сляха с тези, на момичето и отекнаха през тъмните градини над камбанния звън, който известяваше настъпването на Коледа…
И неговият вик бе викът на Хари, неговата болка бе болката на Хари… сега можеше да види, какво се
