— Какво му се случи?
— Разчленен е! — каза Хърмаяни, пръстите й вече се заемаха с ръкава на Рон, където кръвта беше най-много и най-тъмна.
Хари ги гледаше, ужасен, докато тя разкъсваше блузата на Рон. Беше си представял разчленяването като нещо комично, но това… Вътрешностите му се поддигнаха неприятно, докато Хърмаяни откриваше ръката на Рон, където голям къс плът липсваше, сякаш отрязан от нож.
— Хари, бързо, в чантата ми, има малка бутилка с етикет „Есенция от росен“…
— Чантата, ясно…
Хари забърза към мястото, където Хърмаяни беше пристигнала, сграбчи малката мънистена чанта и пъхна ръката си вътре в нея. Изведнъж различни предмети започнаха да минават през ръцете му — той усети кожените корици на книги, вълнени ръкави на плетени пуловери, токове на обувки…
— Бързо!
Той грабна пръчката си от земята и я насочи към дълбините на магическата чанта.
— АКЦИО РОСЕН!
Малка кафява бутилчица изскочи от чантата; той я хвана и се затича към Хърмаяни и Рон, чийто очи вече бяха полузатворени, между клепачите му се виждаха само ивици бяла очна ябълка.
— Много е изтощен! — каза Хърмаяни, която също беше доста бледа; тя вече не изглеждаше като Мафалда, въпреки че косата й още беше сива на места. — Отвори го вместо мен, Хари, ръцете ми треперят.
Хари дръпна капачката на малката бутилка, Хърмаяни я взе и капна три капки от отварата върху кървящата рана. Зеленикав дим се издигна нагоре и когато се изпари, Хари видя, че кървенето вече е спряло. Сега раната изглеждаше няколко дни по-стара; нова кожа покриваше, кървящото досега място.
— Леле-е! — каза Хари.
— Това е всичко, за което съм сигурна, че ще е безопасно!… — каза Хърмаяни треперейки — Има заклинания, които ще го излекуват напълно, но не се осмелявам да ги направя, може да се объркам и само да му навредя… Той вече изгуби толкова много кръв…
— Как се случи? Имам предвид — Хари разтърси глава, опитвайки се да разчисти ума си, да намери логика във всичко, което току-що се беше случило — защо сме тук? Мислех, че се връщаме обратно на площад „Гримолд“ 12?
Хърмаяни въздъхна тежко. Изглеждаше, всякаш щеше да се разплаче.
— Хари, не мисля, че ще можем да се върнем там отново.
— Какво искаш да…?
— Когато се магипортирахме, Яксли ме сграбчи и не можах да се отърва от него, беше прекалено силен, той продължаваше да се държи когато пристигнахме на площада и тогава… ами, мисля, че видя вратата и помисли, че спираме там, затова отпусна ръката си и успях да се махна от него и ни доведох тук вместо там.
— Но тогава къде е той? Чакай малко… нали не мислиш, че е на площад „Гримолд“? Не може да влезе вътре?
Очите й пробляснаха с насъбралите се сълзи когато кимна.
— Хари, мисля, че може. Аз… аз го накарах да се пусне с Освобождаващо заклинание, но вече го бях отвела отвъд защитата на заклинанието Фиделиус. Отакакто Дъмбълдор умря ние сме Пазители на Тайната, а аз му разкрих тайната, нали така?
Нямаше съмнение: Хари беше сигурен, че тя е права. Беше сериозна грешка. Ако сега Яксли можеше да влезе в къщата, нямаше начин да се върнат там отново. Дори можеше сега да води още смъртожадни вътре чрез магипортиране. Макар къщата да беше мрачна и потискаща, тя беше единствения сигурен подслон: особено сега, когато Крийчър беше толкова по-щастлив и мил, беше се превърнала и в дом. С пристъп на съжаление, който нямаше нищо общо с храната, Хари си представи домашното духче да се занимава над пържолата и пая с бъбречета, които Хари, Рон и Хърмаяни никога нямаше да изядат.
— Хари, съжалявам, толкова съжалявам!
— Хайде сега, не ставай глупава, не беше по твоя вина! Ако има някой виновен, то това съм аз…
Хари сложи ръка в джоба си и извади отвътре окото на Лудоокия Муди. Хърмаяни се отдръпна, изглеждаше ужасена.
— Ъмбридж го беше вдълбала в вратата на кабинета й, за да шпионира хората. Не можех да го оставя там… но така са разбрали, че в Министерството има нарушители.
Преди Хърмаяни да може да отговори, Рон нададе стон и отвори очи. Кожата му още беше сива, а лицето му блестеше от пот.
— Как се чувстваш? — прошепна Хърмаяни.
— Много лошо… — отговори Рон с грачещ глас, започвайки да трепери щом усети ранената си ръка. — Къде сме?
— В горите, където се проведе Световното първенство по куидич — каза Хърмаяни — Исках да сме на някое оградено, тайно мясно, и това беше…
— … първото, за което се сети! — довърши вместо нея Хари, хвърляйки бърз поглед върху очевидно пустото място. Той не можеше да не си припомни какво се беше случило последния път, когато се бяха магипортирали на първото място, което беше хрумнало на Хърмаяни; как Смъртожадните ги бяха открили за минути. Дали бяха използвали легилимантика? Знаеше ли Волдемор или последователите му, къде ги беше завела, дори сега?
— Мислиш ли, че трябва да продължим? — попита Рон Хари, и по изражението на лицето му, Хари можеше да разбере, че и той си мислеше същото.
— Не знам.
Рон все още изглеждаше блед и лепкав. Не беше направил никакъв опит да седне, и изглеждаше сякаш беше прекалено слаб, за да го стори. Идеята да го местят беше плашеща.
— Нека останем тук засега. — каза Хари.
Изглеждайки облекчена, Хърмаяни скочи на крака.
— Къде отиваш? — копита я Рон.
— Ако ще оставаме, трябва да направим някои защитни магии наоколо — отговори тя, и издигайки пръчката си, започна да върви в голям кръг около Хари и Рон, мърморейки заклинания. Хари забеляза малки смущения в обкръжаващия ги въздух: сякаш Хърмаяни беше създала гореща мъгла около тяхното сечище.
— САЛВИО ХЕКСИЯ… ПРОТЕГО ТОТАЛУМ… РЕПЕЛО МУГЛЕТУМ… МУФЛИАТО… Можеш да извадиш палатката, Хари…
— Палатка?!
— В чантата!
— В чан… о, да, естествено… — каза Хари.
Този път не си направи труда да бърника вътре, а отново използва Призоваваща магия. Палатката изскочи под формата на купчина от плат и въжета. Хари разпозна, отчасти заради миризмата на котки, че е същата палатка, в която бяха нощували на Световното първенство по куидич.
— Мислех, че това принадлежи на онзи Пъркинс от Министерството? — попита той, като започна да освобождава колчетата на палатката от въжетата.
— Явно той не я иска обратно, лумбагото му е много зле. — отговори Хърмаяни, сега изпълнявайки сложна фигура от осем движения с пръчката си — Затова бащата на Рон каза, че мога да я взема назаем. — ЕРЕКТО! — Добави тя посочвайки купчината, която с едно плавно движение се издигна във въздуха и се настани на земята, напълно сглобена пред Хари, от чиито ръце се изплъзна колчето, за да се забие с финален тъп звук накрая на едно въже.
— КЕЙВ ИНИМИКУМ! — довърши Хърмаяни с размахване към небето. — Това е всичко, което мога да направя. Най-малкото, трябва да знаем, че идват, не мога да гарантирам, че това ще задържи Вол…
— Не казвай името! — прекъсна я Рон, с острота в гласа си.
Хари и Хърмаяни се спогледаха.
— Съжалявам — изстена Рон, докато се опитваше да се изправи, за да ги вижда — Но звучи като… нещо като проклятие. Не можем ли просто да го наричаме Ти-знаеш-кой… моля?
